Илко Димитров

литература за деца

Литературен клуб | страницата на автора | „Приказки за Попо“

 

КАК ДА СЕ БОРИМ СРЕЩУ УЧИТЕЛИТЕ

 

 

          Борбата срещу учителите е сложна и трудна, тъй като те са хора, които решително не могат да бъдат разбрани. Лесно е да смелиш от бой някое просто като две и две = (?) момче или да направиш за две стотинки някое малко по-сложно от това. Въпросът обаче с учителите е особено тежък. Борбата с тях трябва да се води скрито, така че никой освен тях, пардон – освен тебе – да не знае за нея. Учителите са особени хора. Те са по-сложни дори от задачи със звездичка за пети клас – естествено не за това трябва да се води борба с тях, а защото покрай тях все нещо не е наред. А това, че не е наред – съвсем сигурно е, че го правят именно те. Как го постигат, не е ясно, но като че ли това им е работата – все нещо да те човърка, все нещо да не е както не си го знаел. Ето – питат те например колко прави две ябълки и две круши. Защо обаче те питат – ето това е въпросът. Като се замислиш – или самите те не знаят, или знаят, но не са сигурни в отговора, или не знаят и са сигурни (последното няма отношение към проблема). Друга възможност май няма. Не – може да са сигурни и да знаят. Да не говорим, че този въпрос направо не заслужава да се замисляш над него – въпреки привидната му сложност. Съвсем друго щеше да бъде, ако вместо разни плодове условието беше например колко са две марки от Бутан и две пасти „Гараш“. Или три дъвки „Турбо“ и един пистолет с капси. Но чакай! За какво говорихме? За сигурността. Не, за учителите! За учителите, които питат колко са две ябълки и две круши. Сега няма да се спирам – колко са наистина. Понеже животът е тежък. Като те изправят пред всички и ти зададат такъв въпрос – естествено без отговора му, какво ти остава? Освен да преглътнеш силно, сам и глупав. Не – остава ти да се бориш. Да се бориш срещу всички учители, докато победиш всичките.
          Има няколко начина за борба. Един от най-простите е следният. Учителката те вдига и без да подозира нищо, ти задава оня идиотски въпрос. Обаче ти не отговаряш нищо. Ама съвсем нищо (интересно защо?). Просто не говориш. Мълчиш като пън. Или като тухла. Или като риба, или като лампа. Понеже учителката продължава нищо да не подозира, тя отново ти задава оня... въпрос и ти отново мълчиш като... (Ужас – бяха ми казали, че тази дума е лоша! Ама аз само я помислих!). Вече учителката започва да подозира – и то представи си кого – да, точно тебе. Оставям ти да си мислиш за последиците.
          Друг сравнително прост начин е чисто и просто да й отговориш, че две ябълки и две круши са равни на четири (плода). Само че това е скучно. Далече по-умно е да й отговориш още преди да те е питала. Точно така. Преди да е задала въпроса си – ти да й кажеш отговора, ухилен като отворена консерва. Зашеметяващо! Разбира се, тук неудобството е свързано с разминаването, което може да се получи между крушите и отговора. Например учителката спокойно си се разхожда по пътеката, отново нищо не подозирайки, и както си минава покрай тебе – ти я притискаш до стената, като й изпяваш на два гласа „Тръгнал кос, гол и бос“. Няма значение, че преди това е ставало дума за розово масло и за Хитър Петър. Не, не че няма значение. По-точно няма значение за мене. Иначе допускам, че за тебе ще има доста пердах, т.е. значение. Така или иначе – борбата продължава. Борбата си е борба и някакви си пет-шест дена без попара сутрин или без дъвка вечер – някак се преживява. Важното е борбата да продължи. Защо е важно, и аз не знам.
          Трети, сравнително непрост начин е да запиташ на свой ред: „Не може ли вместо две ябълки да се опитам да събера две крави с две круши?“ или: „Считам, че изборът на плодовете не е удачен, тъй като...“. Важното е да се разбере какво точно е имала предвид учителката, като е задала именно този въпрос. Защото сигурно не го е казала просто заради самото събиране. След като си дадеш отговор на този въпрос – онзи, първият, ще ти се струва направо излишен. Само че ще си почти единственият, който мисли така в момента. Което никак не е лошо.
          Сега ще ти съобщя останалите начини. За да се оправиш с тях, искам да знаеш, че трябва не само да владееш всички му там таблици за умножение, събиране, разделяне – т.е. изваждане, но и да притежаваш здрави крака и най-вече - здрав гръб и здраво още едно нещо, което е на около 5-6 сантиметра от гърба (зависи от дупето). Защо – ще разбереш по-надолу.

 

 

          Първи сложен начин

 

          Влиза учителката – излишно е да ти казвам, че нищо не подозира, - всички я гледат мълчаливо. Само че ти и подозираш. И като подозираш достатъчно, така че опасността да те питат колко са две ябълки и две круши наближи безвъзвратно – започваш да разреждаш въздуха. Разреждаш го с главата си и по-точно – с мозъка си, като смучеш с него въздуха. Като изсмучеш достатъчно въздух, атмосферата в стаята се разрежда много и учителката изпада в безтегловно състояние. Като изпадне в горното, тя се залепва безболезнено за тавана и стои там, докато ти отново заредиш въздуха в стаята. След това учителката се приземява плавно, като ожулва леко малкия пръст на лявата си ръка. Можеш да бъдеш убеден, че в създалата се твърде заредена ситуация последното нещо, което ще дойде наум на учителката, е да брои плодове и зеленчуци. Виж, първото нещо, което със сигурност ще й дойде там, е пряко свързано с онези части на тялото ти, за което споменах горе.

 

 

          Втори сложен начин

 

          Учителката влиза, нищо не подозира, наближава въпросът, ти отново започваш – но този път не да разреждаш, а да зареждаш въздуха. Като го заредиш достатъчно, около тебе се създава черна дупка – внимавай, че е дълбока. В тази чернота ти ще можеш да се превръщаш в каквото си пожелаеш: в слон, в дръжка на чайник или в пломба от зъб. Естествено, желателно е да не се превърнеш в нещо, което би ти създало главоболия – например в кифла с мармалад, в комар или в друго мечкаемо. Целта на заниманието е, както схващаш, да станеш нещо, което с положителност не си. Представяш ли си каква физиономия ще направи учителката, ако, както си ходи покрай тебе, без да... и се прави, че няма да те попита колко прави две ябълки и две круши – изведнъж вместо тебе разсеяно потупа по черепа малък злобен крокодил. Малко злобно крокодилче, с малки злобни очички, с малка злобна опашчица. Неудобството пък на този начин е, че като се превърнеш в нещото си там, понякога е доста невъзможно да се отвърнеш отново в себе си. Защото, като се превърнеш в нещото, превръщаш и мозъка си в такова нещо, а пък то има ли мозък да иска да си ти? Това, естествено, са дреболии. Те са нищо в сравнение с насладата, която ще изпита учителката, която ще те... Нали се сещаш?
          Но важна е борбата! Досадно е само да си знаеш уроците.

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Електронна публикация на 29. юни 2010 г.
Публикация в кн. „Приказки за Попо“, Илко Димитров, Изд. „АРГЕС“, С., 1992 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]