Петър Денчев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска проза

 

Дъжд в очите

 

Петър Денчев

 

 

На L.E./E.L

 

1.

 

         Понякога водя със себе си на театър една сляпа приятелка и тя често плаче. Разбира се, не плаче на мелодраматични моменти, защото не я вълнуват, но и аз не я водя на такива спектакли. Всъщност за мен винаги е било по-страшно да гледам как зрящите плачат. В театъра. Очите им се пълнят със сълзи, които преливат, бликват, стичат се на вадички по бузите, понякога странно завиват и успяват да се настанят в извивките на ноздрите или пък продължават надолу и се спират в крайчеца на устата и тогава хората казват, че сълзите имат определен вкус. Очите им се зачервяват и винаги се чудя дали не се страхуват за своето зрение.
         Имаше известен период, в който смятах, че плачът в театъра най-често е причинен от самосъжаление, но по-късно промених мнението си. От самосъжаление плачат само хората, които обичат мелодрамата. В действителност е напълно възможно много хора да плачат и от самосъжаление без да обичат мелодрамата.
         Преди пет дни заведох приятелка, която познавам слабо, на театър. И тя плака. Тя е зряща. А представлението не беше мелодраматичното.
         Аз също плача.
         Дали тя бе наистина човек на крайностите или мелодраматична в моментите на крайност, това аз трудно можех да разбера поради слабото ни познанство.
         Спектакълът ми се струваше странно ренесансов по своите убеждения и образи и аз нетърпеливо исках да изкажа своята опозиция срещу "Човекът - мяра за всичко". Разбира се, това не го сторих, защото бях стъписан от сълзите й, които се стичаха по бузите, странно се изкачваха по мекото възвишение на носа, заставаха на симпатичната извивка и може би щяха да стигнат и до крайчеца на устните й, където тя сама щеше да каже какъв вкус имат.
         Чувствах се глупаво пред зачервените й очи и още по-неуместно през главата ми мина мисълта, че ако бях взел със себе си сляпата приятелка щях да се чувствам по-удобно. Защото нямаше да ме вижда.
         Виждането е част от усещането, нещо, което твърде често забравям и мисля, че това, което мога да скрия от очите, мога да скрия от сърцето. Понякога си мисля, че зрението ме прави по-безчувствен, отколкото съм наистина.
         Излизайки в паузата се отказах да говоря за интелектуалното осмисляне на видяното, защото просто ми се прииска да я прегърна. И тук си измислих два възможни варианта за развитие на ситуацията - аз я прегръщам, а тя ме отблъсква, което ме убеждава отново в нейното самосъжаление и студенина в общуването, или - аз я прегръщам и тя се отпуска в моите прегръдки, което ме отвежда до извода, че тя все още е непозната, но готова за топло общуване.
         Всъщност аз не я прегръщам. И се връщаме в залата без да сме разменили дума. Единствено тя издуха деликатно малкия си нос и каза: "Ох!". Но съвсем тихо.
         Спектакълът завърши триумфално драматично и ме убеди, че чувството на обреченост от самото начало е било правилно усетено от сърцето ми. Константина изглеждаше няколко пъти по-ведра от момента, в който пожелах да я прегърна. И така поканата ми за вечеря бе приета.

 

 

2.

 

         - Нима можеш да пишеш за хора, които не познаваш?
         - Напротив, аз дори ги познавам по-добре от самите тях, аз ги измислям.
         - Винаги съм смятала, че писателите вземат реални хора от живота, за да ги поставят в нещата, които пишат.
         - Е, да, някои герои понякога имат прототипи.
         - А защо само някои? Защо не всички?
         - Така се получава.
         - Нима? Не лишаваш ли така някои от персонажите от нещо, което би трябвало да им принадлежи?
         - Мисля, че не. Аз определям реалността, в която да заживеят, макар и често да не мога да отговоря на въпросите, които обикновено читателите трябва да зададат на тях, а не на мен.
         - Аз нямах представа… - каза тя докато палеше цигара - нямах представа, че си писател, когато се запознахме.
         - Аз пък нямах представа, че пушиш. Шегувам се. Аз не обичам да се определям като писател, обичам да се определям като пишещ. Но не и като писател.
         - Трудно ли е да пишеш?
         - Не, но е приятно.
         - Странно… Защо не си мислел, че пуша?
         - Аз се пошегувах.
         - Не, каза го като смешка, но го мислиш наистина.
         - Или просто ме пързаляш и пробваш доколко мога да те изтърпя? - усмихнах се аз.
         - Не.
         - Да, наистина смятах, че не пушиш. Прекалено си красива.
         - Какво означава това?
         - Означава, че като те видях, си казах: "Тя е прекалено красива, за да пуши". Но честно казано сега като пушиш не само, че си прекалено красива, а и прекалено чаровна.
         - Сваляш ли ме?
         - Не. Правя ти комплимент. Аз никога не свалям. Не зная как се прави, а и като че ли няма значение. Това е нещо излишно. Не е искрено. Аз обичам честната игра.
         - Ако въобще играем.
         - Да. Ако въобще играем.
         - Наистина ли смяташ, че съм красива?
         - Да.
         - Често ли го казваш на жените, с които излизаш.
         - Аз рядко излизам с жени. Аз рядко излизам.
         - А когато излизаш с жени, с красиви жени ли излизаш?

 

 

3.

