Красимир Дамянов

животът като литературно приключение

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ИЗ „СТУДЕНТЪТ ПО ХАРМОНИЯ“

 

Красимир Дамянов

 

 

         IX. ИНДИАНСКИ ИГРИ

 

 

         1.

 

         Сред боровете беше чисто и светло. Снегът искреше на лунната светлина. Две момчета от писателската хижа се бяха скрили край пътя и когато стихнахме до тях, изведнъж пуснаха с всичка сила от големия сребрист преносим касетофон седма симфония на Бетовен.
         Никога не бях чувал такава музика, тя извираше от гората, падаше от звездното небе, отекваше в нас и под нас и Сандра, и аз, и децата не можехме да разберем откъде иде, беше най-хубавата музика, която някога съм слушал. Бетовен я е писал през зимата на 1911 в Теплице, курортно градче в днешна Чехия, композиторът е ходил на минерални бани там. Любопитно е друго - че на премиерата във Виена наред с други изтъкнати музиканти е свирил и Антонио Салиери, нашият човек. Между впрочем бил е учител по музика в ранна възраст освен на Бетовен, още на Щуберт, Лист, Черни и Хумел.
         Достоен списък, нали?
         Така или иначе прекарах зимата на хиляда деветстотин осемдесет и девета почти принудително на станцията на писателите в Ситняково, прикован не толкова от счупването на няколко ребра по пистите под бившия царски дворец, всъщност ловна хижа, предоставена за ползване на писателския съюз, колкото от желанието да се скрия от теб. След скарването ни, смъртта на Венко и напрежението в столицата нямах желание да се срещам с никого и се преселих окончателно в някогашната царска обител с ериката си.
         Един ден по време на разходка хванах глухар с ръце. Голямата като пуйка късогледа птица къркореше влюбено под един бор по пътеката към Мусала и без никаква трудност се приближих, и колкото и да е невероятно, я улових.
         Приличаше на теб, когато си свалиш очилата…
         От двореца не бе останало много освен еленови рога и препарирани птици. Спях в някогашното караулно. Мебелировката, скъпото кухненско обзавеждане, сервизите и килимите бяха разграбени още през петдесетте. Старият управител, (в подножието на планината всички бяха се препитавали потомствено около дворците още от времето на султана) помнеше кой диван, коя масивна дъбова гарнитура и кои рога у кой писател от по-старото поколение са, като се шегуваше раболепно пред по-либерални представители от новото ръководство, че пази списък, който да послужел при евентуална инвентаризация. „Пред кого бе, пред царчето ли, емигрант от четиридесет години в Испания? - смееха се те. – Абе, Кочо, ти луд ли си!” Можеше ли да предположи, бедният, че само след няколко години щяхме да си разменим местата: аз да замина за Мадрид, Негово Величество да се завърне?...
         Та нали всичко изглеждаше така солидно, непоклатимо!

 

 

         2.

 

         В мое отсъствие, в София се бяха случили много неща.
         Първо, по стените през зимата се бяха появили позиви: листчета с антиправителствен текст или просто драсканици с политически характер, дотогава срещани най-често по тоалетните. Второ, провеждаше гладна стачка някой си Петър Манолов, пловдивски поет, когото за разлика от Добромир Тонев не познавах, и чиито архив беше иззет и искаше да му го върнат. Беше архивът на първото Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Гостуващият в страната френски президент Франсоа Митеран даде закуска във Френското посолство в София на 12 български дисиденти и те успяха да си я изядат без да ги арестуват. В отговор на това предизвикателство на 21 февруари 1989 в резиденция "Бояна" политбюро на ЦК на БКП се срещна с представители на интелигенцията, но ти не присъства. Беше в Париж, в шестмесечна творческа командировка, изпратен от председателя на съюза на писателите. Нина тъжно ми разказа (но и с известно облекчение) как си я бил напуснал. Сандра я бе срещнала с черни очила посред зима, прикриващи зле синините от раздялата ви. Мястото й веднага било заето от младата ти преводачка французойка, с която великодушно я бе запознал (човек не можеше да ти се сърди наистина), водил на ресторант и пял от естрадата на оркестъра в чест и на двете (на майката и невестата, шегуваше се Нина) арии из известни опери. Музикантите били твои приятел от времето на „тунела”, паметното място, където през шейсет и осма бяхте вилнели и предизвиквали милицията по време на международния фестивал в София.
         Блажени години, както се пееше в онази песничка „Когато рокендролът беше млад”.

 

 

         3.

