Ивайло Диманов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

ПОКАЯНИЕ

 

Ивайло Диманов

 

Есента е избягал каторжник
с разкъсани дрехи.
Есента е изложбена зала
за слепи деца...
И последната моя надежда
за слънчице взеха я
мръсните облаци -
тия бирници с алчни сърца.

 

Няма нищо по-тъжно от
мъртвите есенни плажове.
Даже гларусът хукна
към топлите южни страни.
Острият вятър рисува по пясъка
лунни пейзажи,
а морето е стара конюшня
за морни вълни...

 

Аз седя върху мокрия пясък
с бутилка шампанско.
Колко път извървях,
а не стигнах до божия храм.
Тази нощ ще нападна
с оръжие градската банка
и с парите ще купя
приятел, любима и брат...

 

Есента ме поглежда с насмешка
и тръгва нататък.
Есента е красавица мургава
с черни коси...
Отведи ме оттук,
моя циганко, ето ръката ми.
Отведи ме оттук
и душата ми грешна спаси!

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. август 2006 г.
г1998-2006 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!