Петър Денчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

Онази болест "Имате ли огънче?"

 

Петър Денчев

 

 

         1.

 

         Това не е претенциозно кафене. То е почти незабележимо, без красиви сервитьорки в униформи, без звън на чаши. Понякога кафе-машината бучи неудържимо. Но само когато има клиенти. В четвъртък вечер аз съм почти единственият клиент. Почти, в смисъла на това, че след като се разминах с мъжа на входа, вече бях единственият клиент.
         С Мишел се бяхме запознали в Париж. На улица "Конвансион". Обаждах се на родителите си от уличен телефон, след разговора клошар ми поиска възпитано цигара и огънче. Тогава една жена ме спря и ме помоли да й помогна с ориентирането. Помоли ме на български. "Чух ви да говорите по телефона на български".
         Всъщност се казва Михаела. После й казвах Миши, Мишко, Мишка… Дори започнах да си водя списък с алтернативните имена, които й измислях. Откакто прекарва повечето си време в Париж, й казвам Мишел. Отначало ме уверяваше, че това е само за година, дотогава пътуванията й по работа ще се разредят на два или четири месеца. Вече не й вярвам. Затова идвам в това невзрачно кафене.
         Тази дума кафене винаги ме е притеснявала. Понякога казвам кафе. Но никога cafétéria.
         - Excusez-moi, avez vous du feu?
         Този въпрос ме втрещи. По дяволите, това беше Виржини.
         - Какво правиш тук?
         - Следя те.
         - Нарочно ли минаваш пред галерията? Вече цяла година го правиш.
         - Глупости. Случайно е.
         - Хайде, стига. Откакто Мишел я няма, постоянно минаваш пред галерията. Въртиш се. Идваш в това кафене.
         - Защо смяташ, че го правя? - попитах аз и отново я погледнах странно, както тя сама започна да определя моя поглед по-късно. - Смяташ, че имам някакъв умисъл?
         - Смятам - каза тя и се усмихна. - Tu as du charm.
         - Стига с този френски!
         - Напомня ти на нея, нали?
         - Напомня ми на теб.
         - Странно е. Как животът те среща с жени, които имат връзка с Франция. Спомняш ли си нашето пътуване до Марсилия?
         - Спомням си. И какво?
         - Хубаво беше.
         - Да, беше.
         - За първи път пътувах на стоп. Никога досега не го бях правила и после за първи път през живота си правих секс на открито.
         - Млъкни! - казах аз и я стиснах за ръката, от което собствената ми кръв се качи в главата и целия почервенях. - Говори по-тихо. Дошла си тук да ми говориш за нашето минало ли?
         - Не. Нали знаеш, че Мишел не знае нищо за нас. Ако узнае, ще бъде много изненадана. Още повече, че аз съм й работодател.
         - Работодател - да! И какво от това? Остави ме да си пия кафето! Станала си ужасно вулгарна. Чакай! Искаш да кажеш…
         - Не ми слагай думи в устата - прекъсна ме тя. - Нищо не искам да кажа. Но ти все още продължаваш да означаваш много за мен. А Мишел е в Париж. Знаеш, че се връща чак след седмица. Ако бъдеш мил с мен, тя ще остане на работа в галерията. Нали знаеш колко е щастлива с тази работа.
         Съществува една категория мъже, които обичат да бъдат поставяни натясно. Аз явно бях от тях, защото ситуацията ме възбуждаше ужасно. Не бях пуснал ръката й и вече я стисках повече от силно. Сигурно бях спрял кръвотечението й.
         - Пусни ме.
         - Извинявай.
         - Е, ще споделиш ли семейното си легло с мен?
         - Виржини!
         - Сега пък ти повишаваш глас - каза тя и се доближи, за да ме целуне.
         - Не се дърпай като малко момче - дъхът, който бях забравил преди пет години, сега ме оживи. Този бадемов аромат принадлежи само на Виржини. - Остави ме да те целуна. Когато се дърпаш, ме възбуждаш още повече. Знам, че нарочно минаваше пред галерията.
         - Направо си се разгонила. Престани. Още ли използваш този бадемов парфюм?
         - Значи го помниш.
         - Завивките ми не можеха да се измиришат месеци след като се разделихме.
         Тя се отпусна на стола. Отметна глава назад. Аз пуснах ръката й и тя запали цигара. Косата й беше доста по-къса от преди години. Палтото й от тъмнокафяв кашмир и зеленият шал, който почти беше паднал на земята, бяха от времето, когато бяхме заедно и нейната галерия прохождаше. Спомням се, че една вечер спахме дори там. Ужасно студено беше, а всъщност беше лято. Бяхме през цялата нощ притиснати един в друг. Мишел се появи на втората година от съществуването на галерията. Кандидатстваше за така чаровното работно място "галерист". Аз я познавах от Париж и я препоръчах веднага на Вирижини като наистина отговорен човек. След Париж не я бях срещал в София. Понякога с носталгия си спомнях за срещата на "Конвансион". Няколкото ни спорадични срещи на френска земя нe доведоха до нищо, но щом се появи в галерията, ме взриви.
         С Виржини се разделихме тихо и без много крясъци. Очаквах, че ще вика много повече. Беше добре и за нея, и за мен Мишел да не знае за връзката ни. Всичко беше чудесно до момента, в който тя не започна да стои почти изцяло в Париж по работа.

