Деян Енев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Бялата лястовица

 

Деян Енев

 

         Чечо чува в просъница как Мария му вика хайде, Чечо, време е, мамо, да ставаш и става, балатумът под краката му е студен като желязо, той залита и се блъска във вратата, мозайката в антрето лепне от студ, водата също е ледена и вдървява ръцете му, измий се по-бързо, че закъсняхме, чува гласа на майка си, но някъде много отдалеч, сякаш ги разделя цяла планина от памук, на връщане краката му оставят мокри следи по балатума, главата му се люшка напред-назад, докато майка му с едната ръка му навлича дрехите, а с другата му пъха парчета хляб в устата, хайде, че закъсняхме, но колкото и да бързат, наистина пак са закъснели, коридорите на училището са пусти, в класната стая на Чечо всички деца вече са насядали по местата си, а госпожа Байкушева кръстосва пред черната дъска като тигрица и веднага, щом вижда Чечо, се вбесява, Мария го избутва навътре и вика, хайде, мамо, аз ще те чакам след училище пред училището и затваря вратата и в мига, в който я затваря, Чечо започва да се смразява, защото сега госпожа Байкушева ще каже айде бе, вечно ти ли ще ми се влачиш последен като някой сопол, а децата ще избухнат в свирепа кашлица и свиреп смях и ще започнат да го спъват, когато Чечо най-сетне се престраши и тръгне по пътеката между чиновете към своя чин, където го очаква в целия си блясък ухилен като череп върху пиратски флаг Антон, ape, сядай, глисте, ще го покани радушно до себе си Антон, но Чечо ще седне съвсем в крайчеца, по-далеч от Антон, защото сега започва най-страшното, сега го чакат пет часа бодене с игла, под предлог, че трябва да го разсънва, Антон преди известно време донесе една голяма обущарска игла и от тогава, както си седят на чина, Антон периодично го боде за назидание, че дреме, с иглата, в началото, като почна да го боде, Чечо подскачаше и понякога даже се строполяваше от седалката на пода, но госпожа Байкушева му нафраска в бележника няколко забележки за мърдане в час и нарушаване на дисциплината и Чечо вече се научи да търпи и само ту поруменява, ту побледнява и отвреме-навреме вика стига си бе, Антоне, но от това Антон само повече се озверява и започва да забива още по-дълбоко иглата в крака му, в левия му крак, който вече е станал на решето и добре че най-сетне бие звънецът и Антон хуква да гони момичетата из двора, а Чечо се унася на чина, напечен от сутрешното слънчице и почти щастлив от мисълта, че часовете намаляват, вече са четири, не пет, стига си бе, Антоне, стига си бе, Антоне, я си дай бележника, какво е това постоянно мърдане от теб бе, Христомире, не стига, че си тъп, ами не слушаш и какво говоря, стани веднага прав, ще стоиш прав до края на часа, това е добре, така Антон не може да го стига с иглата, но това не му пречи да му я показва постоянно и да се заканва, ухилен като черепа на развят пиратски флаг, отново бие звънецът, Чоко вече не знае кой час е, клас стани, здрае жлаем, гуспожу Байкушева, клас седни, часовете се сливат в едно голямо убождане и някъде там, на предела на силите му, когато Чечо си мисли, че ей сегичка ще се строполи от болка и глад, вратата на класната стая изскърцва и той вижда майка си, Мария върви между празните чинове към него, другите деца са си отишли, измели са се и той е сам в стаята, стои прав до чина, Мария му помага да събере учебниците и тетрадките, изсипани от чантата на пода и сетне двамата тръгват по стълбите и Мария казва, че госпожата й е казала, че днес са взели някакъв разказ от Йовков, за една бяла лястовица, Чечо да го научел много добре, утре госпожата щяла да го изпита върху него, каква е тази бяла лястовица, пита майка му, бе мамо, ти чу ли какво сте си говорели в клас, а Чечо вдига рамене, не знае за никаква бяла лястовица и Мария се ядосва и започва да крещи и тя тъпак такъв, боже, как можах да родя такъв идиот, боже, защо ме наказа така, божичко, защо ми даде цялата тази мъка, пък Чечо си щрапа до нея през градинката и знае, че скоро ще й мине и е почти щастлив, наоколо е топло и зеленичко, по жиците са накацали птици, край лицето му летят малки нежни мушички, Антон го няма, сега ще се приберат с мама в къщи, Мария нищо, че вика, тя е добра, ще му сипе топла чорбичка от спанак, ще го изчака да се нахрани, после ще го завие на леглото и той веднага ще започне да спи, защото само в съня си е по-малък от точка и никой не го забелязва и не го закача - него, Чечо, когото утре ще го изпитват върху бялата лястовица, но тя е още далеч, много далеч, тя е чак утре, гадната бяла лястовица.

Електронна публикация на 26. август 2006 г.
Публикация в сб. „Всички на носа на гемията“, Деян Енев, Изд. „Фама“, С., 2005

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]