Димитър Манолов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

ЗА СНИМКИ НА ЗЪБИ СЕ ИГРАЕ ШАХ

 

Димитър Манолов

 

          Тия дни ме наболяваше един зъб, днес след работа ходих да го снимат. В „Гугъл“ открих едно ДКЦ, за което пишеше, че рентгенът му работи до 7 вечерта. И зъбни снимки правели. Става, казах си, и в шест без десет, преди да се е мръкнало, се вмъкнах в поликлиниката.
          Точно до входа, вляво, имаше едно табелище, на което пишеше кое къде се намира. Дотук добре, но табелището, чийто долен край в едни по-хубави времена е стърчал на петдесетина сантиметра над равнището на пода, сега беше облегнато до стената. Половината от него се падаше между въпросната стена и един диван, така че можех да разбера какво се случва на първия и втория етаж, но на третия и четвъртия - не. Рентгени на първия и втория етаж нямаше (бюро за информация също нямаше, нито пенсионер, който да пази вратата да не се разгради, имаше регистратура, но хората там изглеждаха заети), така че поех по едни много тесни и неосветени стълби. Реших първо да се кача на четвъртия етаж, но там вратата изглеждаше заключена, така че се пробвах с третия, където дори светеше.
          От стълбищната площадка се озовах в широко и осветено помещение, в единия му край на стар диван седяха две баби, които изглеждаха така, все едно ей сега са се опитали да спънат някой камион. От помещението излизаха три коридора, но единият бе преграден от метална врата. Това беше и първото (изпреварвайки събитията, ще кажа - и последното) място, на което видях голяма, излъскана и на място поставена табела. Зад тази врата в по-ранните часове на деня очевидно щъкаха главният счетоводител и разни други главни хора на болницата, чиито функции вече не помня. Избрах напосоки един от другите два коридора и поех по него.
          Беше тъмно, но не съвсем. Слаба светлина със странен цвят проникваше някъде отгоре. Почти като на дискотека, само че миришеше по-иначе. Дискотека „Формалин“, помислих си. По стените имаше много реклами на лекарства. Големи, цветни, в рамки. Предполагам, че едно време по стените на болниците са окачвали картини. Сега окачват реклами. Рекламата вляво от мен питаше "ИМАТЕ ЛИ ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ?". Имам. Три диоптъра, и пак не виждам добре. Наместих си очилата и се обърнах към другата стена. Там стоеше същата реклама и настояваше „ИМАТЕ ЛИ ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ?“. Преди да вляза, си бях надул Еминем в слушалките, та надъханото настроение още ме държеше и не им обърнах внимание. Теглих им една майна мислено и продължих надолу по коридора, за да търся рентгена. Може би щях да го открия, но пътят ми бе спрян от още няколко реклами, които поставяха въпроса по следния начин: „ИМАТЕ ЛИ ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ?“. Може би все пак нямам помислих си, ако поне една от рекламите ме питаше „А ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ НЯМАТЕ ЛИ?“, щях да се притесня.
          Не искам в този коридор, казах си, ако ще рентгенът да е зад следващата врата. Затова се върнах и заложих на последния останал коридор. Още първата врата обаче ме сепна - „РЕНТГЕН“. Ощастливен, понечих да почукам предпазливо, но един друг надпис, не по-малък от предния, ме притесни - „ЗА СНИМКИ НА ЗЪБИ НЕ СЕ ЧУКА“. Междувременно зъбът ми пак беше започнал да пулсира, така че първата мисъл, която изскочи в главата ми, беше, че съобщението на вратата е поставено с цел улеснение на страдащите от остър зъбобол младежи, на които се разрешава направо да отварят, а в краен случай - и да разбият преградата пред себе си, и в случай че вътре няма никой, сами да си направят снимка на болящия зъб и на останалите като бонус, а и да си вземат де що аулин има по шкафчетата.
          Е, не живея в такъв свят, усетих се и се тръшнах на дивана до вратата. Когато го боли зъб, човек е конформист, а конформистите не се нуждаят от диспозитивни правни норми. Затова се замислих за нещо императивно, което да ми послужи като пътеводна светлина в случая. Какво би могъл да направи човек за снимка на зъб? Щом ми казваха, че не трябва да чукам, нямаше да чукам - и без това видът на средностатистическата българска медицинска сестра може да убие всякакво подобно желание. Щях просто да си седя отвън.
