Емил Андреев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ВЪЗПОМИНАНИЯ* ОТ СОФИЯ

 

Факшън**

 

Емил Андреев

 

         Цяла година не бях в столицата. И ето днес, два дни след стара Коледа, отново съм тук в едно уютно кафене на "Раковска". Компанията ни е страхотна и международна - истински хора, в истинска среда - и най-важното е, че всички говорят български. Представям ви ги по азбучен ред.
         Първо, Блажо от Косовска Каменица, Сърбия, който владее осем езика, свири на китара и (се) снима (във) филми. Истински космополит и балканец е, с таке на главата като Че Гевара. После, Гунар от Трондхайм, Норвегия - неженен и поет, висок и гологлав, да му се възхитиш колко хубаво говори български. Учи българска филология(!) и от няколко години посещава страната, за да изучава език и култура. Напоследък не е във възторг. С него е Добри от Сливен - изключително чисто и интелигентно момче, живяло доскоро при сестра си в САЩ. Млад и ерген, Добри носи рядката фамилия Батинков, но няма нищо общо с американския актьор Рандъл Батинкофф. С нас е Оги, който е митничар и забележителен шегаджия (ще разберете). Страшно е приказлив и обаятелен. Да не пропусна Руси от София (тайно подозирам, че е от Русе), който има фондация на негово име, пише пиеси и наскоро е чел Рънсиман, История на Първото българско царство. Последен, но не по важност, е Юрий от Красноярск, Русия, почетен гражданин на Югославия, воювал на страната на сърбите в Босна. Раняван е и е женен за българка. Професионален войник, Юрий излъчва сила и непреклонност, ала той си тръгна пръв, още преди да дойде просячето. За това - по-късно.
         И така, седим си ние, седмина мъже (мултиетнически седмочисленици), пийваме и, разбира се - разказваме си весели случки. Митничарят Оги, обаче, ни спуква от смях с историите на негов приятел зевзек, който има старо БМВ и неописуемо чувство за хумор. Същият този, един ден с БМВ-то си… Но ето какво се случило според преразказа на Оги:
         - Значи карал си нашият колата и гледа на пътя стопаджия с празен сак до краката. Взел човечеца. Оня сяда отпред до него и слага сака в скута си. Мълчи, един такъв ошмулян, и си гледа напред. След малко, както си траел отнесен, стопаджията отваря бавно сака и вади оттам, значи не пушка, а прост волан, най-обикновено кормило от "Лада". Хваща го с две ръце, започва кротичко да си бръмчи и да "кара" БМВ-то с моя приятел. Оня се позачудил, ама кво - поредният тих луд. Забавлява си се човека. Хоби! Карат така двамата и ето че настигат някакъв "Вартбург" таман пред стръмен баир. Моят човек дава мигач и газ да го задмине, но водачът на "Вартбург"-а не се дава - натиска и той. Двете коли се изравняват и се движат успоредно. Нашият - газ, и оня - газ! Брей! БМВ-то старичко и не може да дръпне, пък и баир. Оня от "Вартбурга"-а поглежда през прозореца и не вярва на очите си - двама души с два волана! Майтап! Кой кара? Стопаджията най-невъзмутимо си бръмчи, съсредоточен напред, а БМВ-то се мъчи горкото, ама - не! Тогава мнимият шофьор бано се обърнал към амбициозния водач на "Вартбурга", измерил го хладно с очи и рязко завъртял своя волан от "Лада" надясно. Оня се сепнал и от страх да не го ударят - бам в мантинелата. Пълен ташак!
         Представяте ли си какъв смях настъпва в уютното кафене на "Раковска"?
         - Ей пич, ти ни уби с тая история - казва Блажо, а ние още не можем да се съвземем.
         - Ако не е вярно, поне добре е измислено - додава Руси.
         - Ега си метафората, а! - заключва Добри, а Юрий от Красноярск:
         - Ета стар руски виц - и става да си върви. - Хайде, аз си тръгвам.
         По всичко личи, че вече му е скучно с нас. Излиза, а ние още цъкаме и се хилотим. Чао, чао, успех през годината и без войни!
         До Блажо вече е застанало едно просяче и настойчиво нарежда:
         - Дай бе, чичо, дай да си купим хлеб!
         - Изчезвай! - безцеремонно го отпъжда Оги. Просячето не спира.
         - Сега ще започне да ни кълне, ако не му дадем - опасява се Руси.
         - Аре, бръкнете се! - подканя ни Блажо и сам пуска стотинки в мръсната шепа на детето.
         Събрало парсата си, то доволно си излиза и ни оставя да коментираме.
         - Ей, че са нагли, значи - възмущава се Оги, - като мухите са станали.
         - Тук поне не ги избиваме като в Бразилия - защитава ги Добри. - Гунар, разкажи им какво правят нашите роми в Норвегия!
         - Неприятно, но не са само цигани, а и ваши българи - също.
         - Нали ги връщате? - реторичничи Руси.
         - Ама как така ги избиват? - не се стърпявам аз.
         - Ей така! - вещ е Оги. - Специални отряди ги стрелят нощем като бездомни псета. Нали бе, Блажо? Мен Кольо Станчов ми е разправял.
         - Кой е тоя? - питат едновременно Блажо и Добри.