 

 

         2.

 

         Виржини се търкаляше като малка котка в завивките и отново се разнасяше проклетият бадемов аромат. Страхувах се, че няма да мога да го разкарам от спалнята до идването на Мишел. Щеше да познае, че тук е била Виржини. Цялата галерия мирише на нея. Тя познава този аромат. Присегнах се до пода, за да взема кутията цигари и запалвайки, малката котка се размърда, за да ми поиска цигара.
         - Започвам да си мисля, че нарочно започна да изпращаш Мишел в Париж, за да се докопаш отново до мен.
         - А не е ли така според теб?
         - Как? Ти я изпращаш нарочно в Париж?
         - Да. Наистина. Би ли ми дал огънче? - тя запали, вдиша дима гладно и се отпусна на възглавницата. - Аз познавам Мишел преди теб. Още преди Париж. Бяхме съученички в гимназията. Тя имаше навика никога да не носи огънче със себе си. И това й помогна да преодолее своето притеснение, когато се запознаваше с мен. Просто ми поиска огънче. Тогава се влюбих в нея. Така както се влюбих и в теб. Вие много си приличате. Така както тя не знае нищо за нас, както скрихме всичко за нас от нея, така и ти не знаеше нищо за нас, по същия начин скрихме всичко от теб. Така и ти не знаеше, че си бил последователно с две жени любовници. Имам проблеми с галерията. Разбираш ли? Само половината е моя. Мъжът, чиято собственост е половината от галерията, е брат на Мишел.
         - Брат на Мишел? Тя няма братя!
         - Нали се оженихте тайно? Като сноби. Тя никога не е искала да го познаваш. След като купих галерията, всъщност половината от нея, те съвсем скъсаха отношенията си.
         - Брат й знае ли, че ти я познаваш?
         - Не, разбира се. Той живее в Париж.
         - В Париж?
         - Да, къде мислиш, че е живяла Мишел в Париж?
         - Мишел е в Париж сега, нали? - попитах аз.
         - Да, там е. Мишел иска да купи другата половина от галерията. За да бъде наша. Ти трябва да се представиш като нейния истински съпруг. Тогава ще ни имаш и двете.
         - Моля? - очите ми се разтвориха. Помислих си, че полудявам. - Защо му е на брата на Мишел да ме познава като неин съпруг, за да продаде втората половина от галерията?
         - Любов.
         - Любов?
         - Да, любов. Виж, техните отношения са доста сложни. Той я обича сексуално. Трябва някой да прекъсне това и тогава той ще се съгласи. Още повече, че той умира. Болен е от тази болест "Имате ли огънче?".
         - От какво е болен?!
         - От рак на белите дробове.
         - Мамка му!
         - Ако аз се появя там, това сигурно означава, че трябва да го убия. Сигурно ще го довърши.
         - Почти - каза Вирижини и се усмихна. - Мишел е единственият наследник.

 

 

 

Електронна публикация на 13. септември 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]