Илко Димитров

поезия, есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | философия

 

Из „Бог в Ню Йорк“

 

Илко Димитров

 

 

 

11

 

 

          Преди няколко десетки години се нуждаехме от определено време, но винаги повече от няколко минути, за да разберем кой, кога, какво е мислил, казал, написал върху каквото работим в момента. Преди повече години назад искащите да зная бавно и мъчително са се добирали до отделни парчета от пъзела – никога до цялата картина, рисувайки във въображенията и хипотезите си предполагаемото липсващо, което всъщност е било налично, но те не са могли да го знаят. Сега ситуацията е тотално различна – в същата степен, в която светът е станал различен след Гутенберг – сега искащите да знаят имат налично веднага, в компресиран вид и на ръка цялото предходно знание за съответното нещо. Това представлява коренна промяна на характера на знанието за знанието, това е едно ново стъпало, едно друго ниво, една по-напред позиционирана интелектуална площадка, откъдето вече се предприемат евристичните походи. Базовият лагер този път е построен трайно в самото подножие на върха, но не само това – до него вече се достига лесно и без усилия, стига да знаеш откъде и какви шерпи да наемеш, за да доставят бързо и непокътнато имуществото, което си организирал за покоряването на върха. Продължавайки спекулативно с алпинистката терминология – какво предизвикателство, каква цел, какво упражнение предстои, ако базовият лагер е изграден на самия връх?

 

 

 

47

 

 

          Къде и кога настъпва модерността? „Шатапатха-брахмана”: „Човекът се ражда в свят, създаден от самия него.” Част от човечеството обитава модерността, тъй като я е създало, друга част не обитава модерността, тъй като е създало свят без история и без отделни етапи – времето не е линейна величина, а е състояние.
          Капанът, в който съблазненият от индуктивни отклонения западен дух сам се вкарва, като не може или не иска да си представи, че той не е останалият свят, че неговите драми не са драмите на останалите, останалите имат различен дневен ред, и че това не е – поне не във всички случаи – въпрос на умствена или емоционална изостаналост. Всъщност в сходни капани, попаднал в тях по същия начин, се намира и останалият свят, бил той в източно, северно или южно изражение.
          Механичен ли е наистина единственият начин за обръщането на пирамидата, за изправянето й върху основата – позицията, при която тя стои здраво върху земята, събирайки в една точка на върха си четирите посоки на света.

 

 

 

54

 

 

          Гръцката религиозност е иманентна: светът е пълен с богове, които са налични тук и сега, разположени са около Човека, който може (евентуално) да ги докосне, както и да бъде докоснат от тях. Дори нещо повече, което във всички случаи има за свой резултат увеличаване както на човешкия, така и на божествения ред. Може би не с пълни единици от съответния ред, но все пак увеличаване.
          Християнската религиозност е трансцендентна: Бог е извън, над, и свръх Човека. Дали светът е пълен с него или обратно, все още е спорен въпрос, но така или иначе – божественото не е присъщо и не е налично, а снизхожда по необясними пътища и механизми от невъзможно за локализиране място. Но вече няма ни едното, ни другото.
          Реформацията започна, а модерността приключи епохата на трансцедентността, която на свой ред бе приключила предходната и сега религиозността е във вакуума между липсващата наличност на богове и липсващата не-наличност на Бог. И какво следва, какво е възможно? Нещо, което е над-извън трансцедентността или смяна на критерия, смяна на акцента?
          Досега нещата са се определяли от месторазположението на Онова, с което Човекът е влизал в съдбоносни отношения. В гръцкия случай божественият фактор е бил вътре в света, а християнския – вън от него и с това вариантите по този критерий са изчерпани.
          Не е изчерпана обаче човешката потребност. Дилемата на Човека с живота и смъртта му, по-точно – доказаната невъзможност с наличните му средства (тяло, дух и разум) да разреши тази дилема, безапелационно налага съществуването на външен на Човека фактор, който да бъде натоварен с този невъзможен проблем.
          Тази човешка необходимост вече не се интересува от мястото, а от характера на отношенията си с него. Акцентът е преместен една идея по-близо до Човека.

