*

Когато проблемът със смъртта е поставен
именно по този начин, не е ли по-добре да не съм едно цяло,
та да стои безсмъртна поне една от частите ми?
Защото, ако съм едно, смъртното ми тяло ще повлече духа,
който в момента се държи като безсмъртен.
Затова – не съм едно, а две съм,
и то не само вътре, но и отвън, защото
тялото не принадлежи на онова, с което духът е в единение.
И тъй като тялото не мисли, а само усеща,
а усещанията изтляват неизмеримо бързо,
почти съвпадайки с това, което ги е предизвикало,
смъртта ще дойде и ще затисне тялото,
но духът ми - онова, което помни и което знае, няма да усети,
няма да разбере дори, защото смъртта не го засяга,
няма нищо общо с него, а пък изцяло във властта му е
характерът на отношенията с тялото.
Но и тялото няма да пази дълго
усещането за смъртта. Тялото не помни,
освен в момента на ужилване,
не пази спомен, не познава, а само усеща и после
престава да усеща, малко след като престане
ужилването.
Няма да съм едно, няма да съм едно.

върни се | съдържание | продължи