         Тук бъбривият митничар Оги изпада в генеалогичен пристъп и изнася кратка историческа сказка на невежите българин и сърбин, но непрекъснато се обръща към Гунар - да знае и той!
         - Ами, прабаба му е графиня…
         И без да изчака логичното "Как така?", тоя благоуст митничар-историк започва още от края на ХІХ в., от големия патриот и космополит Димитър Станчов (1864-1940), избран от княз Фердинад за личен секретар през 1887 г. Той, значи, се оженва през 1889 г. за забележителната лингвистка, художничка и музикантка графиня Анна дьо Грено, която била и придворна дама на принцеса Клементина Орлеанска, майка на Фердинанд. Е, раждат им се деца, едно от които - Иван - през 1897 г. Освен близък приятел на цар Борис ІІІ, Иван се жени за талантливата Мариан Мичъл, която ражда Иван (Джон) младши, той пък е баща на въпросния Кольо, id est Никълъс.
         - Помните Иван Станчов, нали? - завършва Оги. Беше министър на външните работи в служебния кабинет на Инджова. Беше близък на един от премиерите ни. Гунар, нали знаеш, че си имахме цар-премиер?
         Норвежецът се усмихва в потвърждение, а Руси гледа отегчен.
         - Абе, Оги, ти пич откъде ги знаеш тия работи? - пита Блажо.
         - Ами, чета бе брачо. Питай Руси не съм ли прав!
         Човекът-фондация потвърждава, дори разказва кратък епизод за британския историк сър Стивън Рънсиман, който от своя страна очаровал и Станчови, и цар Борис ІІІ с познанията си за България.
         - Това за децата в Бразилия не е за вярване - недоумявам аз и се питам дали (ако е така) и у нас скоро няма да започнат да се грижат по същия начин за бездомните човешки създания. Ужас!
         - Ей, ако щеш вярвай! - отвръща ми митничарят.
         Добри цъка с език и пита Гунар той какво мисли. Норвежецът отвръща, че не е ходил в Бразилия, но не изключва подобна възможност.
         - А на мене кво ми се случи, не е истина! - подхваща Добри. - Преди да замина за Америка, среща ме едно просяче и ми вика: "Бате, дай левче, ще ти кажа стихотворение!" Така ли, да видя. Вадя левчето, а то: От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак? / Хе, там зад горите… много е далече,/ нямам татко, майка: ази съм сирак,/ и треперя малко, зима дойде вече… И изпраска стихотворението докрай - цели осем осемстишия. Падна ми шапката. Аз - ошашавен, давам му два лева и го питам: "А други знаеш ли?" "Знам, казва, но тях - утре." Отминавам изумен.
         Още на следващия ден следобед отивам на същата улица, просячето - пак там. Забравило ме е, мисля си, ала то не повтаря старото стихотворение. Този път - Аз съм българче. И започва от началото: Аз съм българче и силна майка мене е родила…, а не: Аз съм българче, обичам… както го знаят повечето хора…
         - Щото много обичаме, нали Блажо? - прекъсва го Оги, смигва и се хили с едно блажно, та чак заливосано лице.
         - Трай бе, пич! И кво? - не обръща внимание балканският космополит.
         - Пак му давам два лева, а то: "Ти и вчера толко ми даде." Запомнило ме, значи. Кое ли стихотворение ще ми кажеш утре?, питам се, погалвам го по главата и го оставям. Не мога да ви опиша как се чувствах. Да, но се случи така, че още вечерта имах среща с Гунар в едно кафене на същата улица. Когато отивах, просячето-рецитатор го нямаше. Влязох в заведението, намерих маса и като се огледах - що да видя! Момченцето - и то в кафенето. Седнало с гръб към мен и свойcки си говори с човек на средна възраст. Е, не се стърпявам и се заслушвам…
         "Тати, днес добре ли изкарахме? Утре ще спечеля още." Мъжът го гледа радостен, а детето продължава: "Ако не ходим сутрин на училище, ще ги удвоим, а? Ще изкараме твойта заплата за една седмица, нали?" Не вярвам на ушите си. Каква била работата? Бащата - учител, синът - негов ученик, изкарват си почтено парите с поезия - като пеещите и свирещите в подлезите, само че със стихотворения на Вазов. Колко хитро се бяха сетили - явно бащата! После дойде Гунар, но и той не можеше да се начуди на находчивостта им.
         Пръв проговаря Блажо:
         - Пич, тая история става за филм.
         - Тоя ме удари от земята, а Руси? - смее се Оги. - Само как го измисли, значи!
         - Случката с твоя зевзек е абсурдна, докато Добри е попаднал в реална ситуация - умно му отвръща човекът, който чете Рънсиман.
         Гунар си мисли нещо на норвежки, а аз зяпам тъпо през прозореца на уютното кафене на "Раковска". Добре, че го нямаше Юрий от Красноярск. Щеше ли да каже, че и това е стар руски виц?

 

 

 

---

 

* Не е правописна грешка. Така пише думата Иван Вазов, така ми харесва и на мен. - Б.а.
** Неологизъм, съставен от английските думи fact "факт" и fiction "измислица". По желание думата може да се разглежда и като транслитерация на fuck(tion). - Б.а.

 

Електронна публикация на 07. февруари 2007 г.
Публикация в сб. „Ломски разкази“, Емил Андреев, Изд. „Фабер“, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]