Чавдар Ценов

рецензии

Литературен клуб | страницата на автора | за книгите!

 

Увод в творчеството на Светислав Басара

 

Чавдар Ценов

 

Корица на книгата

 

          „Увод в шизофренията“ се казва първият от включените в сборника „Изгубен в супермаркета“ разкази на Светислав Басара. Добре се казва, но и останалите могат да ни уводат в различни неща, а всички вкупом – в творчеството на Светислав Басара. Например „Изречение, извадено от контекста“: „...В мрака, пипнешком, като се блъсках в предметите, търсех леглото, което не беше на обичайното си място, а някъде съвсем другаде, можеше и изобщо да няма легло в тази стая, затова, изтормозен от дължината на изречението, реших да заспя, подпрян на стената, като се надявах, че сънят различава горе, долу, ляво и дясно, впрочем той доста добре ги разграничаваше...“
         Прекъсвам с цитата, в противен случай трябва да прекъсна с рецензията, цяла сутрин да дописвам изречението и да си мисля какво ли щеше да бъде, ако то не беше извадено от контекста и ако трябваше заедно с цитата да изпиша и контекста, където най-вероятно се намира и леглото, доколкото във всеки съдбовен разказ задължително има легло, а тогава щеше да се яви нуждата да преписвам и леглото, и за леглото...
         Макар и прекъснат, цитатът и дотук би трябвало да ни убеди в способността си да ни уводе, ако не в шизофренията, то в обърнатия свят, в който безсмислието е смисълът, защото смисълът отдавна е безсмислие. Както пише Басара в „Издадено от Зигмунд Фройд“: „Колумб вече е преполовил пътя до Индия, която се намира в противоположната посока“. С две думи, щом си потърсим леглото... Прекъсвам.
         По-натам. В „Писмо от ада“ писмописецът, тъкмо възстановил се от стреса, който носи смъртта, според когото „човекът не е съвсем нищо, макар да е на път да стане“, описва ада като един за всички: „Мюсюлманинът художник, онзи, за когото ти споменах, твърди, че адът е необгледна пустош; господин Шаламов пък казва, че е заледена тайга, опасана с бодлива тел; недоученият теолог, който се къса да спори до безкрай, смята, че е огромна учебна зала. Очите на моята душа го виждат по следния начин: пуст град със сиви къщи, украсен с безброй плакати и транспаранти с надпис: НАПРЕД КЪМ НОВИ ТРУДОВИ ПОБЕДИ!“ Да запомним: адът е един за всички, но всички го описваме по свой начин и за всички уводът към него е различен!
         Различен, различен, но няма как да го избегнеш, още повече когато си от грешната страна на стената – когато някой ден тя се срути, ще се стовари отгоре ти. Така си мисли Фин във „Фин, който седи“ и я подпира. Знае само, че дори да се премести от другата страна, пак ще е от грешната и стената пак ще се срути върху му. Седи и се смалява от срам – че е нещо, а не е направил нищо. „Скоро ще се казвам Фи, после Ф, а след това само ще се казвам...“ Подобно на името му, и всичко останало се разпада, даже отдавна се е разпаднало, щом е толкова лесно да се разпада.
         Стигаме до „Перка за Ерка“ (едни стигат до някъде, защото са тръгнали натам, други стигат до другаде с прелистване). Бащата смята, че на света царува ред, стига само улиците да се пресичат под прав ъгъл, а книгите да са подредени педантично. Нещо повече, когато синът му развива пред него теорията за големия взрив, бащата има неблагоразумието да каже:
         „Знам я тая теория – отвърна баща ми, докато отпиваше глътка уиски и по този начин извършваше фатална семантична грешка, една от поредицата грешки, заради които накрая щеше да умре. Абсурдно е да говориш и да пиеш едновременно. Обаче нито редакторът, нито словослагателят, нито коректорът го забелязаха. В това е нещастието на типографията; самата същност на сентенцията „словото убива“. Ако печатарят сгреши и сложи „уоски“ вместо „уиски“, коректорът ще поправи грешката, но никога не може да знае дали баща ми, вместо уиски, не е пил водка или вино. Дали е пил изобщо. Доколкото си спомням, той никога не пиеше.“
         Бащата е глупак, но всъщност всички бащи са глупаци. И не разбират нищо. Като си помислиш, родителите служат на децата единствено за да се научат децата как да контактуват с хора, които не разбират нищо. Това последното не е от „Изгубен в супермаркета“. Чух го на едно събиране, сякаш бях попаднал в разказ от Светислав Басара. Ако въобще такъв писател съществува. Не мисля, че съществува. Даже Шекспир кой знае дали е съществувал, защо пък Светислав Басара да съществува? А и да съществува, писател ли е или отделен човек? Като писател ли заявява в „ОК на КП“ или като отделен човек? Ето и заявлението му: „Макар че тази задача надхвърля многократно уменията на отделния човек, ще се опитам да опиша Областния комитет на Комунистическата партия отвътре и отвън...“
         (Изобщо, г-н Басара, знаете ли (стига да съществувате) как се нарича уводът в сградата? Вестибюл се нарича, още антре и донякъде – коридор. Къде в случая ни увожда вестибюлът Ви? Увожда ни в Областния комитет. Къде ни увожда Областният комитет? В Комунистическата партия ни увожда. А къде ни увожда Комунистическата партия? В бъдещето ни увожда. Само че Вие, г-н Басара, твърдите, че бъдещето е граматическа категория. Вероятно затова в онази песен се пееше за вожда на бъдещето – Сталин, за езикознанието и балшите учони...)
         Все пак нищо не е сигурно. Може пък и да съществува Светислав Басара. Тия разкази кой ги е писал? А дали пък някой ги е писал? Може да са си просто така: „Розенкройцеровата метафизическа проекция“, „Гъзиян, кралят на Жарково и Железник“, „Мистичният облак на концептуализма“, „Вербален трансцендентален автопортрет за петата мистична стена в стаята на Марина Швабич“...
         Прекъсвам.

 

 

 

 

---

 

Светислав Басара. Изгубен в супермаркета. Прев. от сръбски Русанка Ляпова, изд. „Сонм“, С., 2016.

 

 

Книгата е част от проекта на издателство „СОНМ“ „Разказът – един пренебрегнат жанр“, осъществен с подкрепата на програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Електронна публикация на 12. декември 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]