Ивайло Динев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

***

 

Ивайло Динев

 

 

      Не се бях връщал тук отдавна
      Градът разпален по няколко амфибии
      Неслучайно небето бе изпъстрено
      Тогава когато се чувствахме силни
      Ние бяхме самотници
      По-често
      Неразделни по съдбите си
      Отчасти ме сломяваха горите
      Отчасти се премествахме по детски
      Но сякаш нищо не се случваше изведнъж и за винаги
      Но сякаш очаквахме всичко и всичко бе очаквано
      Тя отиваше на работа
      А той след нея
      Деляха ги няколко минути
      Деляха ги две отделения
      Будеха ни, ставахме, закусвахме
      Денят вървеше някак си
      И ние вървяхме в него
      Накрая всички си връщахме съдбата си
      Да бъдем заедно на вечеря
      Но една сутрин
      една пределно друга сутрин
      когато горчивината в очите кипеше до пълнолуние
      ръцете ми срещнаха пода
      по кокалчетата малки келави
      издрасках целогодишното спокойствие
      че това няма да се случи
      че то е измислица явна
      но то се бе преметнало вече
      в отвъдно възпоменание
      Твърде често забравяме
      И аз ще го повторя за кой ли път
      Но е редно да го повтаряме
      Защото страхът е масово явление
      А язвата изкривява гръбнакът
      От сълзи си издирах очите
      И понякога ослепяваш
      И до известен смисъл
      И трите са свързани със опасенията
      Че ще забравиш
      Как е изглеждал той
      Как е изглеждала тя
      Как е било преди
      И как нищо от това не присъства в съзнанието ти прекомерно изкривено от времето
      Е тия опасения ме притискаха в оня ден
      И може би днес
      По издъхналите сенки познавам утрото
      дотолкова прашинките от тънката кожица
      Изчезват по релефа на черно-белите кардиограми
      Че заспивам с надеждата
      За сън с участието на спомените
      Със спомените лягам
      Осъзнавам го
      И това ме побърква
      И това ме побърква
      И това ме побърква
      Същински
      Само крачка ме дели от безвремието
      на един прозорец разстояние е
      ако се опитам да отвикна
      ще се прекърша на частици по тротоарите

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 14. май 2012 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]