Елена Алексиева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

Април

 

Елена Алексиева

 

         - Взех ти списанието.
         Тя не каза нищо. Седеше без да помръдва, с оня свой отсъстващ поглед, който уж беше прикован в телевизора, а всъщност преминаваше през него без да трепне и се разсейваше някъде там, от другата страна. Мъжът сложи списанието на масата - не съвсем до нея, но достатъчно близо, та да може да го вземе без усилие, ако протегне ръка. После отвори хладилника и взе да подрежда покупките. При всяко негово движение найлоновата торбичка тихо и някак радостно шумолеше.
         - Отдавна не помня такава студена пролет. Средата на април сме вече, а вън още мирише на сняг. Жал ми е за дръвчетата, тъкмо бяха тръгнали да цъфтят. Лошо ще е, ако измръзнат. Трябва да измисля нещо. Смятам тия дни да отскоча до вилата да ги нагледам. Ако искаш, да идем двамата.
         - Това е старият брой.
         Той затвори хладилника и се обърна. Разтворено, списанието лежеше на коленете й.
         - Какво?
         - Старият брой е, казвам. Старият.От миналата седмица.
         Звукът от телевизора изяждаше думите й. Никога не го намаляваше. Нищо, така поне можеше да повишава тон колкото си иска.
         - Не знам. Това имаха, това ми дадоха.
         Жената прелисти още няколко страници, после затвори списанието и го върна обратно на масата.
         - Това са ти дали, защото никога не питаш.
         - Не е вярно, питах.
         - Питал си - друг път! Малко те е грижа, нали е моето списание.
         - Ама наистина питах...
         - Като те видят такъв загубен и гледат да си пробутат залежалата стока. Мошеници!
         - Да го върна, ако искаш.
         - И като го върнеш, какво? Да не мислиш, че ще ти върнат парите?
         Мъжът не каза нищо повече. Седна на масата и отвори вестника, прегледа го набързо и го остави настрана. Вестникът беше негов, списанието - нейно. Сега тя беше ощетената, нямаше какво да чете.
         - Ето ти вестника.
         Тя не отговори. Продължаваше да гледа през телевизора. Вероятно успяваше да види дори потъмнялата стена зад него. А може би и отвъд нея, кухнята на съседите, например. Или даже нечия друга кухня в съседния блок. Той се надигна.
         - Аз излизам.
         - Къде пак?
         - Да се поразходя.
         Най-сетне тя се обърна. В гласа й нямаше нищо, дори ирония.
         - Нали ти беше студено?
         "Тук ми е още по-студено", дощя му се да отвърне, но вместо това каза тихо, почти на себе си:
         - Ще си сложа палтото.
         Пролетта беше хладна, наистина хладна. Слънцето мамеше, рано сутрин въздухът докосваше лицето като изтъпено острие - коварен, готов всеки миг изненадващо да пореже. Отначало мъжът вървеше без определена посока, но след няколко пресечки си даде сметка, че се движи към автогарата. Ето, нищо не му пречеше да се качи на автобуса и да иде до вилата - половин час нататък, половин обратно и още половин да нагледа дръвчетата. В мазето имаше цял куп найлонови платнища, щеше да ги покрие внимателно, за да не мръзнат, горкичките. Изобщо нямаше да влиза в къщата - къщата беше нейна територия. Той обичаше градината, лятно време дори спеше сред дърветата, опънал старото походно легло под клоните. Всеки път, когато се обърнеше в съня си, износените пружини скърцаха, а листата утешително потрепваха над главата му. Точно преди изгрев излизаше лек ветрец и те почваха да шумят възбудено, той ги слушаше в просъница и на свой ред им отговаряше, кога в мислите си, кога гласно. Знаеше, че го разбират. Те също знаеха. Какво пък, за час и половина тя нямаше и да усети отсъствието му. Дали е там или не - все тая. Няма да й казва къде е ходил. Вероятно тя нямаше и да пита. По-важно беше да се опита да прецени дали найлоновите платнища ще стигнат за всички дървета и как точно да ги закрепи, за да не ги духне вятърът. Защото, ако не стигнат, добре е да се отбие по пътя към автогарата и да купи. В селото нямаше откъде да намери, а нямаше и от кого да вземе на заем.
         Така и не усети кога камионът го връхлетя или пък усети, но беше твърде късно. Тялото му прелетя цели дванайсет метра, описа забележително правилна дъга и пльосна с глух удар на асфалта. Дори не беше разбрал, че е излязъл насред кръстовището. Едва ли му бе останало и време за последна мисъл. Сигурно, ако някой беше погледнал лицето му, щеше да види там отпечатъка на смъртен ужас, на чудовищна изненада. Но от лицето му не бе останало нищо - ударът бе отнесъл половината му глава.
