Дана Белева

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

УЗРЯВАНЕ НА СНИМКАТА (1928-1999)*

 

Дана Белева

 

 

Корица на книгата, снимка: Владислав Христов

         Баба казва, че във всеки поглед има парче земя, но го разбираш, като си отиде погледът. Обичам да ми говори такива неща, дето не ги разбирам веднага. Тя не е баба като другите, с които си говориш за нещата от живота. Баба ми е баба за нещата от смъртта. Вярвам й за всичко, и за земята в погледа, осем погледа са си отишли пред очите й.
         Тя има перде на очите. Като малка си мислех, че е станало, понеже много е плакала. Сега знам, че го има, защото е спряла да гледа живота. Сигурно още плаче, но не се вижда, сълзите остават зад пердето.
         Нощем пере едни и същи пердета. Не, че са мръсни, никога не ги е ползвала. Те са от чеиза й. В първата къща на баба не е имало прозорци. Докато построят втората, дошла снахата и сложила пердета по собствен вкус. Сега ми говори за онази къща без прозорци, в която накрая всички отиваме, а пердетата ги пере за спомен на внучките. После ги слага в един сандък с много нафталин и все напомня, че всичко й е вътре, в сандъка. Всичко означава един кат дрехи и гердан, макар че баба не става суетна като другите баби от селото, които казват, че искат с тази рокля, с тези обувки и с тази кърпа да си отидат. Не става суетна. Когато говори за смъртта си, тя живва. Понякога си мисля, че само тогава живее.
         Баба живее смъртта. Сутрин става по тъмно, къпе се. Страхува се, че ако е мръсна, смъртта ще се погнуси и няма да я докосне. Къпе се в няколко води, вярва, че така отмива живота от себе си. После излива живота върху чемшира в градината. По нашия край смъртта обича чемшир, мушкато и босилек.
         По обед готви. Винаги готви за много хора, а от години живее сама. От огъня и от манджите става задушно. Когато сготви, става задушница.
         Разпределя храната в десет чинии. Осем, колкото са й умрелите, в деветата слага за себе си и забравя да яде. Последната чиния е за смъртта, че смъртта насищане няма и все е гладна.
         Запомнила съм баба така – сама сред пълните чинии и многото празни столове край масата. Като самотен Исус, чиито ученици са избягали малко преди вечерята.
         Вечер пали кандилото. Не казва молитва, прави си на глас някакви планове. Дългосрочни, за да дразни смъртта, да я предизвиква. От малка знае, че не се казва, преди да е съмнало, какво ще правиш, защото човек предполага, но господ разполага. Нейният господ обаче от години е смъртта, или поне само в нея вярва. Смъртта, за разлика от бога, казва баба, е око да види, ръка да пипне.
         При баба отдавна няма икони. Има много снимки. Повечето са безсмъртни, осем от тях са смъртни.
         Първият фотограф, който минал през селото, направил цяло състояние от семейни портрети. Тогава баба била на дванайсет години. От предишния ден се е знаело, че ще идва фотографинът и в повечето къщи имало суматоха – жените приготвяли дрехи, мъжете отивали в бръснарницата, после всички се събирали и правели репетиции за снимката. Баба имала чисто нова червена рокля, необличана нито веднъж. Много пъти молела майка си да й разреши да я поноси малко, даже само до чешмата и обратно, но прабаба била категорична – роклята ще бъде за нещо важно.
         Нищо че не е имало цветна фотография, баба знаела, че на другия ден ще се снима с най-хубавата червена рокля на света.
         От радост не мигнала цяла нощ, така първа чула кучетата, които лаели по непознатите. Донесли баща й, намерили го убит и хвърлен на пътя.
         На първата снимка в живота си баба е с черна рокля. Клекнала е до ковчега, прадядо не се вижда от цветя и свещи. На друга, по-късна снимка хората около ковчега са почти същите, а в ковчега е прабаба. Вкъщи има осем такива снимки. От първата и осмата хората не се познават. Общото са само смъртта, и баба. На последните две и мен ме има.
         Когато баба разказва снимките, смъртта е фотогенична.
         Често си мисля за тази традиция да се снима умрелият, оплаквачите, изпращачите. Прилича ми на някакъв страх да не забравиш лицето на покойника, сякаш е нужно потвърждение, че хем го няма, хем го има. Когато нас ни има, казва баба, смъртта я няма, когато нея я има, нас ни няма.
         Гледам снимките, лицата там, ръцете. Колкото и да са се променяли с годините, очите, с които гледат смъртта, са едни и същи. Знам, че от първата до осмата снимка има не просто години. Има и километри. Прилича на надбягване, на щафетно родово бягане, което започва от умрелия към момента на снимането, но чак от следващата снимка разбираш на кого е дал щафетата. Това е древно бягане. Древно като латинския. Едновременно е мементо мори и бързай бавно.
         Баба е професионална оплаквачка. В селото я викат, когато погребват някого, защото баба най-добре познава смъртта и знае какво да й изпее.
         Не е точно пеене, защото баба извива дрезгав, страшен глас. Глас, който става викане, което става виене. Целта е да избяга смъртта от тази къща и да не идва друг път. Баба е изгонила доста смърт от селото. Докато я гони, я вика при себе си.
         Оплаквачките са нещо като жрици на смъртта, популяризират я. Ко- гато е чужда смърт, в нея има мъдрост, когато е на близък човек, в нея има мъка, но всъщност смъртта винаги е една. Ти си учено момиче, казва баба, не може да не го знаеш. Граматически смъртта няма множествено число, но баба си има нейна собствена, смъртна граматика. Там на практика изреченията са кратки, съобщителни. Човек говори, говори, казва баба, пилее си думите из живота, а смъртта веднъж се изказва, но на място, нейна е точката.
         При баба е сложила осем точки. Сигурно затова от години живее в многоточие.
         От очите й, зад пердето, капят точки. Пердетата са винаги влажни. Нощем пере едни и същи пердета, за внучките.
         Внучките са далече. Имат щори на прозорците от PVC дограма. Във всеки поглед на внучките има парче от баба, но го разбират, като си отиде баба.

 

         Излязла рано сутринта, на никого не се обадила, взела онези осем снимки, и отишла в деветата.

 

 

 

 

---

 

* Разказът е от новата книга на Дана Белева „Надморската височина на любовта“, която излезе преди няколко дни с марката на Издателство „Славена“ - Варна, и вече може да се закупи от книжарница „Български книжици“!

 

 

Електронна публикация на 01. септември 2011 г.
Публикация в кн. „Надморската височина на любовта“, Дана Белева, Изд. „Славена“, Варна, 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]