Илко Димитров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | „Обратен водопад“

 

***

 

Илко Димитров

 

 

НАД МЕН НЕИЗМЕННО ЗВЕЗДИТЕ БЛЕСТЯТ,
а моя разум ту във мен е, ту навън.
Загубих ли увереност или духа ми
е бил гримаса, маска на плътта
                                                възправена
до себе си? Наистина, какво съм бил -
убежище на дух или свърталище на кръв и косми?
И как оставам -
като следа от разтревожено ходило
по сипкавия пясък или съм знак
заклещен в разума, през времето проточил врат и взор?
Преди човек бе брънката,
в която цялата верига се извива,
бе свойта сянка и сянката бе в него.
Сега
съм само аз така, че само аз съм.
Каменоделецът би казал: „Огромен чук разби скалата
и земята се покри със люспи“,
Певецът пък: „Мелодията секва,
заглушавана от крясъци.“

 

Изтича времето,
оставям хаоса си в нозете Му.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Публикация в кн. „Обратен водопад“, Илко Димитров, „Свободно поетическо общество“, С., 1995 г.
Електронна публикация на 30. септември 2007 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]