 

         Приятелю неверни,
         Как можахме така глупаво отново да се разминем?
         Точно когато най-много имах нужда от теб!
         Защо замина? Само за да се ожениш за младата французойка?
         Бях готов да забравя, че сме скарани, нанесената обида, а сигурен съм и ти пред това, което ставаше в България. Атмосферата наистина имаше нещо общо с шейсет и осма, когато така неистово миришеше на свобода, на простор! Когато хипитата минаваха на смачканите си изрисувани джипове и лигите ни течаха от завист (на теб по Раковски, на мен във фоайето на хотел Национал в Хавана от разказите на французите за това, което ставаше в Париж).
         Забраняването забранено! Помниш ли?
         Само че сега беше различно, София напомняше врящо гърне, нажежено до пръсване. И миришеше не на младост, а на разложение. Простреляха твой приятел фотограф при писане на антиправителствени надписи по стените. Млади се обзаложи на бутилка уиски с ръководителя на колектива им, че до края на годината Тодор Живков ще падне, а на девети март, на конгреса на писателите, при влизането му в малката зала на партийния дом, където се проведе, никой не стана, никой от присъстващите, на крака на първия секретар на партията и председател на държавния съвет!
         Ах, трябваше да видиш лицето му!
         Гледката на дребното възпълно плешиво човече, което се плъзна през тишината в залата и седна покорно на мястото в президиума като всички останали, та чак не се разбра той ли е или не, беше тъй необичайна, че не можех да повярвам.
         Това ли беше човекът в сянката на чийто нос бяхме живели?
         (О, господи! Ушите му, Викторе, ушите му бяха с обички като твоите!)
         Това ли е Властта в чието име ни държаха изкъсо като спънат кон, си казах, налагаха ни какво да четем и какво не, какво да говорим, какво да мълчим, как да пишем и с какви думи да се изразяваме, с какви да славословим и дори как да ругаем? Заради този ли сив плъх, си мислех, ни бяха държали вързани на полупразна ясла или имаше и още нещо в нагнетената атмосфера в залата, много по-важно и по-сложно от селската му физиономия, позната до болка от вестниците, мрачно напрегната сега и изпълнена с недоверие?

 

 

         4.

 

         Глухаря, разбира се, пуснах на свобода.
         Беше късоглед и самовлюбен като теб („аз съм гений, аз съм гений!”), надут по абсолютно същия начин по който се държеше и ти. Филмът ви беше пред завършване и вече се спрягаше за кандидатура за Кан. Председателят на колектива побърза да обяви публично, че и той имал намерение да прави филм по твой сценарий, а в съседния колектив също бе влязла в плана заявка от теб. Умелият готвач на ангелски чорби, който уж не обичаше да се бърка на авторите си (Иван бе успял набързо да те прелъсти и теб) неусетно я беше превърнал от екзистенциална драма с място на действие дунавски остров в безпроблемен за пред цензурата трилър. Чудя се как не се бе сетил да му продадеш и зловещата история на професор Паскел, че да я превърне и нея в комедия с щастлив край! Само защото ми я беше подарил или я къташе за Париж, за празниците на маркиз дьо Сад?
         Така или иначе преди да заминеш, успя да снесеш три яйца в три гнезда.
         Понякога нищо не правехме в понеделниците освен да говорим за теб. За френската ти връзка и да се обзалагаме ще се върнеш или не. Нямах представа как я караш, но фактът, че Георг Хених прекрачи границите на България ме изпълваше с гордост. Като си помислех обаче как бяха разпилени спечелените около трагичната му съдба пари, (Нина бе успяла да откупи в последния момент дяла от къщата ви, значи все нещо освен спомена за виолата беше останало в далечно балканско селце), ми ставаше чоглаво. Кой е наистина по-голям, питах се с твоите думи от финала на баладата, майсторът или занаята, думите или човекът?
         Един хубав ден в киноколектива се яви Фани. Поводът беше повече от неприятен: написаният от теб сценарий, по който гръмовержецът ни обяви, че работи (всички очакваха с нескрито облекчение божествения творчески разряд в нагнетената по повод дългогодишното му безплодие атмосфера) се оказа твърде сходен с нейния.
         - За мен е напълно обяснимо – казах след като сравних текстовете. - Историите за насилие в детските общества са сходни. И тя и той са лежали по случайно стечение на обстоятелствата в едно и също болнично заведение. Спокойно мога да бъдат обвинени и двамата, че са преписвали от Повелителят на мухите, но какъв е смисълът?
         - Смисълът е, че му я разказах аз и споделих в Преводачите, че имам намерение да я напиша – спокойно каза Фани в привичния си флегматичен маниер и си тръгна.
         Виждах по лицата на присъстващите как очакват нещо повече от мен: да си върна за обидата: Том приклещва най-сетне Джери, нашият гръмовержец запокитва сценария ти от Олимп в кошчето за боклук, ужасен да не се оцапа, цяла София говори за това какъв жалък плагиат си и как си ограбил колежката си.
         Наистина, какъв беше тоя моя късмет да ми разкажеш предварително живота си, по който щеше да напишеш гениалните си произведения! Защото, изповедник на историите ти, бях научил и тази по време на една нощна разходка по улица Искър, дълго преди да те запозная с Фани и да коленичиш пред дъба в Княжево.
         - Смисълът е че няма смисъл – казах. – Идея породила се едновременно в две глави, означава само че може да се появи и в трета. Т.е. лишена е от оригиналност.
         По този начин исках да не обидя Фани, но и да не бъда нечестен по отношение на теб. Само да те жегна. Натресах се обаче на друга опасност: беше достатъчно да видиш изражението на режисьора, предложил сценария ти, за да се сетиш какво смъртно оскърбление му бях нанесъл. Не, не на селянчето от Горна или Долна Хралупа, което успя да ни скара. А на заслужилият деятел на културата, носителят на орден Кирил и Метод и т.н., на Зевс олимпиецът…

 

 

         5.

