"Бележки под линия"

редакционен коментар

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

 

Емилиян Николов

 

 

          По принцип избягвам да пиша редакционни коментари, тъй като не се смятам за редактор в истинския смисъл на думата, а и "Литературен клуб" засега е само електронно издание. Но не мога да премълча някои неща от последните месеци, най-малкото за да избегна спекулациите.
          Конкретният повод за тези бележки е, че в петък в 22:30 ч. на домашния ми телефон се обади някакъв идиот и ме заплаши, че "ако не оставя на мира "Литературен вестник" ще ми види сметката". Не знам какво точно имаше предвид. Надявам се че не са се рапзисали отново от мое име в някой форум или книга за гости (както стана на 15. септември 1999 г.). Но някой хора май са си внушили, че ние трябва да рекламираме безплатно сайтове като този на "Литературен вестник", "Словото", "Литература плюс култура" и др. Бързам да уточня, че бюджетът на "Литературен клуб" (а и моят личен е много малък) и нямаме възможност да слагаме линкове и бутони към сайтове без те да имат линк към нас, или пък да ни плащат нещо. Наистина през януари и февруари бяхме сложили линк към "Литературен вестник", но го махнахме за да се генерират повече посещения към сайтовете, които са наши рекламодатели или пък ни рекламират чрез линк. Ако някой от "Литературен вестник" иска сайтът му да се рекламира на нашата страница, нека се свърже с нас за да уточним тарифата (тя е много малка) или пък нека ни предложи нещо друго в замяна. По наши груби изчисления месечната заплата на Георги Господинов в НБУ, заедно с парите, които печели от статиите си в "Дневник" (не че има нещо лошо в това), е около 100 пъти по-голяма от месечния бюджет на нашия сайт. Така че обадете му се по-добре на него.
          Другата спекулация е постоянното ни противопоставяне на уеб сайта "Словото". От това сдружение никога не са се свързвали с нас от самото му създаване (07.07.1999 г.) до ден днешен така че не е ясно защо трябва да им пращаме всички текстове от българската класика, пък да ги изтрием от нашия сайт, както иска Йордан Ефтимов.
          На 22. декември 2001 г. получих едно изпълнено със заплахи и обиди писмо от Николай Бойков, преподавател на Унгарска филология в СУ, в което изразяваше изненадата си от факта, че неговият разказ "Разговор във влака", с който той е участвал в първия конкурс Йовков, е сложен в рубриката "Нова българска проза" и заплашваше, че последствията за нас щели да бъдат много лоши ако не го махнем, иначе нямал нищо против разказът да си стои качен в "Литературен клуб". Това ми се видя много странно, тъй като в продължение на повече от една година в собствения му сайт "Литература плюс култра" стоеше конкретен линк към разказа, а уеб редакторката на сайта Антония Колева твърдеше, че сам той й е пратил линка. Т.е. г-н Бойков искаше ние да плащаме за поддържането на разказа, а пък към него да има линк само в неговия сайт!? В крайна сметка прецених, че е по-добре да не си усложнявам излишно живота и махнах въпросния разказ, при това само 4-5 часа след желанието на автора. Бойков обаче не миряса. В бр. 1 на "Литературен вестник" за 2002 г. с водещ редактор Николай Бойков той цитира част от писмото ми, с което му отговарям. Интересното е, че в същия този брой Николай Бойков беше публикувал писмени работи на ученици в 5-ти клас, т.е. той нарушава същия закон, който ме обвинява, че аз съм нарушил като съм публикувал неговия разказ, който той само е изпратил за участие в конкурса... Но бях решил, че няма нужда да се занимавам с глупости и не съм отговарял нищо. Дори рекламирах безплатно "Литературен вестник" и неговия брой 1, така че читателите имаха възможност да прочетат и неговата гледна точка. Само че  Николай Бойков отново не миряса и продължи да злослови зад гърба ми. Например на 8-ми февруари сутринта е обиколил няколко пъти двора на СУ и след като е мернал мои колеги на една от пейките, ги е спрял, започнал да ги разпитва какво четат и между другото да им разправя разни глупости за мен...
          Преди половин година в студиото на RFI се запознах с писателя от Македония Александър Прокопиев. След като научи за уеб сайта "Литературен клуб" той ми предложи да запиша магистърска степен "Електронно публикуване" в университета в Прага. Не можах да му обясня, че у нас първо крадат от тебе, а след това теб обвиняват в кражба. А всички уеб редактори се заплашват да изпращат литературните произведения само на един сайт...
          Ако бях богат сигурно щях да бъда по-голям патриот, да рекламирам безплатно "Литературен вестник" и други добри издания за литература, и нямаше да има нужда да си пиша името отдолу, защото нямаше да ми се налага един ден да си търся работа. Разбира се патриот можеш да бъдеш и без да имаш пари - например нашият колега Влади Владев преподава на доброволни начала литература в едно сиропиталище. Това е много трудно, защото децата са на различна възраст, с различни знания, а и е по-трудно да се мотивират. Освен това така запълва единственото си свободно време. Той със сигурност прави нещо по-трудно от редактирането на уеб сайт за литература, но за сметка на това него не го дават всяка седмица по националната телевизия, нито пък си развява името като знаме. Аз отказах да преподавам в това сиропиталище, тъй като не съм патриот и не мога да спя по пет часа на ден, за да работя навсякъде безплатно. Ако бях истински патриот сигурно щях да рекламирам всички български сайтове за литература на заглавната страница на "Литературен клуб" без да искам нещо срещу това. Дори не беше ми хрумвало, че цветовете на сайта приличат на цветовете на българското знаме. Когато пристигне сметката за телефон или някоя друга сметка, аз трябва да я платя с нещо и ако по 15 часа на ден работя само на доброволни начала, няма да мога да я платя. Ако не я платя, тогава няма да мога да поддържам сайта, и отново ще се окаже че не съм бил патриот... И все пак това, че не се смятам за истински патриот и хубаво, защото не практикувам така нареченото разбутване на другите патриоти с лакти, което е много модерно напоследък, за да се боря за званието патриот №1.

 

 

Електронна публикация на 10 март 2002 г.

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!