Чавдар Ценов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска проза

 

КУПОНЪТ Е ДРУГАДЕ

 

Чавдар Ценов

 

         Щеше да се случи тази вечер, но Миро не знаеше и по съботному се подмотваше. Зяпаше през отворения прозорец и с наслада вдишваше поривистия мартенски вятър, който се носеше над "Раковска" в опит да разгони унилите мисли на гражданите. Всъщност Миро мразеше съботите, неделите - още повече, а от по-специалните празници направо му се повдигаше. Що за тъп навик, да се нарочва там някаква си дата и дойде ли тя, хайде да ни е празнично?! Би било сто пъти по-добре празникът сам да се случва, а ти, чуеш ли възбудените му стъпки, да се обадиш в работата: "Госпожи и господа началство, не ме търсете днес, празникът ми дойде!" Тъй де, аман от съботи всяка събота!
         Не, никак не му се правеше купон - дръпна се от прозореца Миро, - къде сега да чисти, пък и после пак да чисти, после даже два пъти повече. Както напоследък се гъбаркаше със себе си - хубав начин беше намерил да си прекара живота: чисти, цапай, чисти; цапай, чисти, цапай... Писнало му беше от купони, през цялата необикновено снеговита зима уж купонясваха за разтуха. А в действителност все до някакви мижави сбирки го докарваха, пряко сили дойдат до десетина души, повечето пергиши, поогледат се един друг - до смърт са си омръзнали; отворят уста нещо да кажат, но ги домързи и я затворят - отдавна всичко, и то нееднократно, са си казали. Един през друг се нахвърляха върху телефона. Обаче всуе! Гадно било по улиците, ужасно много сняг: мръсен, струпан, лепкав. Не мож изгази ледената халва. А таксита - йок, всички търсели таксита и шофьорите им само това чакали, за да помародерстват на воля: прозвънваха оттатък женските гласчета, ала хладно и приглушено прозвънваха - като леда в запотените им чаши с водка...
         Щеше да влезе в магазина под тяхната кооперация, в тази съботна вечер, и сърцето му щеше да спре. За миг, за два, колкото да го уплаши, безпомощно да се огледа и да ги съзре в гръб пред щанда с вина: Косьо, жена му и на жена му приятелка: в черно астраганено палто, падащо малко под свивките зад колената, а надолу в тъмния чорапогащник сладостно потъващи сякаш в бездна... Сърцето му като седнало зад барабани отново да заудря - оглушително и бързо, може би за да навакса, а и да го подготви за след секунда, когато непознатата се обърне.
         Занапред често щеше да се връща към тази мартенска събота и ту да го е яд, че не е знаел - до дъно да изпие щастливото очакване, ту да е благодарен, че нищо не е подозирал. Иначе, току-виж се усмъртил с водка още по обяд, току-виж се уплашил и вместо към магазина, запрашил да се дави в размразилото се Панчаревско езеро. Защото, нали, нищо чудно - щеше да си мисли след време, можеше и да се получи като в онази история с Косьо.
         Нявга, преди да се ожени, Косьо се влюбил до уши. Прекарвал дните си, полегнал на пода, потънал в локви от сълзи. Слушал тъжни парчета и чакал телефона да звънне. През минута-две се стряскал, да не би телефонът да е блокирал, вдигал слушалката и чувал тягостния сигнал "свободно". Ту тъжни парчета, ту тягостен сигнал "свободно", ту безобразен пластмасов предмет - ледено ням телефон... Минали месеци, по някое време Косьо се озовал в чужбина. В тамошен филм силно го впечатлила следната сцена: влюбеният герой танцувал блус с обекта на съкровените си желания. В една кратка пауза (траела колкото спиране на сърце), когато музиката си поемала дъх, промълвил: "Извини ме, че съществувам!" Адски възвишено му се видяло на Косьо, адски се въодушевил и тъй като бил сигурен, че в София този филм няма да го прожектират, намерил парчето, в което музиката си поемала дъх, правил-струвал, уредил и купона, и пускането на парчето, вредил се да покани момичето. Дошла заветната пауза. "Извини ме, че съществувам!" - промълвил Косьо. Любимата по-твърдо положила ръка на рамото му, даже леко го стиснала и съчувствено отговорила: "Нищо де, Косьо, нищо!"...
         Щеше да има и първи поглед, разбира се. Трепетен и всмукващ. Месеци наред да си го прожектира, преди да заспи. Да го връща и пуска, по-отблизо, по-бавно. Очите й щяха да се окажат зелени, но странно, погледът й да изглежда тъмен и колкото по-сериозно го гледат очите й, толкова по-тъмни да стават. Сериозно да гледат, пък лицето й първо любезно да се усмихне, а сетне бързо да прибере усмивката, за да се засмее цялото, две трапчинки да се впият в бузите, да се белнат зъбите и да заизпускат искри като при късо. Дявол знае как стават тия работи, но Миро глупаво щеше да си помисли, че иска две дъщерички от нея. За секунда да си ги представи - нейни умалени копия, едното по-умалено. Матрьошки сякаш, ще си играе с тях, на семейство ще си играе, едната в другата в третата ще поставя. "Ама че инфантил!" - тутакси от себе си да се възмути, да усети, че се дави - дали пък Панчаревското езеро не се е вече размразило - да продължи с глупостите, да стисне зъби и да зачака изплуването. А на рафта вината, като че опитващи още с вида си да те опият, кое от кое по-блазнещо и в по-последен писък на стъклената мода (да се види как се отласква от дъното), едва удържащи под тапите напиращия празник (да заразмахва ръце в отчаян кроул), аха-аха сами себе си на глас да засричат: ка-бер-не со-ви-ньон, мер-ло, мав-руд, мис-кет (ето го на една ръка разстояние от себе си, последен замах и двамата Мировци да се съединят)...