 

         С няколко подобни хода, бързо си спечелих неприязънта на повечето му колеги. Особено на един от по-възрастните.
         - Разберете - с ръка на сърцето се кълнеше той, - дълг ми е да заснема този филм, дълг пред България!
         - Колега Корабов – (представях си как се кикотиш, когато новините стигнат до теб), - нека ви го опростим! Осъществяването му струва два милиона лева, колкото жилищния блок, в който живея.
         Кой им разрешаваше да се разпореждат с парите на всички! Както в оня любим виц на Алекс за избора на нов везир, в който кандидатите били заставени да се хранят с дълги като ръката им лъжици: младите се ръгали с лакти, налагали се по главите с тях, хвърчал пилаф (трудно е да си уцелиш устата така), докато старите хитреци, също както нашите, чинно си поднасяли един на друг неудобните лъжици и свършили първи. Принципът „аз на тебе, ти на мен, не е важно кой е, важното да е от нашите” за тях се съчетаваше чудесно с всичките им приказки за демокрация, справедливост и спрените им сценарии! Половината от тях бяха вече членове на Клуба на Гласността и след първите арести ходеха по коридорите на киноцентъра с ореол на мъченици. Всъщност, добре, че те нямаше, не искам да си мисля каква точно лъжица щеше да държиш! Между впрочем, за малко да ни арестуват и нас с един от приятелски настроените към теб критици. Седим си кротко една пролетна сутрин срещу пегаса в кафенето на писателите и предъвкваме последните събития, когато откъм френския прозорец, прекрачи тя, секретарката на клуба за гласността.
         - Мишо, Краси! Утре имаме прием на кандидати. Срамота е да стоите точно вие извън!…
         - Жени, мама му стара! – каза приятелски настроеният критик, подразнен от внезапната й поява като Свобода на барикадите от Делакроа. Само гърдата й не беше изхвръкнала от роклята. – Нахлуваш като хала и ни молиш да се запишем в нещо, което ако наистина е с претенции да бъде толкова сериозно колкото се твърди, не може да ни го навираш в носа като списък за неделна екскурзия!
         - Един ден ще се срамувате за пасивността си! – издърпа от ръцете му листа тя и тръгна нагоре към редакциите, а ченгето, което я следеше, остана търпеливо да чака отвън. Можех ли да предположа, че толкова скоро ще се окаже права? На следващия ден, в неделя, пети май, изпоарестуваха цялото им сборище, на което трябваше да присъстваме и ние с добре познатия ти критик, и по този начин останах извън аналите на най-новата българска история.
         - Я си гледай работата, точно пък от теб! - махна с ръка след нея ядосано той и продължи в бясна тирада по отношение на всички съмнителни новосъздадени формации и незадоволени писателски жени.

 

 

         6.

 

         Донякъде беше прав.
         След скандалния писателски конгрес и снемането от длъжност на някои главни редактори от централната преса, ръководствата на независимите сдружения бяха възприели тактика обратна на конспиративната – не да се крият, а да се мяркат на публични и официални места, където не могат да бъдат арестувани, - та кафенето бе заприличало на онези водоеми в саваната, в които по време на сухия сезон идват миролюбиво на водопой по залез слънце всякакви животни - и добри и лоши. Повечето от инакомислещите всъщност бяха комунисти, хора със солиден преподавателски или научен стаж и не можеха просто току-така да ги заберат в джипката… Присъстваха често и чуждестранни журналисти, които също не можеха да бъдат отпъдени поради подписаните международни споразумения и които възпитано изслушваха брътвежите понякога и на съвсем случайно попаднали алкохолици. Нагоре надолу търчаха възбудени млади хора, приклякаха до масите на писателите и поднасяха на коляно най-различни подписки и текстове, протестиращи по най-различни болни въпроси, които обаче свършваха със сигурност на едно и също място: в сейфовете на Шести отдел.
         И аз участвах в една, срещу автора на въпросната статия срещу мене и теб някога (уличен сега в плагиатство), която бе станала косвена причина преди две години Наковски да обещае да отпечата баладата ти. В тоя смисъл би трябвало да си му благодарен. Ако Георг Хених не се бе появил благодарение на дебелогъзия набеден критик преди две години, а във врящото гърне на осемдесет и девета, когато на никого не му бе до четене на възвишена проза, нямаше да си ти.
         Неведоми са пътищата до читателите.

 

 

         7.

