Илко Димитров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | „Вселена по здрач“

 

Молитва за нова земя

 

Илко Димитров

 

Посвещавам на Емилена и на Иван Теофилов

 

Януарското слънце капе над земята, прихлупена
като клепач на труп.
                     Всеки
следва пътя, посоките на корена си, който
нахлува под повърхността, за да източи
филизи. Единствено ние. Стоим
забучени в земята с пълзящи сред небето корени.
Може би това не е земята ни?
Вълма от лед, пламтящи сенки, парчета слюда
от внезапни пръски, Орфей
с камшик от конски косми, погнат, пред стадата,
предчувствие за път, земя, разхвърляни по залези и
шатри.
Не е това земята ни,
нашата земя не е земята ни. Засипани от нея,
без нея сме - в дома си пришълци
                                         Евреите
намериха земята си, която
сред себе си ги тегли, където и да си, а ние
тъпчем пръст, която тъпче нас.
Не може, не е истина, че в своя дом
човекът може единствено да се разпада
на несвързани една със друга части,
че може да гради с глава между краката, да гали
с трепереща от страх ръка. Това е чуждо място,
не наше! Тук
заседнахме преди столетия със тумбести коне.
Бе твърде хитроумен залив и твърде
                                                     сладострастна дупка
за дървените ни глави. Опитваха се да ни махнат,
но междувременно полепнахме по тесните и влажни
стени на дупката, пуснахме си корените в шуплите им,
та стана нужно с ножове и огнища да ни свършват. Тук,
по тези краища заседнахме и вече всичко бе
не както трябва. Каквото свършвахме, бе гнило
или загниваше след раждането си веднага;
понечехме ли нещо, бе ясно отначало,
                                                        че ще бъде гнило,
разкривено и недъгаво,
излишен, недодялан опит. Сякаш
живеехме в предверие на вражи дом.
       Някои
       излязоха извън пределите и в миг
       магията изчезваше. (Умря пъпчивата и мазна жаба
       и се роди Принцесата). Докоснеха ли нещо -
       бе движение на ангел, уверен,
       че светът е ехо от ръцете му.

 

България -
това не е място, това е
отпадналост от Космоса. Тук е,
където водят изкупителните жертви. Тук е,
където винаги живее Йов за изпитанията си.
Това не е формата на моята Родина, както Океанът
не е формата на птицата. Тук е
мястото за изпитания. Който оживее,
който цялостен остане след България -
остава като Бог; когото Тя надвие -
не е дори мъртвец, не е и сянка от следа
за съществуването си.

 

Да не позволим сега България да ни надвие!
Да не позволим през нас като през тор
с копита тежки да премине, да ни погълне
за утайните си цели. Затова -
да употребим сърцата си, на мелници да ги превърнем
и България да стрием ситно.
Да употребим сърцата си, защото
разумът ни повреден е. Той се извиси
                                       при първите царе, но бе сразен
сразяван беше твърде дълго в годините на робства
и накрая рухна. В началото
сърцата ни приличаха на пъпки, затворени
                                                 зад тъмните листенца
те бяха в сянката на разума, а много
                                                    слънце беше нужно,
за да разцъфнат. Лишен от своето сърце,
разумът приличаше на птица с огромен мах
и неподвижен поглед. Видяха всички -
бе грамада, която разлага под себе си земята,
пирамида, натъпкана с отровен газ, Змия,
която от опашката си пие страх, безверие и жал
и в себе си така умира.

 

Видяха всички - приличаше на черен храм, където
влизат изправени, а пълзешком излизат.
Но сърцето ни бе избуяло вече,
от малка пъпка със затворени листенца
бе станало като върлина яка със разклонения
                                                         като върлини яки.
Бе стигнало далеч във Космоса, готово бе да е
самият Космос. С каквато смъртоносна мощ
                                                               бе празнотата
стремежът стана с такава сила.
Ще лумне огънят-любов
и отровната земя ще изгори,
ще пръсне пирамидата отровна. Приличахме на мида
с непроницаеми стени, с черупка от безверие,
                                                    създадена да понесе
смъртта и унижението на света,
                                                    с лилави устни да изсмуче
покорството, лъжата, всичкото предателство
и в себе си да ги погълне, да приюти зад тъмните стени
небесния и земен ад. За да остане -
бе покрита със вонящи струпеи,
отвратителните й заоблености бяха
бродирани със жълти лиги и сплъстени косми.
Какво бе вътре? Приличахме на мида-тайна
без отговор и посветени, но кой
по-близо до смъртта е бил, кой миг след миг
от себе си смъртта е свличал, кой неверник
до Господа по-близо бил е?
От толкова стоене във предверията на света,
от толкова встрани,
извън,
отвъд - сега ще бъдем първите.
Таран, бръснач опасен
и брояч небесен - небесна тръпка разумът ни стана
сред ледовете на извън и на предверията в нощите.
Непоносимата и нечовешка нощ от нас
светът - това ще бъдем ние.
Невяра и любов - това е мостът, по който ще преминем.
Любов-невяра - над всяка тайна, над всеки хоризонт -
дамоклевият меч, сплавата на Новата Вселена,
сечивото, което оцелява. Любов-невяра -
                                                               двете половини
на цялото.
                               Не през огън,
не през меч минаваше животът ни,
а през пепел и през гроб без кръст, така че
само бъдещето ни остана. От неверие и хлад
бе станал разумът ни боздуган с безстрастни
шипове и непроницаема главина, двигател
без начало и без край, задвижван от слънчево гориво.

 

Нагласете сърцата си на мелници,
сърцата пригответе и земята си да стрием,
да я смелим фино и в храна да я превърнем.
В храна -
в погача тежка
от води небесни и небесни стъпки,
в лека питка -
през Вселената да се търкулне.
Ако Родината ни вън от нас не е, ако я няма,
да я сградим във нас. Ако сме мъртви в нея,
а се раждаме отвъд - да я направим в нас,
тъй както стават храм молитвата и двете ни ръце.

 

Полагаме земята си пред нас, както
нас Вселената полага.

 

 

върни се | книги на Илко Димитров

Публикация в кн. „Вселена по здрач“, Илко Димитров, Свободно поетическо общество, С., 1998 г.
Електронна публикация на 27. септември 2007 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]