*

Сега признавам – не се чувствах удобно в този свят.
Не ми достигаше ни мъдрост, нито вяра да понасям
преобразуванията му, нито успях да разбера вътрешната логика
на каквото ставаше – усещах, но не схващах. Непрекъснато
бягах отвсякъде, бързах да изчезна откъдето и да е, сякаш
трябваше по-скоро да се отърся от това живеене. Помня,
мразех най-много финалите на забавленията, защото исках
вече да не съм там, а трябваше да обяснявам защо искам
да ме няма. Наистина, бях щастлив в другия свят на думите,
звуците и цветовете, но те приключваха и ставаше празно
между двата свята, точно между двата свята. Радостта
започваше в единия, но не можеше да продължи в другия.
Екстазът свършваше и нищо от това не следваше – нито
по-голям екстаз, нито живеене в екстаза, а празнота,
която беше толкова голяма, колкото екстазът беше силен.
Бях две, което не можеше да е едно, а беше нетърпимо да не е.
Но вече знам защо бе зле – не прекъснах двойствеността,
не преминах убедено в единия от световете,
приключвайки докрай с другия – ни грешник, ни светец.

върни се | съдържание | продължи