 

         Мислейки си за тези неща, се връщах от Силистра с раздвоени чувства.
         Бях участвал заедно с Алекс по негова препоръка в журито на някакъв мижав конкурс за куклени пиеси. Бе започнал да побелява и да пуска коремче. За това ли мечтахме? За хонорар от сто лева плюс командировка? Къде бяха великите ни романи, великите ни симфонии? На всичко отгоре и ме дразнеше с хвалебствията си по твой адрес.
         След журирането пийнахме за добрите стари времена.
         Но ми липсваше ти. Твоят разгул, екзалтациите ти…
         Силистра е в североизточния край на България. Потеглих за вкъщи с помътената от предишната нощ глава и с гадно чувство за вина. В съзнанието ми беше още усещането за допир с белега от изгоряло върху цялата подлакътница на едно от момичетата, с които танцувах, когато въоръжен патрул ме спря на изхода на града и без обяснения ме отклони от пътя.
         Мислех да не се подчиня, проверяващите не бяха милиционери, а военни, офицери и сержанти от запаса, съдейки по униформите и прошарените им коси, но реших, че съм минал възрастта за преследваници с коли.
         - Нещо учение ли има? – попитах миролюбиво, колкото да кажа нещо.
         - Българска кинематография, а? – върна ми документите по-млад, с тъмносиня околожка офицер, като задържа студения си погледа внимателно върху мен. Беше определено от действащите. Личеше и по държанието, и по спретнатия му вид. – Носите ли камера, фотоапарат, записващо устройство? Наредете се в колоната след другите автомобили.
         Завих след тях и докато чаках – накараха ме да сляза, да отворя багажника - сержантът, запасняк около петдесетте, който бе станал свидетел на краткия ми разговор с лейтенанта, подхвърли мрачно:
         - С турците си имаме пак неприятности, колега, хич не се чуди!
         Беше в началото на лятото, в разгара на подготовката за жътва, но равнината беше съвършено пуста. Нямаше камиони, селскостопански машини, задръстили пътя, нещо обичайно сезона. На отклоненията към околните села също имаше постове, временни бариери с вълчи вериги и още на три пъти ме спираха. Въоръжени мъже от запаса с кръвясали от безсъние и пиене очи, действащи офицери в защитни облекла, бронетранспортьори и джипове, зле прикрити встрани от пътя.
         Неприятности с кои турци. С турските турци ли?
         По радиото не казваха нищо, свиреха маршове и имах тревожното усещане, че летя през ничия земя, между два фронта, от които всеки момент ще започнат да стрелят. В далечината се издигаха пушеци от опожарени стърнища, но ми се привиждаха изгорели села и запалени къщи. На две или три места по пътя, по големите паркинги около кръстовищата с мотели и ресторанти, сергии за амбулантна търговия, сега затворени, видях паркирани десетки автобуси в дълги редици като при заминаване на деца на море или ученици на екскурзия. Но не припкаха около тях малчугани. Нито гълчаха родители. Къде бяха пътниците? Само шофьорите, встрани от автобусите, пушеха с угрижен вид и чакаха…

 

 

         8.

 

         Така започна голямата екскурзия.
         Триста хиляди български мюсюлмани бяха принудени да напуснат родните си места, близо 4 процента от населението на страната. „Рязани, вървете си!”, можеше да се прочетат разкривени надписи по стените дело на неизвестно какви ръце. Започна допълнителна мобилизация в трудови войски за попълване на оределите строителни бригади по обектите. От Родопите идеха новини за насилствено изселване и на българомохамедани - покрай сухото някой бе решил да подпали и суровото, а цените на леките автомобили на черно в североизточна България достигнаха космически нива. Печалбари се впуснаха да изкупват имоти, турски къщи на безценица, зъболекари да правят коронки на заминаващи и златото учетвори цената си. Тъща ми тревожно ни информираше за предложения за вартбурга, все още на нейно име, които напомняха наддавания при игра на покер. Един лек автомобил на старо струваше вече двойно колкото неизплатения ни апартамент.
         А после започнаха да пристигат истории за бежански лагери, опасност от епидемии, изнасилвания по заставите, заселвания в конфликтни зони където човешкия живот не значеше много. Телевизията с готовност излъчваше интервюта със завърнали се, беше пропаганда, не им вярвах, но нали работех в киното, мислех си, че е трудно да се осигурят толкова статисти, да се плати за толкова сълзи, все нещо трябва да беше истина…
         Спомних си Jaimweh. Болка по вкъщи. Разказът ти от папката в Цайст. Нямаме такава дума на български, бе пояснил. А на турски?
         Копнеж по отечеството се казва. Проверих. Но кое бе тяхното?

 

 

         9.

 