 

         Вечерята продължаваше, както и вечерта, но все още продължаваха да вървят в паралелни светове, които нямаха допирна точка. За съжаление имам лошият навик да сравнявам разговорите със задушено телешко със зеленчуци, което не е нито уместно, нито стилно сравнение. Но в замяна Константина започна да загърбва своята първична студенина и с лека руменина на бузите под оранжева светлина говореше, а аз я слушах. И попитах:
         - Защо плака?
         Тогава тя спря да говори. Почти се стъписа. Взе в ръка салфетката, попи виното от устните си и ме погледна.
         - Не исках да плача пред теб.
         - Защо?
         - Защото се притеснявах.
         - Защо?
         - Защото ме виждаш.
         - Харесвам името ти. - опитах се да сменя темата аз.
         - Защо?
         - Напомня ми за Братислава.
         - Защо?
         - Имам приятелка, която живее там. И се казва Константина.
         - Нима? И тя красива ли е?
         - Защо се нервираш?
         - Не се нервирам.
         - Стана агресивна.
         - Не, по-скоро станах арогантна. Ти като пишещ, трябва да си наясно с тези нюанси. Ето сега вече съм агресивна. Така или иначе Константина е разпространено име в славянския свят.
         - Да, и красивите жени също са често срещани в славянския свят. Не мислиш ли?
         - Мисля.
         - Тогава престани да се криеш зад тази студенина и агресивност и нека говорим открито.
         - Нима не съм открита?
         - Стига!

 

 

4.

 

         Ако обаче наистина трябва да сравнявам разговора ни със задушено телешко със зеленчуци, бих казал, че в този момент то изстина и аз не знаех как да го подгрея. Константина се сви на своя стол и аз започнах да се притеснявам, че ще иска да си тръгне. Не искам да изглеждам като онези мъже от мелодраматичните филми, които остават сами на масата в ресторанта, изпиват още чаша вино, плащат сметката, излизат навън, спират такси и се прибират сами.
         - Искаш ли да ти казвам Констанс? Или Констанца?
         Тя прихна да се смее, притаи дъх и виновно ме погледна.
         - Мисля, че малко прекалих с виното.
         - Добре ли се чувстваш? - попитах аз.
         - Ето това вече наистина е топъл въпрос. Такива обикновено ги режат в романите и разказите, дори в диалозите на филмите тези въпроси са така незначително поднесени. Героите се питат с причина или без, непрекъснато се питат дали се чувстват добре. Ти би ли пропуснал тази фраза ако пишеш разказ?
         - Не.
         - Лъжеш ли ме?
         - Разбира се, че не.
         - Добре. Лесно ли се пише за писатели?
         - Не зная, никога не съм писал за писатели
         - Съвсем никога?
         - Да. Съвсем никога. И аз съм си мислел, че е по-лесно да пиша за нещо, което познавам или нещо, което съм, но никога не ме е привличало.
         - Бързо разбра защо те питах дали се пише лесно за писатели. Наистина ме интересуваше дали пишеш за неща, които познаваш. Всъщност явно ти е по-лесно, а и сигурно и по-интересно да пишеш за неща, които измисляш. Ти всъщност сам го каза.
         - Да. Още като седнахме тук ти казах, че обичам да пиша за неща, които измислям. Но и казах, че не се възприемам и като писател, така че ако трябва да пиша наистина за нещо, което познавам, тогава ще пиша за човек, който пише. Но не и за писател.
         - Да, наистина забравих за това.
         - Защо плака?

 

 

5.

 

         Бутилката вино беше празна, а и Константина, която не каза дали предпочита да я наричам Констанс или Констанца, отказа предложението ми да поръчаме още една. Отказа и предложението за чай или кафе. Задушеното телешко със зеленчуци беше свършило, чиниите отдавна празни и следователно липсваше координатна система.
         - Значи смяташ, че съм мелодраматична, така ли?
         - Не.
         - А защо не спираш да ме питаш защо съм плакала?
         - Интересува ме.
         - Любопитен ли си?
         - Почти.
         - Плаках, защото чувствах свои неща. Това прави ли ме мелодраматична?
         - Не, но и спектакълът не беше мелодраматичен.
         - Не беше.
         - Ти не плачеш ли?
         - Плача.
         - Защо тогава не плака.
         - Защото не позволих на спектакъла да се експонира върху моите чувства.
         - Значи това, което видя, чу, почувства не е близко до теб, не е свойствено твое?
         - Ако бях позволил спектакълът да се наслои върху моите чувства, тогава може би щях да зная. Но сега не мога да разбера.
         - Тогава да отидем да го гледаме отново.
         - Сигурна ли си?
         - Да! И пак ще плача.

 

 

         6.

 

         Константина махна на сервитьора, за да донесе сметката, но той първо се приближи до нашата маса и отнесе празните чинии. В тях равнодушно, но без умисъл се търкаляха използваните салфетки - смачкани на топчета и изцапани със сос ремулад, който само аз опитах тази вечер. Наистина, аз го поръчах за себе си, но очаквах, че и Константина ще го опита.
         Сервитьорът се завърна със сметката, пусна своята дежурна усмивка, която сервитьорките по-често пропускат. Аз платих. Константина му се усмихна.
         Излязохме и започнахме да вървим достатъчно бавно, за да се вслушваме напълно в стъпките си, в капките, които падат от дърветата и котките, които се гонят.
         Валял е дъжд.
         В една френска песен се пее: "Имам дъжд в очите."
         - Това ли беше спектакълът на живота ти, че имаше дъжд в очите през антракта? - попитах аз.
         - Това ли е разказът на живота ти, че така елегантно изграждаш диалога?
         - Не.

 

 

 

Електронна публикация на 09. юли 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]