Илко Димитров

поезия, есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | „Двамата съдружници“

 

ПОТОКЪТ

 

Илко Димитров

 

 

          Съществувам в две качества - като уникално човешко творение, което е за себе си онова неповторимо нещо, с което Вселената не започва, но с което Вселената свършва, - и като временна фиксация на определен Божествен или Природен закон. Мога да си представя раждането си, както и раждането и смъртта на другите (дори и на най-близките си?), но не мога да си представя своята смърт - очевидно процесът на представяне изисква преживяване на този факт, което не е по силите нито на разума, нито на чувствата ми. Допускам, че съществуват човешки индивиди, които са в състояние да видят отстрани умрялото си тяло, но съм склонен да отстоявам позицията, че подобно поведение е по-скоро рядко отклонение и проява на определени свръхестествени способности. Признавам, че съществуването ми в подобна двойственост представлява проблем за мене, колкото и духовни опити да правя да омаловажавам естествено преживяваната си уникалност, включваща безсмъртността ми, и да окуражавам и подсилвам мимолетността не телесното ми пребиваване на Земята наред с безброй други мимолетни творения. Не допускайки докрай факта на моята тленност, аз все пак съм поставен в процеса на непрекъснато узнаване на физическия край на другите индивиди. Тази очевидност налага извода, че освен липсата на Божествено, респ. на Природно основание за моята безсмъртност, аз добавям и моята персонална липса на достатъчно убедителни основания за това. Безспорно това съвпадане на позициите означава, че евентуалните доводи за безсмъртие не са свързани със сегашното ми Аз, с това именно тяло, с тази именно същност - иначе аз не бих бил предаден на сигурна смърт - изход, който, изглежда, че в края на краищата ще ме сполети. Нека съм сигурен, че съм се изразил точно - смисълът на моето съществуване не е свързан с моите лични, дълбоко интимни съображения, а лежи извън мене, в един твърде глобален контекст, за да има нещо общо с мен освен като негов обект, като негов инструмент. Наистина тоталната ми отчужденост от проблема с моята лична смърт е неразривно свързана с факта, че самият аз не съм допринесъл с нищо за раждането си - и все пак разумът ми негодува и непрекъснато търси изхода. Струва ми се нелогично да ставам фактически съучастник с процеса на моето отстраняване от този свят, процес, който отгоре на всичко включва акта на съгласяването ми с непрекъснатото свиване на всичките ми потенции до точката на замръзване. Ако днес се очаква да мога да изтичам три километра за 10 минути, утре това очакване ще бъде в границите на половин час, докато вдругиден ще бъде приемливо да изходя разстоянието за два часа - постижение, което ще отговаря на едно прилично за възрастта ми състояние. Разбира се, в моите възможности е да ускоря или да забавя тези процеси, както и да ги направя естетически приемливи или отблъскващи за възприемане. Във всеки случай обаче изразът на моята смърт - достойна или жалка, засяга всички останали освен самия мене, освен ако не предоставям възможност за духа ми да странства и след физическия ми край - едно основание, заради което би си струвало да се умира естетически приемливо. Така или иначе, проблемът с физическото ми преобразуване е безспорен и искам да кажа, че това не ми харесва. В съзнанието си пазя две картини, които помня, че възприемах със сетивата си, но не можех да разбера - моят дядо, човекът, който цитираше преди години Гьоте и Хегел, пред очите ми наднича с треперещото си от старост тяло над един от ъглите на масата за хранене, изцяло съсредоточен да улови с ръце приближаваща се към него чиния за ядене, и моят баща, чиито ръце помня как с прецизни до блясък движения връщат с всяка, безкрайно бавно и напрегнато изминаваща, секунда живота в разтворения за операция момчешки гръден кош, татко, когото вече изнасяха в одеяло и него съвсем го нямаше да се възпротиви на това, да престане да изглежда като вързоп ненужни вещи за изхвърляне. Не ми харесва и да умра не-на-време и здрав - самоубийството не е решение на точно този проблем и само добавя към и така тягостния пейзаж излишен драматизъм. Съзнавам, че тези разсъждения могат да имат един-единствен адресат и са обречени на известния на всички и с давността на човечеството резултат, но очевидно, въпреки внушаващото безнадеждност статукво на неуспеха, неустоимо е човешкото изкушение да се търси едно общовалидно обяснение на проблема, а оттук и общовалидния алгоритъм за справянето с него. Веднага искам да посоча, че всички налични към момента "духовни" предложения за решения на дилемата смърт-безсмъртие ми звучат по-скоро като измъкване от проблема; не приемам обаче и напълно безвкусната формула на материалистите, които не предлагат каквото и да е продължение на човека след смъртта му. Вярата в безсмъртието - било то чрез актове на прераждане или чрез номиналното, последващо смъртта на тялото, съществуване на душата ми, не ми обяснява за какви и чии цели е тази промяна в личния ми статус на живо същество. Широко разпространеното разбиране, че смъртта ще ме пренесе от един лош в един добър свят не отговаря на въпроса: защо това толкова благородно начинание не се реализира непосредствено след раждането ми, а е необходимо да се преминава (освен ако Съдбата не е във всички случаи с доказан злоумисъл) през цял низ от безспорно некомфортни ситуации. Освен ако Божият, респ. Природен промисъл не крие някакво специално съображение, оценявам като не особено честна игра моят дух, който до определен момент е ползвал активно тялото ми, да види в него основното препятствие пред по-нататъшното си космическо странстване. Доколкото знам, освободените вече духове не ползват никакви други тела, поради което следва да се допусне, че моето тяло, което така безметежно се отхвърля като ненужен атрибут, е единствено и уникално и аз лично бих призовал да бъде търсено друго средство за преодоляване на илюзорността на земното пребиваване. От друга страна, разумът създава допълнителни затруднения, правейки възможно схващането на това наистина неудобно положение, без да предлага каквото и да било смислено разрешение. И така, нито мога безпроблемно да осигуря безсмъртието си, нито да се освободя от съмнението, че нещо не е наред с Висшия промисъл. Може би именно тази безизходност сваля дилемата. Всеки опит за намиране на решение единствено подчертава предизвестената невъзможност това да бъде сторено. Заложената дихотомия тяло-дух не приема какъвто и да било акцент, който би подчертал едното за сметка на другото. Чувството за обреченост е лекът, който приемам с най-голяма доза доверие. И пак не стигам до края - излагам съображения, сякаш съм в състояние да контролирам процеса или съм в позицията на човек, когото тези проблеми не засягат. Но не е ли именно това решението - след като очевидно единствено моите вътрешни сетива създават и поддържат разликата между мен, моите най-близки, от една страна, и всички останали индивиди - от друга страна, изцяло в моя власт е да изравня отношенията, а чрез това и да реша дилемата - да приема, че ничия смърт не ме засяга, или да отхвърля като невъзможна всяка смърт.

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Публикация в кн. „Двамата съдружници“, Илко Димитров, Изд. „Стигмати“, С., 2007 г.
Електронна публикация на 12. януари 2008 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]