Димитър Манолов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

ГОВОРИ С НЕЯ

 

Димитър Манолов

 

          Имало едно време едно момиче.
          Този разказ трябваше да започне с „Имало едно време едно момиче и едно момче“, но практиката показва, че където има момиче, там обикновено се появява и момче. А където има момче, там, освен момиче, може да се появи: гумена кукла, порно торент, две бутилки уиски, а в някой особено тежък случай и три тома Шопенхауер.
          Имало едно време едно момиче, което като малко искало да стане балерина, но не станало, за сметка на това станало най-красивото момиче в цял Мадрид. Тръгнела ли да пресича булевардите, автомобилите се заковавали на място без шофьорите да са натискали нищо - и без никакъв спирачен път. После тя минавала покрай колите, а хората зад воланите завъртали главите си бавно и си мислели за френски филми, които започват така. Разбира се, имало и шофьори, които не виждали нищо особено в това момиче и това, според мен, е най-големият проблем на съвкупността, която, поради липса на по-добро словосъчетание, наричаме западна цивилизация.
          Имало едно време едно момиче, което ходело по тротоарите на Мадрид със ситни стъпки и бавно, но не и мързеливо темпо. Тя свършвала лекции в един и обичала да ходи половин час до вкъщи в най-голямата жега. Точно тогава всички магазини по пътя между университета и апартамента, в който живеела с родителите и малката си сестра, излизали в сиеста, но спускали кепенците едва пет, десет или двайсет минути по-късно. В зависимост от това колко близо били до университета. По-наперените продавачи - каквито всъщност били повечето, - просто излизали пред вратата на магазина и я поздравявали, те кимали с глава и слагали най-любезната си усмивка. Тя никога не ги забелязвала.
          Момчето в историята се казвало Анри и било от Африка. За няколко години в Мадрид успял да се изкачи не повече от едно ниво в йерархията и все още продавал по улиците, но се занимавал и с организационна работа, разпределял останалите отрепки по булеварди и паркове. После вземал известна сума отгоре, а уикенда ходел на мач и дискотека.
          За пръв път я видял, докато спокойно си продавал пакетче хероин на някакъв израелец на ъгъла на две големи улици. Тя се озърнала към него, смръщила се и ги подминала. После той видял редицата мустакати магазинери, които гледали в неговата посока и били разочаровани, понеже тя ей сега се била скрила от полезрението им.
          Всички продавачи на краставици и тортиля се бяха опитали да я заговорят по 1 (един) път, но тя само се усмихвала и продължавала, защото не се интересувала нито от продавачи, нито от краставици и тортиля. Било ред на Анри, даже продавачите на краставици вече го измервали с киселия си краставичарски поглед, а той, момче от село, с баща неуспял шаман (ритуално изгонен от селото след като веднъж не успял да извика духа на зловещия Чукумаджънка, който да прогони студените нощи) и майка, която преспала с осем души за пари, за да събере достатъчно, че да го прати по света, а той, така притеснителен и постколониален, той, който си бил внушил, че винаги обърква нещата (до последно смятал, че ще иде във Франция, а не в Испания), все не се решавал.
          Една вечер обаче.
          Анри си бил облякъл нови, много яки дрехи. На фланелката му пишело Дъ норт фейс, на якето му пишело Дизел, а на маратонките Найк и той просто нямало как да не е готин, независимо от това, че бил малко тъп. Анри излязъл навън и заедно със своите другари наркодилъри отишъл на мач, а после на дискотека.
          Тогава той я видял.
          Тя излизала от едно кино, била заедно с момче, а момчето бил черен, като него.
          Тук моментът е деликатен, затова ми се ще да задържа малко историята и да поясня нещо за причинно-следствените отношения. Някои решения ги вземаме по точно определени причини, но поради едно или друго, не искаме да признаваме пред себе си това.
          Така например, в тази ситуация Анри тръгнал да пресича улицата и да върви в посока на момичето. Едната от причините за това била, че на фланелката му пишело Дъ норт фейс, другата - че момичето било с негър, а Анри, който също бил негър, решил, че това е страхотно, много по-добре, отколкото ако я беше видял сама или с фланелка с надпис "Аз си нямам гадже".
          Разбира се, ако накарате Анри да обоснове постъпките си в онази вечер, не би ви казал за гореспоменатите причини.
          И тогава Анри, който пресичал булеварда, не видял фучащата кола, фучащата кола не го видяла, той успял само да се озърне и със сетни сили да се метне напред, разминал се на една плюнка, както обикновено му се случвало (защото той имал невероятен късмет, или поне последните двайсет и девет години свидетелствали за това), но всички си помислили, че колата го е блъснала, той самият също се зашеметил от случилото се и лежал на асфалта около десет секунди, с длани, опрени о бордюра, и щастлив, че диша, толкова щастлив, че целунал с устни настилката на булеварда, женски глас викал: "Дръпнете се, аз съм лекар!", макар че притежателката му била все още студент по медицина, а не лекар, и когато Анри отворил очи, погледите им се срещнали, по-близо, отколкото някога са били и отколкото, уви, щели да бъдат някога, той за миг потънал в кафявите и очи, но все пак се отърсил и казал това, което от два месеца се канел да й каже.
          - Хашиш за прекрасната госпожица?

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. януари 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]