          Седях и чаках. Зъбът ме болеше, затова се опитах да си намеря някакво занимание. Книга не си носех, а батерията на плейъра ми беше паднала, затова се опитвах да играя блинд шахмат сам със себе си. Като ученик го можех тоя номер. А преди две години дори бих един приятел, който гледаше дъската - в ситуация, в която разположението на фигурите ми беше горе-долу толкова ясно, колкото световната география за Сара Пейлин, се усетих, че му давам мат в два хода. Прегърбих се, както си седях, уж за да имитирам мислене, но всъщност за да мога по-добре да се хвана за бузата, че болката още повече се засили. В цайтнот съм, помислих си и започнах с недвусмислен навик за бърза саморазправа - хода е2-е4. Едно време Боби Фишер започвал така. На един междузонален турнир всички си мислели, че Фишер си бил тръгнал, разсърден на организаторите, точно преди да играе с най-големия си враг Самюъл Решевски. Последният се настанил за партията, кръгът почнал, но нашият човек не идвал. За първите 40 хода противниците имали по час и половина, но трябвало да се явят по-рано от час след началото, иначе губели служебно. Петдесет и четири минути след пускането на часовниците по масите кипяла напрегната борба, а Решевски отпуснато гледал тавана или пък се почесвал по ушите. Петдесет и пет минути след пускането на часовниците Боби влетял в залата, преместил царската пешка две квадратчета напред, а от изненадата шапката на предводителя на черните фигури се строполила на пода. Партията приключила бързо и болезнено, като вадене на зъб.
          Петдесет и четири минути след началото на моята партия белите вече бяха играли, а болката ми бе почти отшумяла, затова и аз като Решевски се бях пооблегнал назад и не бързах да правя нов ход. Митичната врата до мен се поотвори, аз се извърнах. Една от гореспоменатите средностатистически медицински сестри, по-скоро главата на една от тези сестри, се подаде и дори ме заговори: „Ма вий що чакъти?“. „За снимка на зъб“, отговорих. „Ааа, яс-ну!“, отсече тя и след кратка пауза продължи: „Ми след малку“. И затвори вратата от същата страна.
          Значи имаше надежда, помислих аз и отново се върнах към императивната правна норма, за която си мислех преди около петдесет и пет минути. Аз не я бях забравил, никак даже - и сега предположението ми се потвърди, за да имаше шансове да ти снимат зъба, трябваше да играеш шах. Трескаво се попипах по джобовете и открих лист и химикал и - о, чудо - тиксо, което бях купил по-рано, разбира се, със съвсем друга цел. Изчаках малко, че да спрат да ми треперят ръцете от вълнението, подпрях листчето на стената и както си бях седнал на дивана, написах с големи, четливи, печатни букви: „ЗА СНИМКИ НА ЗЪБИ СЕ ИГРАЕ ШАХ“. После се огледах, нямаше никой, освен двете баби, които още седяха там (и не се бяха помръдвали, дали всъщност не се бях озовал в природонаучен музей с препарирани експонати?). Станах и залепих листчето на вратата, върху това за чукането.
          Бях направил нещо велико, нещо, което щеше да облекчи живота на идващите след мен бедни души. От вълнение отидох до съседната врата, обзет от мисълта, че може би и там мога да поставя такъв надпис, че може да го оставя на всички врати в поликлиниката, а като приключа, ще се запътя за следващата - и когато на сутринта тълпи нещастници с кариеси и пулпити обсадят рентгеновите кабинети, наместо да чукат и притесняват хората там, те кротко ще приседнат на диванчетата в коридорите, ще вперят поглед в мрака към противниците си и когато се наситят да се гледат, този, комуто съдбата е отредила жребия на предводител на белите, ще обяви война с фишеровско хладнокръвие. Е две - е четири.
