Ивайло Динев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ТЕ СЕ РОДИХА

 

Ивайло Динев

 

 

       

      Те обикаляха коридорите с уреди за нощно виждане, за да присвоят за
      себе си небесното свещенодействие, преметнали върху крайниците
      часовници, нарочно пригодени към тишината.

       

      Те говореха кротко, само за да намокрят здравите си зъби с пяна от
      ангелските им души, прерязани от инструментите на Микеланджело –
      продукти на безвремието.

       

      Те иронизираха идеологическите клетки – малки мембрани за известна
      сигурност – и спотаяваха дремките си в дренаж от алкохолни изпарения,
      покрити нелепо от сияйните им фигури.

       

      Те пречупваха с варварска почит вятъра и препускаха към лунните си
      двойници, като накъдрени от преспи, тракаща телеграфна вихрушка от
      всестранни спомени.

       

      Те заявяваха хитро, премерено, отчасти, без да разбере никому, че зад
      тях стои великото минало, разсеяно от хилядите лунички по рамената на
      телата им, спомени от морския им живот.

       

      Те медитираха в движение, през проливите на тяхното настояще –
      единствената възможност да оставят неопетнено името си, проклинато
      от фургоните на кариеристите – заспиваха в колите си покойно.

       

      Те отгледаха децата си с оформени, златисти къдрици от помисли за
      бъдещето – категорично заменили ритъма на музиката с туптенето на
      петите им, наситени с бодили от пътешествия.

       

      Те умираха подгизнали от упреци, сарказъм и съмнение, обяздени от
      широколентовите човешки мнения, пълни с лъжесвидетелство и
      колебания – все вторични начини за оптични флуиди и подозрения.

       

      Те ахнаха, за да присвоят за себе си поне почудата от лудостта и
      падението на света под детерминизма на хармоничния живот и
      цивилизованите маниери.

       

      Те мачкаха ръцете за довиждане, само да не кажат сбогом, сащисани
      натъртваха споделено колко малко очакват оттатък и колко много им
      остана тук.

       

      Те не понасяха дребните теми, изгаряха за инстинкти, веднъж
      престъпили, свикнаха да срязват хълбоците на времето, със разпилени,
      гневни целувки по бедрата на сътворението.

       

      Те се оглеждаха за типове с хамелеонени глави, гласове на чайник,
      тиктакащи ефирни фигури под лупата на звездното небе, изглеждащи
      като титани с тюркоазена плът.

       

      Те прахосваха джобовете, изгаряха левове, тряскаха телефони, батерии и
      всякакви джаджи, за да останат насаме с метафизиката и сувенирите
      на джунглата.

       

      Те заставаха срещу слънцето и му се перчеха, нагло, с крилата си от
      диаманти, разперили със собствената си гравитация – изумруди,
      накичени с тесла от Абасидите.

       

      Те се родиха в различни колиби в семейства тихо презиращи
      комплексите на миналото, навъпреки затвърдиха тишината си и
      говореха само с пламъкът в комините.

       

      Те се родиха, за да умрат красиво, разпръсквайки аромат на кайсии,
      шум на пружина, с гласове на разгонени вълци и пулсиращи клепачи.

       

      Те се качваха на месечината години по-късно със сериозни физиономии
      и тъмни очила, осветяваха прикритите самотници с фантасмагориите за
      себе си.

       

      Те разговаряха за насладата на говорните струни, наместо да крещят
      небивалици, те пееха, вперели разтворени длани към потоците на
      несъзнателното под напора на капки дъжд.

       

      Те лееха разтопена халва, с прилепнали, напудрени от последните
      любовници, устни и съзираха с плътни ириси, изпълнени с тайнствен
      живот, разстланата светлина на настоящето.

       

      Те стискаха в гърлата си сачми от неуспешни любовни хватки. Те
      обикаляха баровете, изтощени и потни, с викове „Жесток е наистина
      Бог” и разпиляваха стомасите си с шотове от абсент.

       

      Те изпреварваха сенките си, неуморно перфориращи улиците до
      университета – тяхната катакомба на киноепика с етическа жизненост.

       

      Те не използваха кантари, термометри. Те не гледаха времето, не
      вярваха на синоптици, новинари. Те изпускаха изпити, глобяваха ги
      полицаи.

       

      Те бягаха, гонени по безистените, те играеха с парфюмите на чучела.
      Обръщаха гербове, знамена. Те се присмиваха на параноиците.

       

      Те никога не сочеха с пръст, не говореха за другиго. Те влачеха
      дълбоките конспирации на малките умове в слиповете си и ги
      подаряваха тях на канализацията.

       

      Те поставяха под въпрос смисъла на живота, тихо презиращи
      официалните разкази на легитимното насилие, оставаха сащисани
      сериозните физиономии и се ухилваха с пламъци срещу солипсизма.

       

      Те се подстригваха сами пред хромови колони в настроение от
      стъписваща щедрост. Те се къпеха в приятели, носеха техните пуловери,
      шалове.

       

      Те никога не тичаха след някого. Те събираха атомни впечатления, без да
      си правят труда да ги описват.

       

      Те не спазваха семейните привички за покой и духовитост на канапета в
      антрета, общуваха по първичен начин.

       

      Те оглозгаха неловките комикси на държавните пеперуди с наситена
      пара от атомарна буря и кубици ниоден деритатив.

       

      Те черпеха вдъхновение от общуване без думи, скачаха през съзнанието,
      изследваха докрай мълчаливите свидетели в снежнобял арабеск.

       

      Те бяха колоси с торсове на Цезар и Август или пророци с гръбнаци
      изпъчени над поля от елегичен пейзаж като Марк Аврелий.

       

      Те облепваха еуфорично стаите си с лозунги и тристишия на анархисти с
      чистосърдечни теории и измислици.

       

      Те изгаряха гостите си с читателско униние от многотонните библиотеки,
      издъвчени в сънищата им.

       

      Те отглеждаха маниите на човечеството като инвентар за другия свят и
      се подсмихваха нахално над светската докачливост.

       

      Те режисираха бъдещето в огледало за обратно виждане, прилепено в
      края на хлабавата плетка на пуловера.

       

      Те хълцаха от проблясъци обсесия и плачеха, вплетени от жития в
      сандъци романтика.

       

      Те се родиха, за да умрат красиво и без думи. Колкото повече говореха,
      толкова повече думите им губиха смисъла си.

       

      Те бяха грижовни към ръчноизработеното, към убежищата от столицата,
      към тишината, в която намираха покоя.

       

      Те дебнеха, нестихващо, безутешно, за кубици смисъл в самоуверения
      човешки минимум.

       

      Те се родиха, за да умрат красиво.

       

      Те се родиха, за да се плаче от красота.

       

      Те се родиха, за да се плаче.

       

      Те се родиха.

       

       

       

       

       

       

       

       

       

      върни се | продължи

       

       

       

       

       

 

Електронна публикация на 04. март 2014 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]