 

 

 

61

 

 

          Няма съмнение, че този век е и векът на Приложността. Старото изкуство с непоклатимия набор от запазени всечовешки марки на естетически внушения, ценности и творци, старото изкуство, което се стремеше – и понякога успяваше – да възпитава, преобразява и прочее – умря. „Дълбокото” изкуство вече не съществува, отминал етап е, подобно на канибализма. Вече не става дума за поредната криза, последвана от очаквания период на ремисия, а за трайна промяна. Модерността отвя всичко, което не е приложно. Наистина удоволствие – smooth jazz и витрините по „Медисън”.

 

 

 

63

 

 

          Отначало изкуството „снимаше” живота / реалността, след това фокусът се измести към снимане на отношението на правещия изкуство към живота / реалността, а накрая (вече не като изкуство, а като нещо друго) откровено и агресивно се спря върху самия правещ, разгръщайки пласт след пласт и миг след миг от съзнанието, междусъзнанието и подсъзнанието му. Тогава аз загубих интерес, представяйки си финала на това изтъняване, на това изпилване. Всяка много лична история е по-скоро психологически, отколкото социален феномен. В този смисъл – разказването на тънки детайли от вътрешността на правещия поезия или проза е въпрос, който касае негови близки приятели или роднини, не и хора, които не го познават. Възпитаните във Франция смятат за невъзпитано човек да говори публично за своите роднини. Ако това е така, колко невъзпитано е да разказваш на обществото не дори за своите роднини, а самия за себе си. Ако някой ви хване в кафене и ви разкаже вчерашния си сън, това някак се преглъща – ако този сън е разказан на хартия или на екран – това е вече досадно. Сега правещите изкуство разказват обилно сънищата си и онова, което може да мине за сън, очевидно въодушевени от утвърдената вече автоархеология, която оправдава успешно съществуването си с тезата, че всеки „аз” е всички хора и обратно, и че, разглеждайки вътрешността си, пишещият разглежда по същество вътрешността на човечеството. Този, който прави изкуство, е освободен от оковите на отговорността към другите и е окрилен от свободата за себе си. Той, не че не може да каже нищо, той просто не иска. Текстът не е това, което е, нито може да бъде; всяко определение е отрицание; малката правда уби голямата (всъщност няма ни малка, ни голяма); ирония до дупка и други искейпистки формули. Наистина ли не иска да каже нещо, или само така изглежда? От друга страна, Джойс като може и казва много неща, кой го чете?
          Във възпитаните книжарници на Ню Йорк има отделни секции за книги за в метрото. Какви са тези книги – добри или лоши, или така не се пита, защото няма добра или лоша книга, а има книга за всеки? Тези книжарници предлагат хубаво кафе, там можеш да стоиш с часове, ако навън вали или е много студено.

 

 

 

64

 

 

          Бог винаги е приемал подходяща за съответния исторически период форма. Сигурен съм, че сега, ако е решил да продължи да бъде фактор на Земята, ще престане да изглежда толкова дървено. Убеден съм, че би помислил и за малко повече синкретизъм – това ще отнеме от парата на останалите божества, които ще престанат да виждат в него Врага на Мисията Си и ще седнат на масата за преговори. Ако пък вече не е толкова ревнив за стриктното съблюдаване на многобройните си ритуали, Бог неминуемо ще вкара в кошарата повечето от актуалните езичници, които обикалят цивилизования свят или клечат в периферията му. Имам чувството, че сегашната епоха допада на Бог – прилича по нещо на времето, когато се е появил за първи път, което сигурно го вдъхновява.

 

 

---

 

Книгата може да бъде закупена в книжарниците „Български книжици“ (София, ул. „Аксаков“ 10, под колоните на „Кристал“) и „Нисим“ (София, бул. „Васил Левски“ 59)!

 

 

 

Електронна публикация на 31. март 2010 г.
Публикация в кн. „Бог в Ню Йорк“, Илко Димитров, Изд. „Стигмати“, С., 2010 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]