          След този ход обаче черните имат голям брой възможни отговори, някои целят по-остра игра, други - по-спокойна. Влакове много, пътници - също. На едно европейско отборно първенство, няколко години след оттеглянето на Фишер от шаха, практически непобедимият световен шампион Анатолий Карпов седял срещу дългокосия шахматен Бержерак Антъни Майлс от Англия. Карпов започнал с хода е2-е4 и вероятно започнал да си мисли за небезизвестната си колекция от пощенски марки, защото до този момент водел на Майлс с резултат от порядъка на 9-0. Англичанинът, който дотогава бил изпробвал доста защити срещу Карпов, просто взел най-крайната пешка вдясно от себе си и я бутнал едно квадратче напред. Дотогава (пък и след това) този ход не бил особено популярен сред шахматистите, в учебниците за начинаещи изобщо не се споменявал, в тези за напреднали също, понеже на никого не следвало да му минава през главата подобен връх на идиотията. Меко казано, ход за оптимисти. А да се играе срещу Карпов така в края на седемдесетте или началото на осемдесетте било все едно да предизвикаш Рамзан Кадиров на ръкопашен бой в центъра на Грозни.
          Излишно е да казвам, че Майлс спечелил.
          Това, което прочетох на въпросната съседна врата, беше равносилно на ход от порядъка на а7-а6 в отговор на моето правилно, прямо и агресивно е2-е4. Честните ми амбиции бяха покосени, защото бележката на втората врата в този коридор уведомяваше, че „ПОЖАРОГАСИТЕЛЯТ Е В СТАЯ 204 А“. Но разбира се - как ще махнеш такава бележка? С удоволствие бих затрил всички уведомления от типа „главен счетоводител“, „пазете тишина“ и „образцова поликлиника“, но хората трябва да знаят къде е пожарогасителят. А да сложа още една бележка под тази, не върви. Току-виж някой, който не е бил в предишния коридор и има проблеми с очите, прочете, че при пожар се играе шах, и започне да си търси партньор сред пламъците.
          Добре си е така, казах си. Сега обаче трябваше да намеря стая 204 А. Първо, защото се надявах да е лесно, човек да разбере къде е тя. В противен случай щях да уведомя службата по противопожарна безопасност. Ако ли пък стаята беше достатъчно близо, просто щях да залепя листчето някъде вътре - за да може, ако някой го боли зъб и дойде в поликлиниката, тъкмо намери рентгена (и подобно на мен, няма проблеми с очите, може би само си мисли, че има), но изведнъж се сепне от миризмата на дим, та, за да може този човек, който, воден от инстинкта си за самосъхранение, по неведом за висшата сила, създала този свят, начин, се добере до стая 204 А и усмири огнената стихия, та, за да може този човек след това, когато се върне да остави пожарогасителя на мястото му, малко поопърлен и с пулсиращ зъб, но горд от чувството за изпълнена гражданска отговорност, е, за да може този човек да се поспре пред моето листче, което ще го посъветва как да оцелее, докато и на него му дойде времето да му снимат зъба! Тогава той ще плесне с ръце и ще се прегърне, а ехото от издрънчаващия на пода безполезен вече пожарогасител ще отекне из поизгорелите коридори.
          Тъй като единственият жив човек наблизо беше медицинската сестра в стаята (бабите, както поясних вече, бяха доста особен случай), аз се затичах, пламнал от свян и гражданска доблест. Почуках на вратата - вече зъбът изобщо не ме интересуваше, нали го правех за обществото, не за себе си. Още не я бях начукал както трябва, тази кирлива врата, и тя се отвори.
          - Пише ли тукъ дъ ни се чукъ? - показа се отвътре същата сестра. Междувременно успях да зърна, че вътре имаше телевизор, предаващ латиноамерикански сериал, и масичка, на нея кафе. Може би държаха рентгена в хладилника, да не се развали.
          - Ама, пише, ама... - аз много се стреснах.
          - Къту пише, ше четете! - мъдро отсече тя и пак затвори, току под носа ми.
          Е... хубава работа, помислих си. Има ли изобщо нужда сега да споменавам, че до стая двеста и не знам си колко въобще не ми беше вече. Излязох и отидох да търся частна клиника. Така де, проблемът ми е, че много често си сменям настроенията. Но ако вас ви боли зъб и трябва да чакате за снимка в някоя поликлиника, играйте шах - помага!

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. януари 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]