         През юли взеха Алекс запас.
         Мобилизацията го завари насред подготовка за голям авторски концерт, та отначало не повярвах за причината на отсъствието му. Последния път, когато го бях потърсил в съюза на композиторите, ми съобщиха притеснени, че е в седмичен отпуск за изследване на белодробни петна, които наскоро му открили …
         Плаках докато шофирах през неожънати поля, запустели села, изоставени каруци край пътищата, спомняйки си първия ни автостоп. Ти поне беше жив, чужд и далечен, но жив, докато той сигурно беше болен от рак, бе изтеглил непечелившия жребий!... Първо ти, после Млади, аз, Алекс - спомняш ли си томболата, която разиграхме на пияна глава преди години? Види се поредицата бе тръгнала в обратен ред, но когато пристигнах на следващия ден в Балчик и го заварих в къщата на музикалните дейци жив и здрав – с петна, но от слънцето по гърба, - идеше ми да го удуша!
         Така че сега направо злорадствах:
         Среднощен викач на офицери с тъмносини фуражки ли?...
         Юлска недовършена симфония?
         Вики, приятелю, какъв късмет нашият, че никой не ни подбра наникъде!
         Ти с твоето невиждащо око, аз с моята квартална слава, с напиванията ми и крясъците да живее Солидарност. Защото на Алекс, милият скъп Алекс, композиторът на симфонична и театрална музика, който някога не можеше да убие и муха и само веднъж в пубертета, подразнен от мяуканията й през март, пиян бе посегнал на котката на баща си с кухненски нож, се падна най-черната, най-неблагодарната роля! Като запасен офицер от вътрешни войски, партиен член с неопетнено минало, за което толкова се грижеше, пратиха го „да опазва реколтата” в обезлюдените турски села. Разбирай ротен командир на два взвода от по двайсетина главореза запасняци от поделенията на МВР, изпратени да бият, безчинстват и всяват страх за респект сред останалите по домовете български турци.
          „Ще им вземем и тия имена, българските, мамка им! - Алек пресъздаваше обстановката в летния лагер на вътрешни войски с привичната си дарба да имитира, но от разказа му единствено те побиваха тръпки. – Само номера за тях! Триста хиляди и единн, триста хиляди и два! Колкото по-малко останат, толкоз по-добре!”
         За два месеца косите му бяха побелели.
         Мисля, че не сподели всичко, на което е бил принуден да бъде свидетел. Кой знае, може би и участник. Но и това, което разказа, мисля, стигаше. „Есесовец, копеле. Два месеца бях есесовец. Чудех се как да ги озаптявам, как да спасявам хората!”
         На 22-ри август, изправено пред опасност от безредици, правителството в Анкара най-сетне затвори границата и Голямата екскурзия приключи.

 

 

         10.

 

         Но не и напрежението.
         Не спадна през лятото, продължи и есента.
         През септември започна трескава подписка против построяването на някакъв нов голям воден обект в Рила, заплашваш съществуващата екосистема. Беше добре премерен ход на ръководството на Клуба - в София предстоеше международен екофорум през октомври. Центърът на тежестта на протестите бързо се премести в тази посока и за кратко време около началното ядро ентусиасти, които започнаха да се събират в градинката пред сладкарница Кристал, се прилепиха интелектуалци, артисти, известни учени и преподаватели от университета. Екологията се превърна в антиправителствено съзаклятие както за поляците католицизмът и за източногерманците - туризмът (няколко хиляди бяха изоставили колите си в Будапеща и поискали политическо убежище в западногерманското посолство в Унгария). Движението бързо излезе изпод контрола на властите. Центърът му се измести от Кристал в Южния парк, закотви се и остана там до края на международния форум и продължи и след него.
         Пристигна легално акредитирана наблюдателка от Радио Свободна Европа, българска журналистка емигрантка от двадесет години, някогашна позната на много от писателския съюз. Съпругите говореха за нея с нескрита омраза, но по-възрастните либерално настроени членове - със сладостна нега за годините, когато й бяха правили компания, Нина направо си я нарече дърта курва, а посрещането й се превърна в народен апотеоз. Явяването й на първото събрание на Екогласност в близкото до Южния парк кино - претъпкания салон й стана на крака, - по някакъв начин засенчи онова, което се каза, а се казаха важни неща.
         Неща, скъпи приятелю, които си струваше да чуеш:
         Многопартийност.
         Свобода на печата и словото.
         Разформироване на политическата полиция.
         Не безобидната ми шега за мечката, която танцува само едно лято, а думи, насочени в самото сърце на режима. Ако режимите имат сърца, разбира се…
         Но всичко това беше нищо, абсолютно нищо в сравнение с шествието до народното събрание, придружило папката със стотиците хиляди събрани подписи срещу въпросната напоителната система.
         Викторе, ставаше въпрос за друго!
         Не за язовири. Три хиляди души вървяхме един до друг, запалили свещи, и още толкова плътно застанали отстрани цивилни агенти. Парламентът беше отцепен отвсякъде - подходите към площада, академията, градинката пред университета, катедралата, светия Синод… Мълчание тегнеше над жълтите павета и единствено в началото на колоната скандираха по скоро за кураж възгласи като „демокрация, плурализъм, свобода”, които скоро заглъхваха в околните дървеса като в стогодишен лес.
         Беше ме страх. Навярно не само мен.
         Онзи благороден страх, вледеняващия тих ужас за който съм ти разправял, че изпитваш в океана в часа на акулите, и който наричах за себе си висша форма на смелостта, страхът, който помнех с върха на кожата си, кръвта, косите, с цялото си настръхнало същество от Хавана. Но за разлика от предишния ми живот, не аз го дирех сега, жалък търсач на сили усещания, а той мен. В очите, в позите на обградилите ни имаше презрение. Кои сме ние - шепа смахнати интелектуалци, одързостили се да им развалим кефа и ги изкарат под строй по вечеря! Една погрешна крачка, едни неиздържали нерви стигаха, за да ни премачкат. Беше трети ноември осемдесет и девета, шест или седем часа вечерта.
         Вики, Вики…Къде беше, побратиме!

