Елица Матеева

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЧЕРВЕНАТА ЯБЪЛКА НА ХЕЛЕНА

 

Елица Матеева

 

    Тя те изпраща на двора. Има дълги, спуснати до кръста светли, дебели коси. В ръцете си държи червена ябълка. Подарява ти я. Ти си щастлив, защото си бил с нея.
    Тя, която винаги играе ролята на недостъпна.
    Вкусна е.
    Ябълката...

 

    А всъщност се чувства самотна и слуша сборния албум на Горан Брегович.

 

    Не мога да заспя. Тя е горе и отдавна спи, а аз съм в хола. Оставила ми е одеало, за да не ми е студено. Трогателно, направо да се гръмнеш! Ставам, обличам се, гладен съм. Взимам от фруктиерата една червена ябълка. 5 ч. Тъмно е пиша й бележка.

 

    Въздухът пари върху слепоочията ми. Локвите са замръзнали. Отхапвам от ябълката - изплашено червейче се пързаля в устата ми - събудих го. Хвърлям я. А в японския хотел има ли японци?

 

    Тази вечер тя знаеше, че ще закъснее. Въпреки, че се скара с баща си и той я предупреди, че ще заключи след полунощ.
    Телефонира му. Макар и не много възторжен от обаждането й той й обеща, че ще дойде.
    Той беше добър, но скучен, защото обичаше да контролира броя на питиетата, любовниците си, телефонните обаждания, броят на ползваните презервативи, нощите пред телевизора и най-вече с кого излиза.

 

    - Хайде, танцувай!
    - Тъпо ми е.
    - Колко си досаден.
    - Нали?
    - Защо, когато си с мен, наблюдаваш другите жени?
    - Защото не съм с тях, а с теб. То е същото, когато правя секс с теб, пропускам някакъв шанс - да бъда с друга.
    - Ти, никога не си правил секс с мен!
    - Точно това имах предвид.

 

    Тя се обърна и си поръча още един плодов коктейл. Той седна и се загледа в лицата на останалите.

 

    Какво ли чувстват? Плачат ли, когато стигнат до оргазъм? Посрещат ли голи зад прозореца първите лъчи? Обичат ли да пишат писма, но истински - собственоръчно? Ходят ли на йога? Държат ли се за ръце, когато обичат?

 

    - Да тръгваме!
    - Не съм го изпила още!
    Подхвърли й палтото и я дръпна силно. Започна да тича, без да пуска ръката й. След десет крачки я блъсна в една стена, притисна я силно и се впи в тялото й. Беше толкова гладен. За устните, за гърдите на една жена, която нищо не значеше за него. Погълнати от телата си, чувстваха, че ги има, макар и да не им пукаше един за друг, защото един чрез друг забравяха, че са смъртни.

 

    После започнаха да се гонят. Бяха като деца, които правят нещо забранено-щастливи, че могат да бъдат всичко, което си пожелаят.

 

    Заключено е. И сега какво? Внимавай, стъпвай тихо. Скрий се на горната площадка. Аз ще позвъня. Баща ми ще излезе, ще ми зашие един шамар. Като стане спокойно ще те пусна, но ще влезеш по чорапи.

 

    Той се шмугна като котка и се сви в ъгъла. Тя започна да звъни и да рита вратата. Баща й слезе по пижама - избърса й един и я пусна вътре. След малко отвори тихо вратата, в тъмното ръцете й го поеха внимателно - като новородено и го отведоха в стаята с компютъра. Оказа се, че това е "кабинетът на татко". Тя го хвърли на леглото и започна бързо да го съблича. Когато той реши, че е готова да го приеме, така както черноземът копнее за дъжда, Хелена го приземи в реалността с информационната бюлетина:
    Съжалявам, мензисът ми дойде.
    Той я прегърна и я целуна, тя се страхува много повече от него, но се преструва. Човек се губи в опитите си да изтрие същността си. А е толкова красив, когато му е за първи път. И тогава той й се показа в своята естественост - с косматите си крака, с щампования си от бемки гръб, с малката си кожичка - опашчица, която беше израснала върху лявата му ябълка. Хелена си лежеше и го наблюдаваше с непредполагаема кроткост и притихналост, като кутре, очакващо първият урок по ходене от мамичка ... Беше им хубаво, изоставили играта на знаещи-несръчни и смешни в прочитането на това-там вътре...

 

    Стаята побеляваше. Той отвори очи. За първи път му се случваше да заспи, когато е на чуждо място. Чу някакъв шум. Докосна я нежно. Шумът се приближаваше. Инстинктивно стана от леглото и се залепи на стената. Точно в този момент вратата се отвори - рошавата глава на "татко" се показа .
    - Добро утро. - Хелена беше спокойна. Дори се усмихна.
    Татко изчезна. Не успя да забележи врага отвътре, врагът беше се слял със стената като спайдърмен, ако имаше още време може би тялото му щеше да придобие цвета на тапетите.
    - Ти да не се побъркала? Ами, ако беше ме видял?
    - Това не е най-важното в момента?
    - А кое?
    - Например как ще излезеш незабелязано, щом вече е станал...
    Трудна задачка. И сега какво ще правим? Първо да се облека. Ризата, вратовръзката, да избършем очилата, коланът-на предпоследната дупка. Нервно ми е.

 

    - Ще почакаме малко. Имам план.

 

    Бяха готови за голямото измъкване. Всичко зависише от точното разпределение на силите. Решиха да се възползват от сутрешните ритуали на татко. Когато татко влезе в банята, двамата напуснаха стаята. Хелена остана в коридора, за да шпионира вратата на банята, а Дан изскочи на площадката пред стълбите. Радостен, че се е отървал без да му одерат кожата, той въздъхна с облекчение. "Ето защо рицарите са умирали млади - ако е трябвало все да мислят за кожите си сутрин след нощните си похищения, то със сигурност напрежението си е казало думата. Този път измамихме татко. Дали ще има втори?"

 

    - Чакай, вземи.- Хелена се появи на двора с одеало- приличаше на пъшкул.- Имам нещо за теб.

 

    В ръцете си държи червена ябълка, подарява му я. Дан е щастлив, защото е бил с Хелена.

 

    - Това, че сме били заедно една вечер нищо не променя.
    - Тогава защо сме тук?
    - За да поговирм. Няма ги и може да преспиш, ако искаш.

 

    Хелена спира CD-плейъра и оставя върху канапето едно одеало. Качва се по стълбите, тази вечер ще спи на голямото легло - в спалнята на татко (и мама, разбира се.)

 

    "Раздяла под звуците на Горан Брегович...да й имам патетиката, трябваше поне да се запозная с татко, може да излезе голям пич! Ябълката се оказа гнила, макар и червена."
    Виж, слънцето, днес може би ще бъде хубав ден! А в японския хотел има ли японци?"

 

    Всъщност Дан се чувства самотен, купува си билетче. За трамвая.
    И няма да вдига телефона, защото иска да се наспи!

 

 

Електронна публикация на 11. февруари 2007 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]