Ивайло Диманов

хумористична проза

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

НЯМА НИЩО ПО-ЛОШО ОТ ХУБАВОТО ВРЕМЕ

 

Ивайло Диманов

 

         Лято е! Птички пеят, грее юлското слънце, децата играят безгрижно, без да си дават сметка, че един ден ще пораснат, ще почнат да плащат парно и ток. В такова време едни се женят, други отиват на ешафода, което е същото. А на мен ми се пие.
         Някой звъни. Кирчо е, приятел от детинство. С бутилка гроздова.
         Сякаш сам Господ го праща.
         Спретвам бързо салатка, прехвърляйки наум поводите за тост.
         - Наздраве! Да пием за нашето истинско приятелство!
         - Не съм ти никакъв приятел - изфъфля Кирчо.
         - Как така? - опитвам да спечеля време и мисля наум.
         Не му дължа пари, с жена му… Не, с нея не съм! Приятел е, все пак.
         - Какво става бе, Кирчо?
         - Не съм Кирчо, викай ми поп Кръстьо! Време е да ти кажа цялата истина, защото вече не издържам. И без това ще отворят и моето досие, по-добре е от мен да научиш. ..
         - Какво да науча? - недоумявам аз.
         - Аз съм твоят информатор! Осем дебели папки съм напълнил с доноси срещу теб. С двайсет и три страници повече от "Война и мир"…
         - Много бе, братко. Не беше такъв отличник!
         - Много-малко, това е. Ето служебния ми пистолет, вземи и ме застреляй! Но искам да знаеш защо навремето не замина с фолклорния ансамбъл в твоята любима Италия…
         - Ти ли беше?
         - Аз… Писах, че готвиш атентат срещу папата. Те пък после взеха, че наистина стреляха. И стана една… Мен, естествено, ме наградиха. Орден "Зорки очи", втора степен. Дори колегата Николай няма такъв. А срещу теб започна тайно и трайно разследване. Затова те съкратиха от работа, взеха те запас в медения месец, първата ти стихосбирка излезе чак след десет години. Помниш ли провалената ти дисертация?
         - Помня, разбира се, как мога да забравя такъв провал!
         - Моя е заслугата! И жилищния ти проблем, и диабета, и изпращането ти кореспондент в Каспичан, вместо в Париж…
         - И Париж?!
         - Да. В годините на демокрацията също донасях. Писах например, че не харесваш поезията на Сугарев, че не отиде да скачаш пред "Александър Невски"… Хайде, вземи пистолета и ме застреляй! Да кажем "не" на страха.
         Слушам го втрещен, очарован и леко замаян. А той се смее.
         - И ако ти кажа защо - ще паднеш от смях! Помниш ли ония съученички от десети клас. Мими и Цецка, дето ходехме с тях? Ти свали Цецка, която имаше страхотни гърди! Ей това не можах да преглътна…
         Взех пистолета и вместо в най-добрия си приятел, го опрях в слепоочието си.
         Господи, каква ирония! Заради едни цици да провалиш целия си живот!
         И гръмнах.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. август 2006 г.
Публикация в кн. „Шлиферът на Леонардо“, Ивайло Диманов, изд. „Алтер Его“, С., 2006 г.
г1998-2006 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!