         Два дни по-късно го погребаха. След запечатания ковчег, начело на тълпата опечалени, вървяха жената и двамата сина, повикани по спешност от столицата. Големият, четиридесет и няколко годишен, със светло лице и грижливо подстригани тъмни коси, пристъпваше изправен, с едва забележимо приведени рамене. Той бе нещо като местна знаменитост: работеше в най-големия телевизионен канал и всяка вечер след новините представяше прогнозата за времето. Целият град го гледаше. Случваше се съседките да подхвърлят на майка му: "Син ти снощи позна. Браво на него, много го бива!" или пък : "Нещо се обърка момчето. Нищо, то не може винаги...", на което тя отговаряше: "То не зависи от него. Те му го дават написано. Той само го чете." Въпреки това неизменно цъфваше пред телевизора, щом станеше време за новините. После му се обаждаше по телефона - понякога дори в телевизията - и все имаше някакви забележки. Казваше, например: "Днес вратовръзката ти беше накриво. Да внимаваш другия път," или "Повечко се усмихвай - какво се беше начумерил такъв!" Тези коментари често ставаха повод за скандали. Стигна се дотам синът да й забрани да го търси, но тя се задоволи само да разреди обажданията. Беше сигурна, че няма да посмее да й затвори. В края на краищата изпълняваше майчинския си дълг.
         Другият брат бе останал нисичък, но крачеше стегнат, изпънат като струна. Чертите му не бяха толкова фини, колкото на големия, ала физиономията му излъчваше достойнство и дисциплинираност. Той беше полковник. Понякога майката я болеше, че "малкия", за когото бе убедена, че й е одрал кожата, не е толкова популярен, колкото брат си. Голяма част от времето си прекарваше в задълбочени анализи на живота му и в измисляне на проблеми, за които щедро и жертвоготовно предлагаше помощта си. Веднъж почти бе успяла да го разведе с твърденията си, че жена му не се грижела добре за децата. Не че му мислеше злото - напротив. Ако я питаха кого от двамата обича повече, тя, вместо да лицемерничи като някои други майки, с ръка на сърцето би посочила по-малкия. Просто това също бе част от майчинския й дълг.
         Тримата вървяха начело, непосредствено след ковчега. По дясната буза на големия син кротко се плъзна сълза и изчезна сред миниатюрните косъмчета на наболата му двудневна брада. Малкият изглеждаше все така дисциплиниран, но здраво стиснатите му челюсти издаваха усилие. Очите на майката бяха сухи. Тя вървеше мълчаливо по настланата с чакъл гробищна алея. Имаше да се уреждат още толкова много неща.
         От прясно изкопания гроб се носеше ведър мирис на пръст и коренища. Подобно на гигантски едноклетъчен организъм, процесията бавно прибра опашката си и се изду в малка, плътна тълпа. Двамината гробари стояха отстрани, пушеха и правеха неуспешни опити да изчоплят с лопатите си полепналата по ботушите им кал. После по алеята, почти тичешком, се зададе поп. Още в движение той бръкна в найлоновата торбичка, която се полюшваше в ръката му, измъкна епатрихил, нахлузи го на врата си, епатрихилът се омота в расото му и попът заплашително се олюля, но успя да запази равновесие. После извади и молитвеник, смачка празната торбичка на топка и я пъхна в някакъв невидим джоб на расото си. Големият син, който до този момент не бе разменил нито дума с майката, се наведе към нея и прошепна през зъби:
         - Ти луда ли си? Какво прави този тук?
         Без да го погледне, все така непоколебимо взряна пред себе си, майката отвърна:
         - Тук така погребваме. Не може без поп.
         Синът се извърна неспокойно, опита се да улови очите на брат си, но онзи гледаше на другата страна.
         - Татко никога не е бил вярващ. Ако можеше да види отнякъде...
         - Аз вярвам.
         - Така ли? - Той бе забравил да шепне. Тонът му беше сакрастичен, почти зъл. - И откога?
         Междувременно попът нещо неразбираемо ломотеше и нареждаше. Гласът му взе да описва неуверени, мъчителни фигури в неизвестна тоналност, от което на големия син му стана противно и обидно. Ако човек затвореше очи, нямаше да може да разбере поп ли е или мюезин. Опита се да мисли за нещо друго, но мисълта му постоянно се блъскаше в картината на катастрофата като в стена. Направеше ли усилие да види баща си такъв, какъвто го помнеше, в главата му изникваше снимката от некролога, правена преди десетина години, паспортен формат, лошо ретуширана, на която дори той самият трудно можеше да познае починалия. На всичкото отгоре някакъв местен гений, вероятно по настояване на майка му, бе лепнал отдолу следните строфи:

 

    Съдба жестока те отне без време
    и светъл взор навеки ти склопи,
    безкрай е болката в сърцата ни по тебе,
    но образа любим до сетен дъх ще помним ний!

