17.

Възприемам цялостно света,
но го познавам на части, разсипван методично
и отчетливо в разума и в сетивата ми.
А тръгна ли да изразявам, светът се изкривява допълнително,
загубва почти всичко
от първоначалната си свежест, направо
променя облика и съдържанието си, целият
изчезва, заменен от опитите да го изразя
с наличните си средства. Но понятията
не са светът, те са приумица, която
замества света, сякаш е нездравословен
и опасен директният контакт, та трябва да се сложат
предпазно облекло и кислородна маска.
Съществувайки в приумиците на понятията,
виждам как съм цялостен отвътре, но как да стана
цялостен отвън, как това, което изразявам, да е равно
на изразяваното, не нещо друго? И питам се,
дали това е пътят – приумицата да изчезва, да се претапя
в света, да става по-реална, така че
да не долавяш разлика, дори съвсем отблизо?

върни се | съдържание | продължи