 

 

         11.

 

         Първа падна Берлинската стена…
         Падна на девети ноември вечерта и предполагам си го чул и гледал по новините на канал „+”, докато си пиеш бирата в Боаси.
         А на десети - режимът, когото считахме несменяем в България.
         Някога, когато ти разказвах за самотната индианска нишка, на която оприличавахме честните писатели с Млади на младини, редицата самотници, оставящи невидими следи с надеждата, че ще бъдат разгадаеми за идващите, не бях допускал, че ще стигна края й. Странно е, че ти беше научил в Париж за случилото се на пленума на Политбюро още на сутринта. Как по дяволите? Бе се обадил по обяд в Писателите, докато чакахме смълчани в синия салон решението на политбюро. Сведения бяха дошли и от други посолства, където вече знаеха какво се е случило в София. Защо се бавеха у нас? Бях започнал да пия още от сутринта, така че когато съобщиха около седем часа вечерта – обезпокоена, Сандра бе дошла да ме потърси - бях напълно пиян.
         Или както би се изразил ти - мотан.
         Бях отново Римисарк, антиподът ми. Римисарк I от първия ми живот, известен още като Необузданият. Не добре охранената какавида от края на развитото социалистическо общество, която си въобразява, че е извършена революция и по тая причина над столицата се носи неистов рев като от голям футболен стадион. Уви, крещяхме само двама или трима, наизнесли бутилки от ресторанта, които чупехме направо на тротоара пред уродливата скулптора на пегаса, без никой да ни арестува, тук-таме само от някой прозорец пригласяха прегракнали пиянски гласове…
         Беше тихо, по-тихо от всякога, приятелю мой, повярвай ми…
         По дяволите, тия хора спяха ли! Все още чакаха дядо Иван ли?
         Защо не изтръгнеха рамките на прозорците, вратите от касите, стълбовете от улиците, улиците от кварталите както Бранденбургската стена от Берлин!... Защо юнаците не се целуваха и прегръщаха по площадите, не хвърляха калпаци като априлски въстаници, нито крещяха като побеснели: свърши се, свърши се, свърши се!...
         Викторе, градско чудовище такова!
         Свърши се!
         Ревях прегракнал, таксито ме отнасяше към дома, Сандра едва ме удържаше да не падна от прозореца – а ти, ах как ми липсваше ти, точно ти в тоя момент с шибаната си шейсет и осма, с Ницше, Бог, Хенри Милър и дежурната ти Черната Дупка, да повръщаме заедно в нея, да ревем както някога прегърнати финалния марш от Цар и дърводелец, цялата дълга, невероятно дълга опера, която ми пя в онова жарко лято на осемдесет и пета, за да не заспя на волана на път за Плиска, помниш ли? Показах ти загадъчните знаци по хилядолетните плочи тогава. Но какви са знаците, които ще оставим ние, приятелю?...
         Свърши се.
         А после, след полунощ, както винаги на гюрултията у дома дойде милиция. Но не ме биха и не ме вързаха, нито набучиха на кол, както някога, бяха мили, по мили и от учителките на децата ни в Шесто училище, милите. „Да разбира се, свърши се, но по тихо, по-кротко, докато не разберем какво точно и как е свършило.”
         Ха!
         Тия ли бяха, които преди дванадесет години ме бяха откарали вързан като глиган за ръцете и краката? Които биеха печати, стрижеха коси, цепеха тесни поли и панталони? Крещяха „разпръсвай се!” по Великден по време на моята младост? Които бяха конвоирали зозите и суингите до Белене през петдесетте? Вкарвали преди това насила в текезесетата, търкаляли в бъчва упоритите, гонили „гадовете” по баирите, наизлезли преди това от „шумата”, когато „дошла свободата, а ние още сме били на бащите си в оная им работа”?
         На сутринта бедният ни апартамент приличаше като да е паднала бомба!
         Свещената купа от кристал, спомен от Братислава липсваше, телевизорчето, фикусът, пепелниците наред с някой друг допълнителен атрибут на семейното щастие като фотоалбум и саксии. Децата изплашено сочеха къде са: „На двора, татенце, благодари се, че не падна и ти!” Целият бях в синини, жена ми не ми говореше, леглата от спалнята бяха на метър разстояние. Ериката на капитан Георги Георгиев обаче си седеше, ураганът, минал над квартал Толстой, я бе пожалил.
         Къде бях попаднал – в предишния си живот?
         О, господи! Боже мой, боже мой, боже твой!...
         Нищо обаче не можеше да се сравни – нито срама, нито вината, нито разкаянието от напиването - с усещането, че най-сетне нещо се бе случило, нещо почти толкова разтърсващо както тогава когато земята бе потреперила през седемдесет и седма и за двадесет и две секунди разместила мебелите и стените буквално по същия начин. Защото наистина се бе случило в това проклето нашенско блато и сред вонята, загледан в концентричните окръжности след камъка, който ги бе предизвикал, седнах и ти написах с кръвта на сърцето си онова писмо. То започваше така:
         „Да строим лекокрил кораб… не бюфет!”

