Цвета Делчева

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | „Краят на лятото, вечността“

 

ІV.ПЪТЯТ НЕПРЕКЪСНАТО ИЗЛИЗА НА ДВА ПЪТЯ

 

Цвета Делчева

 

 

-11-

 

ТОЙ: Това, което е написал,
ще оживее пак, с върха на свойте пръсти душа ще му прелее, но без да бърза
и понякога ето така – най-лекият дъх
ще е достатъчно да го обходи,
да завалят листа, ако надникне някой,
ще види как само помахва на всичко откъснато и как си обича тези белези,
как си ги пази.

 

 

ТЯ: За това, за което не може
да се говори, трябва да се пише,
от това то натежава и се разхубавява.

 

Всяко нещо има един,
единствен момент на смисъл,
боли; записваш го; даваш ми да го кръстя -

 

от мен сега зависи да се проточи лятото,
да хващам всеки откъснат лист във въздуха,
за да не падне,
защото сенките са изрисувани върху земята

 

и да ми спре дъхът -
полуубита, отдалечавам се малко
и ти връщам стрелите –
опъни си добре лъка, постарай се,

 

представях си широко разтворената прегръдка как ме приема завинаги
в живота си и аз го преобразявам отвътре,
сладка и сочна ядка отвъд всички
мъртви пластове, малка,
животворна рекичка, съвсем нова,

 

като че само това от мен се искаше,

 

но една част от теб
винаги ще отрича останалата,

 

както ръката,
която в утринта рисува друго тяло -
и сливането,
което голотата възвестява.

 

И аз се страхувам от твоя гняв,
ако започна да те разпитвам.

 

Ала камбаната не иска да знае
откъде се е научил езикът да произвежда
този звук, отеква свенливо,
обърнато гнездо, в което всичко се вижда, разклаща уханието си насам-натам –
в големия свят, в дългата нощ,
много прост инструмент,
всяка част от тялото му изпитва свое,
отделно желание, не знае дали плаче
или само преувеличава и това е
начинът му да проси – само лъх, само
дъх, само леко обагряне на сутринта.

 

 

-12-

 

ТОЙ: Иска да го приемат като дете,
чиито действия са били несъзнавани
и така да му позволят да се промени,
да не го съдят, а да изслушат
неговата истина.

 

ТЯ: Тънка червена светкавица поряза
ясното небе и през очите ми, облени в сълзи, виждам начупените линии на света.

 

Но слънцето точно мен търси…

 

на мястото, където пада сега лъчът,
и като с пръст обира меда отвътре,
разклаща лекичко зюмбюлите -
още нови, недовършени обещания,
върху много започнати, все по-тържествени…

 

И с цялата си изтезаваща обилност,
опустошителна като самото пладне,
започвам всичките си изречения
със искам, за да избухнат после
в обещания и да попаднат думите
къде ли не, например в този нар,
нетърпеливи да го разтвориш,
да съм твоето средоточие…

 

И пак си връщам позлатата, и всяко парченце от византийската мозайка на лицето ми
е грейнало, и с поглед на икона
от толкова подпъхнати молитви
и с ореол от милване, заслушана
в благовестника, който ми предстои -

 

аз толкова го исках и исках, и даже
го бях видяла вече – как иде съвсем
напряко и цялият в листа и пясък,
и паяжини във косите, поглежда смаяно
как част от него забравена пристъпва
и го докосва, за да си спомни,
и минава с пръсти по белега му стар,
и му показва своя, красиво е мястото,
защото го пазя в тайна
и храмът се отваря бавно,
въпросите са вече тук,
но отговор не е пристигнал още.

 

 

-13-

 

ТОЙ: Видението се беше утаило
в съзнанието му и хвърляше отблясъци –
изумително по съвършенството си
и сияйно,
сега се чувстваше измамен от тази красота, която бавно стигаше до него,
защото не беше несъмнената,
конкретна форма, създадена
по негови очаквания.

 

ТЯ: Докато чашите крепяха историите –
бдения над твоя сън, съзнавах всяка,
дори най-малката подробност.

 

Сега ще трябва изгревът да се роди оттам,
където съм се взирала и слънцето
да се съобразява с това, но ето – по-лесно окото би изплакало каквото е видяло, отколкото представата да настоява на своето, когато е задвижен така болезнено далечният и позабравен пейзаж, макар отпред незнанието да е същото –
описан кръг от светлина, която пада.

 

И капки дъжд,
които се пързалят по дъгата,
скъсани паралели, метнати
върху нулевата граница на двата свята,
докато още се опознаваме
с тънички шпаги, пробождани тук и там, никакви хитрини, никакви предпазни дрехи,
даже без да искаме, нарочно,
само за да се уверим, наистина…

 

Стената преминава насред лицето ми,
превръща го в монета,
най-малкото разсейване ще ме изгуби
и всеки опит да извикам мъничко
ще ме порязва, дори отварянето на устата,
обръщам настрана главата си,
с ръка погалвам своя дар,
преминала живота ръката си
върху му да положа,
по пътя разпилявано, ограбвано,
убивано по малко
това най-нежно колебание
между желанието и думите
ще ми остави зависимост от прекомерното -
да няма край, насита, а ако има край –
да е наситата, насилието е достатъчно.

 

 

-14-

 

ТОЙ: Познава този тежък труд
над знаците и той го води из отчаянието,
а петната на уличните лампи по пътя му
се нареждат като гердани
и завиват зад едно вратле.

 

Много бавно, много нежно
се връща назад
и едно по едно отменя всичко.

 

ТЯ: Знам този тежък труд над знаците,
знам този, който не познавам,
откакто раздялата ме беше обладала,
но не успя да ме напусне,
и е странно как намира пътя да се завръща
леко залитаща от безпаметност,
безредно четене и билки срещу безразличие.

 

Завари ме в една объркана действителност,
усъвършенствана в изкуството,
да къпя още пъпката, да я разлиствам,
поднесох й я като цъфнала,
да, аз умея да губя – й казах,
да вярвам без да искам доказателства,
защото имам плаващи колони,
готови да поемат всеки земетръс,
но чак сега разбрах, че са блокирани
от една съвсем непозната болка,
от една чувственост,
която не крие нищо и не се извинява
и ето – небето пропадна точно там.

 

Не зная как да го опиша, дочух признание
и на опънатия върху мен покров
прочетох наобратно написаното със свещ,
с което ме предаваха на Бог без вдъхновение,
но с цялото трагично обаяние.

 

И като нямах друга светлина, отстъпих
в принудата, в наложеното ми мълчание,

 

във гъстата, със символи изпълнена тревога
и те ме гледат, и чакат да ги оживя
и да открия формулите им,
с които искаха
да ми подскажат резултата,

 

но аз не търся истината им,
а продължавам да наливам смисъл
в това, което изглежда невъзможно
и непрекъснато олеква,
и иска да излети.

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Електронна публикация на 18. декември 2007 г.
Публикация в кн. „Краят на лятото, вечността“, Цвета Делчева, Изд. „Стигмати“, С., 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]