Цвета Делчева

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | „Краят на лятото, вечността“

 

ІІІ. СНЕЖНО ВИНО

 

Цвета Делчева

 

 

-7-

 

ТОЙ: Расте непрекъснато, докато слиза
от планините, а косите му все едно са изпредени по пътя му облаци,
та е винаги малко дъждовно
и цикламите из дъбравите се изпаряват
и продължават да валят по страните му,
усмивката му го накланя лекичко
на една страна, сякаш неговото сътворение е просто едно погалване
на нещо съществуващо, нещо природно.

 

 

ТЯ: Притегляш ме в нежното ми кълбене,
толкова силна и всеобхватна
забелязвам всичко по пътя ти
и тази ямка под рамото,
където да крепиш главата ми,

 

ухаеш на плодовете на Рая,
понеже там не ти се е налагало
да убиваш, пожелаваш да притежаваш, докосваш желанието и го караш да разцъфти,
вече си обикнал това чувство,
защото си влязъл в следите ми
и гласът ти е по-дълбок,
с него можеш да ме плениш
само като ме описваш или
да ме погледнеш на определени места,
не и да ме разглеждаш,
никога няма да ме видиш цялата.

 

Имам любов, а нямам тяло,
но Бог се труди неуморно
и от това усилие небесната му пот покапва.

 

Заплашен бе и се яви,
изгубен бе и се намери.

 

Блажена утробата, която те е носила,
подготвена постепенно в дълга редица
от поколения благодатна почва
и ярките гърди, отглеждани
във някакъв бездеен захлас,
да те отбият завинаги от мъжката всеядност,
от малките ти чувствени самоубийства.

 

Кой да ми е на помощ –
хранителите, разтворимите витамини,
разпръсквани от авиацията?

 

Страхувам се, страхувам се,
това е безопасно
и съм любимата си жертва,

 

душата ми е вкопчена в душата ти
със простото движение,
с което се натиска
подлакътника на люлеещия стол.

 

 

-8-

 

ТОЙ: Точно сега, точно сега,
докато всичко живо се е изпокрило,
жадува вино от отел, то мирише
на ягоди, на есен, която съдържа
и пролетта и затова така забравя.

 

ТЯ: Слънчевото затъмнение
не е истински мрак, а безветрие,
в което слънцето прегръща луната.

 

Прочетох как се прави снежно вино
от гроздето, изсъхнало като стафиди,
което с първите си думи още
достига края на езика.
Чувам нечуваното, чувам го и го виждам - нима съм стигнала небето с нозе на статуя, която се прекатурва?
Смалила ми се е душата до паяче,
което лази едва-едва по думите,
какво са думите - ще си отворя устата само, за да питам, ще се съпротивлявам, но как –
небето се отваря – око в око, в око,
в око – до седмото и по-нататък,
изпитвам фантазията си, докато спя
и се събуждам с леко забулен глас,
чувам нечуваното, чувам го и го виждам,
изтривам го буква по буква, не знам
как мога да бъда толкова смела.

 

Какъв порой сега ме пълни,
полегнало е всичко към корените от изненада
и слънцето отпива с жажда
и става ежедневен дъжд,

 

но виж на него каква израствам,
достигнала до онова блаженство,
което е всичко наоколо и вече ми личи,
не и ако ме гледат по правилата, откъм реда,
горя и думите ми парят,
във огъня намирам смисъла,
още си на представата, още си на нея,
но има много повече и се надявам
да го понесеш, изяж този корен,
той ще изостри сетивата ти,
аз ще те наблюдавам в условно наклонение:
ако има трева пред къщата,
само леко тук-там се навежда,
ако има отворен прозорец,
въздухът потреперва,
ако има забравена луна да свети,
покривам я с шала си,
докосвам с устните си желанието
и се връщам.

 

- Излязох да се поразходя - казах.

 

 

- 9-

 

ТОЙ : Оставя се нежно да го претърсят,
да разгледат раните му,
които сребреят в мрака,
да обхождат ухото му с език,
докато думите съвсем заглъхнат
и двете сгушени телца на съкровеното,
раздалечавани от влагата,
приемат очертанията на половин смокиня
с дълбочина, която не е измерена.

 

 

ТЯ: Събуждам се, камбаната ме вика по име,
ако отсъствието ми е постигнало това, очакванията от мен са непосилни,
буквите се разтичат, аз съм препълнена, преливам бавно и искам вечността,
няма край желанието ми,
аз съм непоносима,
аз се отварям, аз нямам свършване,
узрявам непрестанно за празника
и времето снове през океана
с големи цветни ленти.

 

Най-после и този свят се подреди,
на люлката, която ни замайва без да спим, непоносимото е поносимо,
аз съм оголената, погали ме,
преди да съм си тръгнала оттук
и погледът ми да изрязва силуети
с една чужда ръка на рамото,

 

ще стана нощен пазач,
ще отговарям за въртенето на земята,
защото думите ги знам
и знам,че имам последна дума,
когато всичко наоколо твърди,
че чудото е невъзможно,
но ето че се случва

 

и иска веднага да се изразходи,
да се изложи на опасност -

 

за мен да се напишат стихове,
за да не мога ей така
след свойта сянка да си тръгна –

 

обличана и събличана,
обличана и събличана.

 

Божественото беше тук,
следите му се изпаряват
и може да се вдиша съвършенството,
останало след островния дъжд,
точно над лилиите в езерото.

 

 

-10-

ТОЙ: Толкова дълго се беше молил,
че вече беше забравил да чака
безпределната и неописуема тайна,
която непрекъснато му дарява
своите свидетелства.

 

ТЯ:От една стъклена клетка,
на един полуетаж, надвиснала
над улицата, в която се изливат
толкова непознати, но когато се оттекат
все пак захладнява, гледам на ъгъла
един силует, стигнал е преди мен
и чака, появява се и изчезва
с мигащия светофар,
пък излезе и ветрец и не съм сигурна,
гася внезапно лампата и го премахвам,
но ми е мъчно.

 

Като изпълнена луна,
защото слънцето я гледа

 

и тази нощ я вижда цялата.

 

Вървя, загледана в едно дърво и ми се стори,
че аз стоя, а то минава,
че после ме е изпратило до вкъщи,
заема целия прозорец,
гледа как сгъвам тази географска карта
да приближа полукълбата като длани,
да духна вътре, да ги стопля, да се издуе кълбото, каквото е било, каквото беше.

 

Няколко капки кръв в мъглата.

 

Само едно тънко перде,
което се ветрее на един пуст плаж,
само стилизираното несбъдване на една стая,
отворена към гледката, едва загатната,
кацнала на върха на една мечта,
в която плисъкът на вълните
нежно се повдига и се сипе обратно
в изнамирането на един съвършено нов ритъм на писане, само тръпчив вятър,
с който нахлуват образи отвсякъде,
само болка, отвявана непрекъснато, до кост.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Електронна публикация на 18. декември 2007 г.
Публикация в кн. „Краят на лятото, вечността“, Цвета Делчева, Изд. „Стигмати“, С., 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]