 

         Следваше поименно изброяване на опечалените, не бяха пропуснати дори невръстните внучета. На големия син никога не би му хрумнало, че е възможно да изпита непреодолимо желание да избяга от погребението на баща си, но сега искаше да направи точно това. Чувстваше, че е станал свидетел на нещо, което никога нямаше да може да прости - нещо, което се коренеше толкова назад във времето, колкото той дори не можеше да си спомни, но чийто изгнил плод най-сетне се бе отронил и пръскаше тежката си, сладникава миризма тук, под носа му, в този хладен пролетен ден. Той дискретно погледна часовника си: може би до час все пак щяха да успеят да свършат.
          Най-сетне ковчегът бе спуснат, гробът - зарит, а отгоре му боднаха прясно боядисан дървен кръст с нескопосано изписаните имена на починалия. Тълпата се размърда, пред осиротялата фамилия се оформи върволица от близки и познати, търпеливо чакащи да изкажат съболезнования. Насочваха се първо към майката, после се обръщаха към синовете и неотклонно, почти заканително, макар и с най-разнородни думи и интонации, повтаряха:
         - Майка ви е смела жена, твърда. Сега трябва да сте до нея. Пазете я.
         Строен от дясната й страна, полковникът я придържаше за лакътя и мълчаливо кимаше, забил поглед в земята. Да, той със сигурност щеше да остане до майка си, поне до четири без петнайсет, когато тръгваше влакът му към дома. Не му бяха дали повече отпуска, вероятно защото не беше поискал. Години по-късно, в изблик на откровеност и порядъчно подпийнал, щеше да признае пред брат си, че малко му е оставало да стисне с всички сили доверчиво опрялата се о него майчина ръка. Големият пък със сигурност нямаше нужда от извинения: започнат ли новините, той трябваше да е в студиото. Работата му беше такава. Никой нищо не можеше да му каже.
         До вечерта всичко беше приключило. Храната, останала от помена, беше прибрана. Цветята - старателно подредени на гроба. Къщата беше празна. Жената събра остатъците от обредния хляб и извади от хладилника парче изостанал сух салам. Саламът беше негов - на нея докторите отдавна й бяха забранили да яде такива неща. Наряза го грижливо на парчета, уви ги в хартия и се наметна с дебелата жилетка. Преди да излезе се сети, че е забравила нещо. Върна се и пусна телевизора.
         Кучетата вече я чакаха долу. Бяха три помияра - един дребен, жълт, с клепнали уши, който лаеше истерично по всичко, което се движи, един стар и почти сляп, с щръкнала на фандъци сива козина, и една черна кучка, току-що родила зад кофите за боклук на съседната улица. Не се наложи да ги подканя: приближиха се сами и лакомо се нахвърлиха на храната. Ометоха всичко за секунди, докато тя ги гледаше умилена. "Милите ми кученца," рече им гальовно, "милите ми гладни кученца." Протегна ръка и нежно поглади мърлявия гръб на сивия. После бръкна в джоба на жилетката, извади кърпичка и старателно попи една неотронила се още сълза. Време беше да се прибира, новините щяха да почнат всеки момент. Тръгна към входа. Сивото куче се потътри подире й и се опита да се вмъкне през вратата. Винаги правеше така. Тя успя да затвори току под носа му. Кучето постоя отпред, постоя, обърна се и си тръгна. Жената го проследи, докато изчезна зад ъгъла, и въздъхна. След това на свой ред се обърна и полека заизкачва стълбите.
         На другата сутрин стана по-късно от обикновено. Изпи кафето си бавно и дълго стоя край отворения прозорец. Предната вечер синът й бе казал, че времето се затопля, и тя наистина усещаше как пролетта плахо си пробива път сред хладния утринен въздух. Докато разтребваше, погледът й падна върху списанието, което все така непокътнато си лежеше на масата. Разлисти го и неусетно се зачете. Статията беше интересна, може би заслужаваше да си я изреже. Във всеки случай не помнеше да я е чела преди. Затвори го и внимателно погледна корицата. После взе да пресмята наум. Не, нямаше как да е старият брой, датите не съвпадаха, а и тя можеше страница по страница да опише съдържанието, след като веднъж вече го е прочела. Паметта й още бе силна и свежа. За всеки случай провери в купчината с изрядно подредените минали броеве. Всички бяха там. Не се беше излъгала. И все пак, списанието беше старо. Защото от днес започваше новата седмица, а то значи, че след някой и друг ден щеше да излезе новият брой.

 

 

 

Електронна публикация на 13. февруари 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]