Цвета Делчева

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | „Краят на лятото, вечността“

 

Краят на лятото, вечността

 

Цвета Делчева

 

 

ТОЙ: Мъжът;
ТЯ: Любовта, която му говори;

 

 

Тръгни след моя глас
и тялото си съблечи,
ако не го харесваш,

 

ще оплодя
каквото изречеш.

ВЪВЕДЕНИЕ

 

 

-1-

 

ТОЙ: Преситен с тъги околовръст,
в които скритом се изразява
и в това се състои поетическото,

 

сега усмивката му е по-скоро
на младенец, усетил с устните си черешката, потръпването, което го изважда от апатията на битието му,
защото е намерил образа,
ала в немарата на тази пролет
не си записва нищо, пропуска даже
да отбележи за паметта си всички случайности и удивителни съвпадения,
които ще станат видими едва,
когато се разкае
или се огорчи в сърцето си.

 

 

ТЯ: И аз се питам -
дали ще се захванат думите ми някъде, продухани от нежния зефир,
кръжат над мястото,
загръщат ме в прозрачен, плисиран на места
и със релефна бродерия въздушен бял памук, за втори поглед се моля, по-внимателен, сякаш твоята длъжност предполагаше
някакви неоспорими добродетели,

 

цели масиви от хортензии цъфтяха на сянка
с известно примирение
и между тях и аз започнах да се съмнявам
в силата на своите думи,
и все по-далечна става точката,
където се надявам да завършат.

 

Но слънцето точно мен търси –
с една такава слънчева и безподобна усмивка, която насърчава, но въпреки това отпраща,
все пак претегля написаното с поглед,
сякаш иска да се примири
с неговото съдържание

 

преди да падне пак завесата от пясък
и кълба от пепел да подгонят текстовете
из едно невидимо отвън огромно сметище.

 

И сълзите, и те да се отронят твърди
от самата моя природа,
защото с времето става все по-лошо
и щедростта и жертвата се произнасят толкова трудно, че се научих на изрази,
които нараняват и всеки път с еднаква сила,
и резултатът си остава някъде наоколо
като някаква собствена тор,
която служи единствено, за да обогатява премного обикновения живот,
и защото се боях, че ще му заприличам.

 

Какво е младостта – самата посредственост,
самата духовна немощ, цялото неразбиране
и всички грешки, направени със размах.

 

Гледам как се променям,
съгласявам се,

 

нощта е измислена за мен
и в мен е оригиналът.

 

 

-2-

 

ТОЙ: Самата свръхчувственост и нежност все още не познаваше, но сякаш се досещаше, през кожата като че ли се вслушваше, към корените се стремеше, но не внимаваше.

 

ТЯ: Твоята предистория беше в ръцете ми -
виждах другите, а не можех да ги запомня,
въпреки използваните преувеличения
по-късно,
всички полета изглеждаха свободни,

 

опиум, разтворен в чаша жажда,
приех я толкова внимателно,
сякаш съдържанието й можеше да се разпадне също така неочаквано,
както възможността се беше породила,
видях да се отваря пауново ветрило, напрегнах страстта да го разпери докрай, докато скрие света, от който всички
се разотиваха, стърчеше този фар,
като порязан показалец пулсираше –
ела, ще ти покажа най-древна тайна
и чистия екстаз на новотата
и котвата дано намери дъно.

 

Валя неистово, валя,
всичкият дъжд падна на това място.

 

А после се опъна дъга и изтече към моя край,
от моите корени щяха да заизвират
реки с различен цвят и всяка със своя самота
във всички липсващи й цветове.

 

Не и преди да удариш с крак
и ябълката да падне на две – разполовена.

 

Обърнах се и погледнах -
смисълът се променяше
и всеки го притежаваше някак си
с предимството да върви пред мен
и да рони плодовете от натежалите клони,
да бръсне поляната около раната,
да я оголва - един неувяхващ божур.

 

Само лампичките върху нотите на музикантите светят, докато се изкачвам бавно
до високото поднебе
и заживявам там
в изображение на храм
в ръце на ктитор.

 

 

-3-

ТОЙ: Когато се върна към темата
разбра, че е загубил важна част
и се остави да го проникне
цялата чудодейност –
в композицията
на сватбата на Богородица
тя просто подава ръка на Йосиф.

 

ТЯ: Недей да пожелаваш, не пожелавай нищо,

 

дай да ям сега от червеното,
от това червено, за да ме видиш -
едва-едва обърната и с профила на бремето,
с обувки сякаш топнати крака във златна кал
и затова по цветните килими ме подават

 

в неподвижната тишина на есента,
в една съвсем изчистена безнадеждност.

 

Как може да се прощават такива неща?

 

Не ме интересува светът,
ако поиска някога да го обезцени –
ще дойде време да родя,
за да те кърмя, зърна от грозде ще търкалям като малки бъчвички по тялото ти, ще чувам как се пръсват от детски смях зърната,
ще те повивам със платното,
на което съм лежала,
накапано с горещи капки сърцевина,
в която огънят преди това отново
и отново е бил гасен.
И виждам две звезди,
а може би луна и слънце,
завинаги на разстояние от два живота.

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Електронна публикация на 18. декември 2007 г.
Публикация в кн. „Краят на лятото, вечността“, Цвета Делчева, Изд. „Стигмати“, С., 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]