Ивайло Диманов

хумористична проза

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

СВАТБА

 

Ивайло Диманов

 

         Ожених се. На сватбата поканих своите любими литературни герои. Някои от тях не можаха да дойдат, но обещаха да присъстват на развода или по някакъв друг приятен повод. Все пак тези, които уважиха моя празник, истински ме зарадваха.
         В Ритуалната зала пръв нахълта Д'Артанян. Естествено, на кон.
         - Скъпи приятелю, току-що пристигам от Пале Роял. По пътя имах дребни неприятности с двайсетина от гвардейците на кардинал Ришельо, които не повярваха, че моята шпага е най-добрата в кралството. Това апропо го знаят много хора, но не го казват, защото не могат да го кажат…
         Мустакатият гасконец свали шапката си, коленичи пред булката и с добре обигран, красив финес, й целуна ръка. После измъкна дребен пакет и само след миг в ръцете му ослепително заблестя великолепна диамантена огърлица.
         - Приемете този скромен дар от мен и моите приятели.
         - А къде са те, защо не дойдоха с теб?
         - Имат си грижи хората, сега не е като едно време. Атос стана министър на земеделието, непрекъснато е по разни сесии на Общия пазар. Портос е собственик на четири банки и на половината промишлени предприятия в Лотарингия, а Арамис снима филм на Ривиерата с Анджелина Джоли…
         - А ти с какво се занимаваш?
         - С футбол.
         - С футбол ли, не може да бъде!
         - Честна мускетарска! Бях известно време помощник-треньор на петлите, но откакто вашият Емил Костадинов ни смъкна перушината, се върнах към фехтовката. Инак неприятности нямам, живея добре, искам да кажа, още съм ерген…
         В този момент смесеният хор запя в неуверено съзвучие позната мелодия от Менделсон, но из навалицата излезе слаб длъгнест чудак, облечен в рицарски доспехи. Той бавно приближи към мен и даде знак с ръка да спрем шума.
         - Свободата, приятелю, свободата е един от най-скъпоценните дарове, които небето е дарило на хората… За свободата човек трябва да рискува живота си…
         - О, Дон Кихоте - проплаках аз, - ако в името на свободата пожертвам живота си, то е все едно, че съм женен. Плюс погребение с 20 на сто ДДС.
         - Свободата, синко, няма цена, но всъщност не трябва да се бие седлото за вината на магарето. Ти не си виновен, а и нямаш избор в този зъл глобален свят - рече рицарят на печалния образ и ни прекръсти.
         Погледнах към хората. А, ето го и Шибил. Спря насред Ритуалната зала, страшен и горд. Едната му ръка върху тапанджата на пушката, а с другата държи червен карамфил. Как е пременен само! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но все така напет. Извади едра кесия, пълна с алтъни и махмудии, и я хвърли на инвентарната маса.
         - Тия пари бях скътал за Великокехайовото момиче, ама сега на вас повече ще трябват. Нали знам колко злато чини една сватба в днешно време. Вземете, да имате за едно DVD барем…
         Изведнъж пред входа на Ритуалната зала спря огромен черен кадилак от времето на първите плахи стъпки в Космоса. От него изскочи усмихнат Филип Марлоу. Имаше вид на много светски мъж. Безупречно бял шлифер, костюм от шантунг, ръкавици от стопроцентова напа. Носеше огромен букет бледорозови гербери, увити във виолетов станиол.
         - Извинете, че закъснях с около четвърт минута, но идвам направо от Бевърли Хилз, приятели. Имах малко работа с дъщерята на един милионер, решила от скука да застреля любовника си с автоматичен "Маузер", докато онзи нещастник спи в леглото на жена си…
         Марлоу погледна внимателно моята бъдеща съпруга, симпатична блондинка, зодия Водолей. Изненадата му бе едва доловима, като златото във венчална халка за фиктивен брак.
         - Има блондинки и блондинки, приятелю - обърна се той с чаша силно разредено уиски към мен. - Те всички имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и изсконното население на Централна Африка, а пък по отношение на характера са меки като павета. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други - едри като статуи, които набързо те просват на ринга с леденосиния си арктически поглед. Или да вземем блондинката, дето те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увисва ти на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига длан към челото си с такъв един безпомощен жест - ах, това ужасно главоболие, и теб ти иде да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието й, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически - оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия. Но нека оставим тия кръвопролития и пием за най-прекрасната блондинка, за булката! Чиърс! - вдигна чашата си Марлоу и отпи.
         После се наведе, целуна й ръка и закарфичи върху един от пенсовете на бялата й рокля банкнота от хиляда долара.
         - Приемете този жест, без да се обиждате. Понеже бях чувал, че вие, българите, давате мило и драго за валута, реших, че това ще ви се хареса…
         - Ето ме и мен най-после! Да ви се представя, господа, небезизвестният Остап Бендер! - тържествено произнесе великият Комбинатор, пъхнал под мишница дървена шахматна кутия. - Аз току-що се завръщам от гросмайсторски турнир в Казабланка. Там дадох сеанс на сто и шейсет шахматисти, между които Казабланка, пардон... Капабланка, Алехин, Веско Топалов, Каспаров. Наистина, загубих всички партии, но затова пък спечелих нови приятели за великото дело… За вашата прекрасна сватба нося дванадесет стола, чудесно качество, висша порода! Не са съвсем нови, но нали сега са на мода антикварните вещи. А и като знам колко поскъпнаха мебелите…
         Сред пъстрата навалица от приятели и роднини, облечени в официални тоалети, забелязах как с мъка си пробива път едно русоляво момче със странни одежди. Зад него, завързана с връв, ситнеше малка овца, по-малка от пудел дори.
         - Ако не се лъжа, ти си Малкият принц, нали? - зарадвах се аз.
         - Е, очевидно не съм Хари Потър. Какво става тук, защо има толкова много хора?
         - Има сватба - отвърнах му с усмивка.
         - А какво е това сватба?
         - Това е най-щастливият миг в живота на двама млади и влюбени…
         - Какво значи да си влюбен? - прекъсна ме Малкият принц.
         - Това е трепета на сърцето, когато знаеш, че има за кого да живееш…
         - Разбирам! Значи аз съм влюбен в розата, която опитомих на моята малка планета.
         - О, не е същото. Розата можеш да опитомиш, но жената - никога.
         - А какво е това жена?
         - Това е едно такова чудо на природата, без което човек определено не може…
         - Може би нещо като моята овца?
         - Да бъдеш женен или да не бъдеш - това е въпросът! - прекъсна разговора ни някакъв блед младеж, облечен в черно. В едната си ръка носеше истински череп. - Пред възможността да имате деца, по-добре е да се ожениш. Макар че и това си има своите неприятни страни. Но какво да се прави - такива неща се случват не само у вас, но и в Дания…
         Служителката от общинската служба за радостни ритуали прочете приветствено слово и малко преди да ни пита "Да" или "Не", отнякъде дофуча Маргарита, моя стара позната от ученическите години.
         - Какво си намислил, Майсторе, а недовършения ти роман? - Маргарита ме сграбчи за ръката, метна ме отзад на свойта метла и само след няколко минути ние летяхме високо над градския смог, на североизток от Рая.
         Отдолу едва се чуваше гласът на граф Монте Кристо, който успокояваше булката с думите "Чакай и се надявай!"
         А пред нас светнаха Патриаршите езера.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. август 2006 г.
Публикация в кн. „Шлиферът на Леонардо“, Ивайло Диманов, изд. „Алтер Его“, С., 2006 г.
г1998-2006 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!