Красимир Дамянов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПЪРЖЕНИ ЯЙЦА ПРЕД ЗАПЛАТА*

 

Красимир Дамянов

 

Корица на книгата, снимка: Ciela.bg

 

         След обяд, когато измиели кухненските съдове и ги оставели да се оцеждат на сушилката, те повеждали раз­говор. Това били най-приятните часове в къщата, особено в събота следобед, когато всички си почивали, никой не влизал в кухнята и те спокойно съхнели до вечерта и раз­говаряли за живота. Пръв започвал обикновено чайникът, защото бил най-възрастен от всички, почернял и очукан, и бил врял и кипял много.
          – Ето например, какво знае тиганът? – обръщал се той към тенджерите, които го слушали внимателно, на­редени една върху друга. – Глух е той, а и сляп. Вие имате поне уши, за да ме слушате, когато ви говоря, а той – само дръжка. Опитва се да каже нещо, когато е на огъ­ня, но само цвърчи и нищо не му се разбира. Ние с вас, уважаеми, имаме покрив над главата си – капак! – а той нищо. Човек би помислил, че е безсловесна чиния, докато аз имам даже око! И хобот!
         Окото на чайника било мъничко и с дръпнати ъгли като на японец, на края на извития му чучур. Той ту разправял, че прилича на локомотив, когато се запъхти, ту на слон, ту пък, че е индиец или китаец, в зависимост от чая, който запарвали в него. Когато варели мляко, твърдял, че е дойна крава, кравите били досущ като него, виждал бил крави на една екскурзия, когато стопаните го взели в колата. Нямали, разбира се, такъв хубав хобот, а и дръжката им била мека и космата и висяла зад гърба им като въже. Те били поставени на една зелена-зелена печка, която никога не се нагрявала достатъчно: топлели млякото си на слънцето и затова цял ден трябвало да стоят под него.
         Слушал тиганът, слушал, нали и той имал една малка дупчица в дръжката, за да не пари, слушал с нея и си мислел колко е тъжно да се родиш сляп и колко е хубаво да си чайник.
         – Хората са безпомощни и не могат да минат без нас, чайниците. Не само в кухнята. Виждал съм чайници и на улицата, когато ме оставят да изстивам за по-бързо на перваза; те се движат сами и в тях се варят хора. И аз съм се возил в такъв чайник, и всеки от вас, преди да е дошъл в тая къща. Само че нищо не помните, защото бяхте в кашони. Кашоните, може да се каже, са пак чай­ници, само че без дръжки и четвъртити. Впрочем хората носят тенджери на главите си...
         – Колко хубаво говорите – въздишали поласкани тен­джерите. – А като завирате сутрин, сте цял славей!
         – Имах и свирка – гордо казал чайникът, – но ми я загубиха. По-добре, нищо не се виждаше през нея, само ми пречеше да пея. Почакайте само да кипна довечера, макар че по някой път като кипна!... Хубаво е да си чайник, и сутрин, и вечер – все пееш. Животът на чайника е пре­красен!
         – Да, да – съгласявали се тенджерите. – Кой може да се мери с вас! Нашето живот ли е, ври по цял ден и чакай да те измият! Могат и да те загорят, нали, а тогава не търси милост!...
         „И моето не е – мислел си тъжно тиганът. – Да мо­жех да надзърна в света, да видя поне част от онова, за което чайникът така хубаво разправя!...“
         Привечер, когато навън се стъмнило и лампите свет­нали, стопаните седнали на масата.
         – Какво ще ядем – казал бащата.
         – Чай – рекла майката. – Чай и сирене.
         – Чаят не е храна. Измисли друго.
         – Искам пържолка – обадило се едно от децата.
         – Вредно е преди лягане.
         – Искам кюфтенце! – замолило се друго.
         – Тежко е за стомаха.
         – Свари ми тогава кренвиршчета!
         – Нямаше в магазина.
         – Изпържи ни картофки!
         – Не съм купила.
         – Наденичка, шунка, салам... няма ли?
         – Някой от вас да се е погрижил да купи!
         – Какво има в хладилника, съвсем нищо ли? – ядосал се бащата.
         – Само яйца.
         – Изпържи ни по две! – наредил той. – Който си няма яйца, той да му мисли!
         Речено-сторено. Запретнала се стопанката, изцедила в тигана последното олио. То зацвърчало възторжено и тиганът потръпнал в приятно предчувствие. Чайникът завистливо мълчал на мивката. До него тенджерите мър­морели: него, какъвто е дебелокож и неемайлиран, и да го загорят – пак нищо. Ще го остържат и ще забрави, а нас... Но той не ги слушал, подскачал на печката от не­търпение и се молел: „На очи! На очи! Не на омлет! На очи!...“
         Първо цопнало в олиото едното яйце, после другото. Тиганът мигом притихнал и дори хлътнал малко навътре да не ги разплиска. Поел ги нежно и ги прегърнал горещо, яйцата заплували в него, започнали да побеляват от края, да вдигат приятни мехури, жълтъкът единствен останал отвътре и...
         – Я! – извикало радостно едното дете. – Тиганът прогледна! Тиганът ни гледа! Ура!
         – Тиганът ни гледа! – затропало с крака и другото.
         – Мамо бе, вижда ли ни?
         – Виждам ви! Виждам ви! – искал да извика и тига­нът. – Как да не ви виждам! Моля ви се! Виждам една маса, здравей, празна масо. Виждам тавана, здравей, бял таван. Виждам тенджерите, здравейте, госпожи. Добър вечер, чайник паша. Добър вечер, чинии, мили вилици, лъс­кави ножове! Е, доживяхме да се видим, светът наистина бил прекрасен! Видяхте ли, че и аз виждам! Какъв разкош е наоколо!
         Още не бил успял да се огледа хубаво и надзърне през прозореца: всички кухни светели и в тях седели унили хора; да види чудесата на света: електричеството, мивката, която капе, лицата на хората, които го гледали с очаква­не... Още не бил успял да се нарадва, че вижда – и първо му извадили едното око, после другото, тиганът зажумял и потънал в предишния непоносим, горещ мрак!
         – Гледаше ни така, сякаш иска нещо да ни каже – за­мислено рекъл бащата. – Винаги ми става тъжно, когато готвиш яйца на очи. Защо така?
         – Може би защото все нямаме пари – въздъхнала май­ката.
         – Яжте! – казали те на децата и децата не чакали да ги канят повторно. Защото наистина няма нищо по-вкусно и нищо по-евтино от яйца на очи пред заплата, а тиганът, който проглеждал обикновено в края на месеца, видял света тази вечер още три пъти. Един път за май­ката, един за бащата и два пъти за децата. Това били всичките яйца вкъщи.

 

 

 

 

---

 

 

* Из книгата „Приказки за злояди деца“, която предстои да излезе с марката на Издателство „CIELA“!

 

Електронна публикация на 28. ноември 2011 г.
Публикация в кн. „Приказки за злояди деца“, Красимир Дамянов, Изд. „CIELA“, София, 2011 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]