         Щеше да се окопити в същия миг, нещо повече, леко нагъл да стане и сам да не разбере как кимва към собственика на магазина - Рони, съсед, живееше над тях; как се изтръгва от устата му: "Взимам го това момиче! Опаковай ми го!" Слава богу, всички щяха да се разсмеят, а Рони, с обичайното си подхилкване, мигновено да подхване, че нямат подходящи за такова момиче опаковки, ей на, останала им е само тая кафява амбалажна хартия, то тя на какво прилича, ако не друго, поне целофан и панделки да му се намираха под ръка...
         Щеше, щеше, щеше... На няколко пъти решаваше все пак да направи купон, посягаше към телефона, абе, по-добре първо да изчисти, казваше си, свършваше нещо, после се отказваше от купона и пак висваше на прозореца, за да гледа как топлият вятър полека-лека прониква в довчера дълбоко вкочанения град. И след малко пак отначало - решаваше, отказваше се. Тъй или инак, успя да пусне прахосмукачката, да измие де що съд имаше в кухнята, да изтупа и хубаво да проветри. Привечер пусна телевизора, по един от каналите вървеше модно ревю на бельо. Главно на черно бельо. Рояк дългокраки момичета, кое от кое по-хубаво, се разминаваха по подиума, като се клатеха донякъде заканително. Чорапи, сутиени, прашки. Бельо. "Абе, какво ти бельо, това е черньо!" - ядоса се внезапно Миро, угаси телевизора и този път категорично реши да не прави никакъв купон. Трескаво развъртя телефоните и кому каза, че е вдигнал температура, кому - че му се е отворила спешна работа в Тутракан. Според случая. На един от най-напиращите да купонясват дори спомена, че отивал на ревю. Ма, как, той не знаел ли, че Миро много обича ревютата? А не знаел? После му стана съвестно, че си го изкарва на тях, обаче край, точка, дотук беше - купонът е другаде. Къщата му на хан заприлича, а дните - като извадени от калъп. Бутилките от една и съща марка водка повече се различаваха помежду си от дните му. По сбирките през зимата често го обземаше странно усещане, че точно в този момент би трябвало да е някъде съвсем другаде, казали са му, но той е забравил, обаждали са му се, но не са го намерили. В това някъде съвсем другаде течеше друг, струващ си купон, пълен със светлина и вълнения. А те тук времето си губеха, времето си убиваха, всеки от тях вече можеше по цяла книга да е издал, по цяла книга с рецепти за убиване на времето. Обхващаше го дива разсеяност, не можеше по никакъв начин да се съсредоточи, не разбираше думите, шегите, смеха из стаята. Наливаше се с водка, чаша след чаша, и не можеше да проумее къде, в какво точно бърка, защо дните му не разстилат пред него пътека, защо се въртят в кръг. Преди си мислеше, че кръгът е от въртеливото движение на спиралата, издига те неусетно нагоре, повече научаваш, по-далеч започваш да виждаш, случват ти се едни такива неща. Какви едни такива неща, Миро не знаеше, във всеки случай растеше убеждението му, че кръгът е посредствен и омагьосан, от вихъра на завъртането животът безсмислено се оцеждаше, а в какво, къде е изходът, си оставаше все така неясно...
         Косьо - изведнъж се сети Миро. Ами да, забрави на Косьо да се обади. А Косьо съществуваше. И освен че съществуваше, се ползваше с реномето на постоянно присъствие и едва ли не на част от мебелировката в Мирови. Късно се бе сетил, телефонът на Косьо даваше свободно. Сигурно и жена му я нямаше. Обикновено тя не идваше, но знае ли човек? "Така е, като е Косьо непробиваем, то телевизия, то маршрутки, билбордове и вестникарски страници какво ли не измисляха, за да стане Косьо мобилен, ама той не, та не, къде ти ще им уйдурдисва на акъла" - вкисна се Миро. Всеки момент ще дойде, ще звънне, не вървеше да угаси лампите, да се спотайва зад вратата като пубер. Май най-добре беше да излезе. На кино, на театър, в кръчма; ако трябва, улиците ще обикаля, все едно. Само по-бързо, не, ами веднага.
         Набързо се обу, угаси, грабна якето, шапката и поривист като мартенския вятър се спусна по стълбите. Едва на външния вход се сети, че си е забравил цигарите. Бе, нямаше за кога да се връща, други ще си купи. Тръгна да влиза в магазина под тях, обаче в същия момент се дръпна - едно комби изневиделица се качи върху тротоара, облиза крачолите му и се занамества. От магазина изскочи Рони да се кара, шофьорът, и той изскочи да се кара, през витрината, пред щанда с вина Миро като че ли зърна Косьо, не беше сигурен, пък и погледът му отвлече гърбът на красиво астраганено палто. На неколцината вечно пиещи във входа бира им светнаха очите - скандал, при това махленската солидарност задължава. На устата му беше на Миро, и той да се отнесе цветисто към шофьора, но сърцето му, уплашило ли се бе, що ли, аха-аха да спре. Врътна се Миро, то цигари и от другаде можеше да си вземе, нахлупи шапката по-ниско над очите си, сякаш тя щеше да го пази от коли, пресече платното и потъна в оживената улична неразбория.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. юли 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]