Цвета Делчева

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | „Краят на лятото, вечността“

 

VІІ. И ЛИСТЪТ Е ВСЕ ТАКА БЯЛ

 

Цвета Делчева

 

 

-23-

 

ТОЙ: Написа го сякаш стъкмява пожар,
да пренаписва сега е все едно
да рисува статуи.

 

И листът е все така бял
със следи от написаното,
което не се чете.

 

 

ТЯ: Но толкова е хубаво от устните направо
да близна думите, посланието да разтворя – да влизам под следващия лист,
под следващия, да стигна до сърцевината
и после най-вътрешният лист навън
да се обръща, и следващият, и следващият,
да мога да изтръгна душата ти
и заедно с меда да те изскубна целия,
преди да станеш част от кръговрата
на тази вселенска самота.

 

И с лятото не знам какво да правя,
и с най-естествените му въпроси –
копае в мен, изхвърля всичко,
работи денонощно, само на тази свещ,
много бавно и нежно стопява болката,
самите органи, които болят
и когато се отърка в някоя от стените
ми премалява, излива в мен значения,
постига една монументалност,
много трудно подвижна
осъзнавам всички очаквания,
с които съм натоварена,
упражнявам походката си,
моето царство е оттук нататък
и земята ще се изпълни със врагове -
питам се какво ли е наказанието
и в простите съвети на боговете,
които стигнаха до нас като забрани,
но искаха да ни предпазят,
намирам отговор:
да нямам мир, покой,
нима не е достатъчно.

 

С каквото има, с каквото й е останало,
може би с малко тъга,
догаря свещ, събличана от устни…

 

Издига се нагоре елипсовидно куполче
във купола, като че ли свещта е била
твърде висока, твърде пламенна,
твърде молеща
и зачетена.

 

 

-24-

 

ТОЙ: Хваща виолончелото за талията
и го поставя лекичко между бедрата си.
Изтръгва думичката “хубава”
с едно още по-лекичко
придихание върху “х”.

 

ТЯ: И пак е много трудно
да бъдат отнесени
към две тела различните ни шарки,
и пак отдавам свойта власт по вертикала,
и пак ме буди същата тревожност -

 

аз съм като сърце, трябва да бия
непрекъснато, всеки ден,
иначе се обърквам, изгубвам ритъма
и започвам да се колебая
дали да живея или да се свърша.

 

Развяна тихо, пълзя по теб като растение,
привиквам те към себе си и се налагам
чрез всички неотплатени дарове,
докато пламъкът расте, расте
и ето – небето разсечено на две
от тази неочаквана топола -
отляво се тъмнене, отдясно изсветлява
и границата между нощ и ден
е вече вертикална
и през фуния усилва вика на сливането,
аз съм невестата на тази невъзможност
със две редици стопяващи се светлини
от две страни на полудели птици,
които кацат и излитат опасно
върху разгънатата площ на начертана къща

 

и думите не прецъфтяха, не изсъхнаха,
просто се разхвърчаха като пеперуди –
ела в живота ми, което е никъде
и утре по би приличало на костница,
защото моите радости са големи,
а болката – повече,
отколкото може да се понесе.

 

Следвай ме, това е моята благословия.

 

Твоето слънце залязва в мен,
гласът ти върви пред него
и му отваря вратите,
влиза все по-надълбоко,
разнася слънчев прах,
влиза, излиза,
цялата съм в звезди.

 

 

 

 

 

върни се | съдържание

Електронна публикация на 18. декември 2007 г.
Публикация в кн. „Краят на лятото, вечността“, Цвета Делчева, Изд. „Стигмати“, С., 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]