Ивайло Динев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

***

 

Ивайло Динев

 

 

      Пришпорвах краката си
      удряйки костеливите малки пръсти
      в пръскащите се от неврони бедра
      исках да довърша започнатото
      всявайки страх ако не на другите
      то поне на останалата част от тялото
      никой не си даваше сметка
      или поне така си мислех
      прещраквайки остатъците от паметта
      безимения ужас на стените
      прикрепените трапове по улиците
      излъчваха онзи ужасен похот
      наподобяващ единствения звук
      неопределян някога от някого
      смъртта се чуваше от каналите
      стрелките на таксито отмерваха
      потно замалели неонови цифри
      проститутки травестити полицаи
      катереха останалата част от студа
      цигарения дим от шофьорската врата
      надничаше към безобразно непорочното небе
      чувствах вените си напукани
      учудващо обаче се оказа споделеното
      да бъде отражение в стъкло
      наподобяваща пълна непознатост
      очите ми се сляха със сенките на онзи отсреща
      ние бяхме тръгнали към мръсния квартал
      и само сполучливата неопитност
      в смяната на скоростите от втора на трета
      подсещаше от време на време
      че се лея по неотложно предопределена плоскост
      пресметливата нужда да се съмнявам
      сложи край на тази страст към непохватното
      оттатък светлините хлапетата с тридневните бради
      отново блъскаха по кошчетата вината на родителите си
      дръпнах натегателния пластмасов похлупак на вратата
      вдишах умиращия въздух в най-мръсния квартал
      и извадих остатъка от джоба си
      посрещнах на тротоара плаващите плочки
      заобикаляйки минните полета на потребителския свят
      стигнах до асансьора с оранжевото копче
      отворих и се спрях загледан
      присветващата лампа в полусъзримото подхождаше
      под набъбналите скули до две точки в огледалото
      портокаловата кожа избутваше от прокашляните дробове
      въздух крещящи слюнки започнаха да рисуват ренесансов портрет напред
      и само напред
      напред
      и само напред
      напред
      и само напред
      преобърнах огледалото оставяйки главата в асансьора
      заспивайки в ембрионна поза
      се събудих на излизане от блока
      лятното утро обхождаше района
      повърнята под прозорците още лъщеше неизчистена
      избягвах напрягайки петите си
      тропвах по твърдата земя
      спирката отново беше пълна с ранобудни хищници
      след няколко минути пристигна автобуса
      и всички се качихме с блъскащи се ръце към металните тръби
      седнах на последната седалка вляво и се загледах в преминаващите
      сгради платна рекламни материали
      замислих се какво се случи вчера
      и потънах
      спокоен

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 14. май 2012 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]