 

 

         12.

 

         Седмица или две по-късно, когато еуфорията поразмина, първият свободен митинг заля столицата със сини знамена и най-сетне се наканих да ида на работа, в Киноцентъра ме очакваше още по-голяма изненада.
         В първият момент, Викторе, помислих, че съм сбъркал стаята.
         Обикновено празна, наредени сега около четирите й стени, от нея ме гледаха осъдително двадесет и пет чифта очи и вече почти затварях, извинявайки се, когато в съзнанието ми изплуваха тези на дебелата Силвия, секретарката ни. Червени петна бяха избили по страните й, тя мълчеше и ме гледаше втренчено сякаш искаше нещо да ми предаде с мисли.
         - Влез, влез! – каза с усмивка, прочитайки моите, една от редакторките. Само преди няколко дни се бяхме скарали жестоко по повод предложения от нея сценарий на един от диалогистите. Той нямаше неизплатени дългове към родината, а към филмите на ужаса - всичките му персонажи малко или много бяха все садисти. Седеше сега в ъгъла вперил в мен безцветните си очи със свити като глава на топлийка зеници. Бяха всички, абсолютно всички без теб и пенсионираните, дори Боян Папазов бе слязъл от далечното си селце в планината.
         Валя не ме остави дълго да чакам:
         - А сега – съобщи със същата закачлива усмивка тя, като се обърна към ръководителя на колектива (той кимна безизразно), после към мен, - да преминем към точка първа и единствена от дневния ред: обсъждане поведението на нашия главен редактор и предложения за избор на нов. Има ли някой желаещ да изложи насъбралото ни се? Добре, ще говоря аз… -
         Радинска беше талантлива поетеса, съветска възпитаница, чиито стихове независимо от това (у всички завършили единствения в света институт по художествено писане имаше някакво особено високомерие) харесвах. Особено едно в което се заканваше да се оплези на света, обесена на червената си плитка. Вместо това обаче, след завръщането си от Москва почти доведе до самоубийство и развод няколко високопоставени писатели, критици и режисьори. На всичко отгоре бе имала неблагоразумието да си води дневник, който стана достояние на държавна сигурност и изтеклата информация от него освен основание на разгневените съпруги да я линчуват, даде повод да бъдат шантажирани замесените членове на писателския съюз. Подобно на други инакомислещи обаче бе й разрешено милостиво да се скрие в киното при другите дисиденти, така да се каже дисидент, но на сантиментална основа… Предупреден от изпатили си, не бях направил нищо погрешно в тая насока. Това ли беше причината да ме нарече „ръководител от сталински тип” сега и поиска главата ми или уязвената й редакторска гордост?
         След изложението й, лицето й светеше.
         Шаралиев, ръководителят на колектива ни, неспокойно се размърда:
         - Някой да добави нещо? Постът главен редактор се закрива!
         Тогава се случи нещо, което няма да забравя. Правда, една от редакторките в колектива, обикновено най мълчаливата, се изправи, огледа присъстващите и каза:
         - Но той има две деца. На улицата ли го изпращаме? - (Мълчание). – Може като главен да не е подходящ, но като редактор?... Не може ли да остане на предишната длъжност, помислете, поне докато си намери работа?…
         Зевс изсумтя с неудоволствие:
         - Добре де, до Нова година, после ще видим.

 

 

         13.

 

         С двете ти изключвания от гимназията и развода в Лай… Лай…Лайпциг, сигурно ти е познато чувството, което изпитвах. Да, затънал бях до гуша в лайна.
         Един хубав ден, когато си броях стотинките в клуба и с ужас установих, че не ми стигат да си платя бирата, прошепнах на седналия до мен колега: „Абе намират ли ти се пет лева? Чакам едни пари, ще ти ги върна веднага.”
         - Само пет? - бръкна в джоба той и измъкна намачкана топка.
         - Да не си ограбил банка?
         Благодетелят ми, до вчера офрашкан като мен, заяви гордо:
         - Не. Карам частно такси.
         - С трабанта ли бе, значи и с вартбург може?
         (Почувствах как тъст ми, предишният му собственик, се обърна в гроба.)
         Бих искал да видиш лицето на Шаро, когато обясних какво възнамерявам да правя след работно време и му поднесох попълнения формуляр за подпис. На всичко отгоре ужасно приличаше физически на баща ми! И за двамата карането на частно такси беше, предполагам, като да проституираш. Но аз бях щастлив. За първи път щастлив откак бях загубил приятелството ти.
         Започнах ”да въртя геврека” по софийските улици в деня на победата на нежната революция в Прага. Тоест на 28 ноември 1989. Унгария вече бе отворила границите си с Австрия и Германия още през октомври и беше въпрос на дни съседна Румъния да се подпали. Сновейки като совалка по София с постоянно включено радио имах усещането, че съм навсякъде, а на 18 декември, след събитията в Тимишоара, в бясната информационна надпревара се включи и телевизията. Всяка вечер ставахме свидетели на бягащи тълпи опърпани хора, стрелби с трасиращи куршуми като на учение, запалени и обърнати автомобили в северната ни съседка. Първо Тимишоара, след това Букурещ, започнаха да пристигат съобщения за нови и стълкновения, непотвърдена информация за хиляди убити. По-късно щяха да се окажат лъжи (чии, не стана ясно), но на двадесет и втори, когато шофирах в снежна виелица, натоварен с медикаменти на Червен кръст за натам (бяха призвали по радиото водачите на автомобили желаещи да помогнат) видях с очите си отворените гробове по букурещките булеварди, майките в черно над сковани набързо шперплатени ковчези. Имаше ли в тях или не загинали, нямах представа, но беше страшна гледка, уверявам те.
         Двадесет и втори бе последният ден, в който се стреляше и ни пуснаха в столицата едва привечер, по залез слънце, когато въстаниците вече бяха овладели положението. Вързаха ни лента с националния трикольор на ръкава, беше кално, шумно и с усещане за потъване в неизвестното. Огромни, величествени в белотата си правителствени постройки в мегаломанен стил се издигаха в центъра и все пак пред сива, скована от студ зимна София, ми се сториха по-приемливи от Партийния дом с петолъчката. Донесох от Букурещ за подаръци пет патронни гилзи, които събрах на площада. Те поне бяха истински. Да, имахме късмет за разлика от съседите…
         Оставаше да разберем какъв.

