*

Разпиляно живеех, объркано, разпилян беше животът ми
и нито книгите, нито ракията го свързваха. Какво ли не опитах,
защото не знаех къде съм, не ми харесваше това, което става
с мене, но не можех да го спра, защото бяха далече книгите,
твърде далече, провиждаха се някак, но не като протегната ръка,
като реален глас, а като негласен упрек, като сянка
от приведена глава. Какво ли не опитах
и смъртта не ми хареса – имаше вкус на пръст и на повърнато
по дрехите, и на охлузено лице – иди после обяснявай,
че си се препънал в тъмното по хлъзгавите камъни на Царевец,
и на Вийон, който ни скара, дявол знае как,
та се бъхтихме като животни.
Преди това обаче рецитирах стиховете си пред онзи кухавелник
с платинено парче на черепа,
който ми отвръщаше със Завещанията наизуст,
и пред Джеро, който също си отиде, Джеро.
Разпилян беше животът ми, объркан,
та знам вкуса на единението
и задачата на самотата.

върни се | съдържание | продължи