 

 

         14.

 

         Boissy St. Leger, 24. декември.1989.Честита Коледа! Красимире,
         Какъв кораб, какви издути платна, ти луд ли си?!... Идат най-страшните дни за България! Библейски мрак и зловоние. Всички призраци ще изплуват и всичко най-лошо ще се осъществи. Българският Содом и Гомор! Отдавна съм ти простил, разбира се… Пишеш ли? Защо караш такси? А танк не ти ли се кара?!...Я да идваш насам! Наляво и надясно раздувам за теб. Какъв гениален разказвач си! Еби им майката на тия глупаци от киното! Не, нищо не знаех… Обичам те, гадно детенце! Все още. Ще се увериш…
                       Дон Паскуале, Париж, столицата на разврата…

 

         Това е единственото писмо от теб, което не пазя.
         Изчезна с книгата, на чийто аванс титул бе написано, при смяна на адреса.
         Дни преди това към края декември на Хиподрума се бе обадил Иван Андонов да пита за мен. В първия момент ме полазиха тръпки на приятно предчувствие - дошъл бе момента на признанието, ще видят те! - но като му позвъних, Иван уклончиво смени темата. Да, можело да се помисли за отхвърления ни сценарий, но първо да завършел филма с теб. Търсел ме за друго: имал гости от Париж, които желаели спешно да ме видят, тайнствено провлече глас той.
         Беше девет часа вечерта, свалих колонката на таксито, минах да прибера Сандра от Алексови и след половин час вече звънях в ателието, което добре помнех от изтощителната работа по сценария.
         - Анабел. Сандра и Краси. Извинете за конспирацията – представи ни на млада руса жена със силен диоптър очила той и аз си спомних, че освен Белмондо жена ми си харесваше и него. – Времената хич, ама хич не са сигурни!
         Стана ми неприятно за предпазливостта с която говореше. Нима смяташе, че нещата можеха да бъдат върнати назад? И сега носех на ревера синята лентичка на Съюза на демократичните сили, а след Букурещ ходех по митингите известно време с румънското знаме на ръкава.
         - Носите ми вест от Вики ли? – обърнах се нетърпеливо към гостенката, а тя извади дебела книга от чантата си. DEL SENTIMIENTO TRAGICO DE LA VIDA, мярнах с почуда корицата. За трагическото чувство в живота.
         - Предполагам, говорите испански, след като четете Унамуно в оригинал - обърна се насмешливо на доста сносен „кастеляно” към мен тя. – По молба на мосю Пасков - продължи на испански тя - Ви я връчвам с важно предложение от името на влиятелна европейска фондация за свободно придвижване на интелектуалци, но не искам да говоря за това пред домакините.
         - Иван е наш приятел и чудесен режисьор – отвърнах развълнуван.
         - Знам, но предложението ми днес не е за хора, как да кажа, до голяма степен personas pol?ticamente correctas.
         - Колко езика знаете, Мари? – любезно попита домакинът, гледайки мен.
         Срещнахме се на другия ден на неделния концерт в Зала България. След втората част, вече разполагах с обещани пет хиляди франка на мое име в европейска банка, шест месеца да уредя излизането си, както и покана от който западен университет си изберях. Беше новогодишният ти подарък. В по-ранен етап бяха ползвали същия фонд Вацлав Хавел, Адам Михник и Буковски.
         Карамба, добра компания!
         Къде ще пожелае господинът да пътува?

 

 

 

 

---

 

 

Книгата предстои да излезе през месец ноември с марката на Издателство „CIELA“!

 

 

Заповядайте на премиерата на книгата - на 04 декември от 18:00 ч., в НДК, София (фоайето за конференции)!

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. ноември 2012 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]