Емилиян Николов

публицистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучник

 

БЪЛГАРИЯ НА ЕВРОПЕЙСКОТО ИЛИ КРАХЪТ НА ЛИЧНОСТИТЕ

 

Емилиян Николов

 

         Когато преди десет години българският национален отбор по футбол стана четвърти на Световното първенство в САЩ, се заговори за футболистите като за "посланици" на България, които са направили това, което политиците не са успели - говореше се как благодарение на този успех мнозина са разбрали къде се намира България на картата на света. В световните медии се коментираше как футболистите са доставили радост на измъчените от икономическата криза българи. По телевизиите се въртяха кадри, в които българските футболисти се забавляваха и веселяха, майтапеха се с бъдещите си съперници, а след това излизаха на терена и ги биеха. Едва ли има българин, който да не помни всенародните празненства по улиците. Президентът Желю Желев присъства на полуфиналната среща и според мнозина именно Политикът "урочаса" българските футболисти, оказа се виновен за загубата им. Типично по български бяхме недоволни, че не сме стигнали до финал, където всичко можело да се случи. (Тогава дори имаше хора, които отидоха пред посолството на Италия, за да протестират.) И все пак България беше първият балкански отбор, който проби хегемонията на големите футболни нации. На следващите европейски и световни първенства примерa ни последваха Хърватия, Турция и Гърция.
         Националите бяха посрещнати при завръщането си на летище София като герои. След 1994 г., когато отидехме в чужбина и произнесехме "българин", чувахме в отговор "Стоичков" или леко преиначеното "Стойков". Дълго след края на първенството техният успех бе постоянно обговарян и предъвкван. За футболистите от този национален отбор започна да се говори като за "героите от САЩ ’94". Две седмици след завършването на това паметно за България Световно първенство кандидат-студентите във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ получиха тема на писмения си приемен изпит: "Футбол, футбол...".
         Десет години по-късно очакванията за представянето на българските национали на Европейското първенство в Португалия беше много голямо. Твърде отрано започна подготовка за евентуалните празненства след предначертаните победи в Португалия. Първо имаше честване на 10-годишнината от успеха в САЩ. Президентът Георги Първанов тръгна по футболни мачове още от ранна пролет, започна да се среща с футболисти и "футболни деятели", доста нароили се у нас. Той нееднократно изрази подкрепата си за националите, като не пропусна да подчертае, че подкрепя българските футболисти, преди да са постигнали успеха, а не след него, както правели другите политици. (Все пак президентът има щаб от съветници на разположение. Но за беда те не са букмейкъри.) Сянката на голямото футболно поколение от 1994 г. така или иначе тегнеше над футболистите от настоящия национален отбор. На първата пресконференция в Португалия чуждите журналисти питаха треньора Пламен Марков повече за отбора от 1994 г., отколкото за сегашния, а надписът "Повярвайте в мечтите си", който красеше автобуса на националите, съдържаше не малко ирония.
         Още докато футболистите бяха в България, човек оставаше с впечатлението, че те се готвят не толкова да побеждават и играят добре, а да бъдат "сплотен колектив", в който вместо вражди има "добра атмосфера". Пламен Марков отказа да върне в националния отбор опитния защитник на английския елитен клуб "Чарлтън" Радостин Кишишев с аргумента, че щял да развали атмосферата. Е, колективът си остана сплотен, но какво от това. Футболистите гледаха филма "Троя", но не разбраха как да се борят докрай. Колективно посетиха и постановката "Фенове" по пиесата на Елин Рахнев, но така и не достигнаха до смисъла на думата "фен", което пролича от техните изказвания след мачовете. Националният селекционер дори се срещна с ректора на Софийския университет проф. Боян Биолчев, като многократно бе подчертавано, че това е първият български селекционер, който осъществява подобна среща преди голямо първенство. Ролята на целия този PR бе да се покаже, че в отбора всичко е наред, защото колективът е успял да се сплоти - благодарение на националния селекционер, разбира се, на неговата принципност и неотстъпчивост...
         Показателно бе настаняването в хотела, от който по традиция футболистите пак бяха недоволни. В един всекидневник пишеше, че стаята на националния треньор Пламен Марков и помощника му Петър Хубчев е разположена "стратегически" по средата на етажа, за да можел да следи движението по коридора и от двете страни. Този любопитен прийом едва ли е вдъхновен от паноптикума на Бентам, описан от Фуко в "Надзор и наказание", но все пак треньорът Пламен Марков увеличи нагледността на своето наличие чрез създаването на властова и всевиждаща представа за себе си. Пламен Марков допълнително разшири тази своя надзорна роля, като прилагаше метода на индивидуални разговори с всеки един от футболистите по всеки един повод - за връщането на Радостин Кишишев в националния отбор, след загубата от Швеция и т.н. Футболистите нямат право на мнение, нямат право да нарушават "атмосферата" в колектива, те са превърнати в овчици, които и на терена не могат да проявят индивидуалност и характер. Нищо чудно, че след като им вкарат два гола, рухват психически и спират да се борят. Нека припомня, че два от най-великите мачове на българския национален отбор през последните двайсет години - победата над Франция в Париж с два на един на 17 декември 1993 г. и победата над Германия отново с два на един на Световното първенство в САЩ на 10 юли 1994 г. станаха именно след обрат в резултата - противникът повеждаше, а тогавашните национали имаха сили и воля да доведат резултата до победа.
         Има една китайска поговорка, която гласи: "Най-красиво израства цветето, което расте във вражда". За да може един отбор да побеждава, са необходими силни личности, силни индивидуалности. А когато ги има, дрязгите са неизбежни. Важното е какво става на терена, не какви са отношенията на тренировка и в съблекалнята. Националният отбор от САЩ '94 бе силен и спечели четвърто място в света точно защото в него имаше силни характери. В националния ни отбор от Европейското първенство през 2004 г. наблюдавахме крах на личностите. Капитанът Стилиян Петров предаде отбора във втория мач с Дания, оставяйки състава с човек по малко до края на мача и отпадайки за последната среща. А беше ли той истински капитан на националите във времето, в което игра? Соченият за основна фигура в защитата Росен Кирилов също разочарова. Димитър Бербатов така и не стана голмайстор на европейското, за което мнозина в България залагаха; остана си незабележим. Вратарят Здравко Здравков не изпълни важната роля, която се възлага на всеки вратар - не само да пази вратата, но и да ръководи защитниците пред себе си. Националният селекционер Пламен Марков в последните минути на всеки от мачовете като че мислеше повече какво ще каже на пресконференцията, отколкото какви смени да направи и как да мотивира футболистите да се борят докрай. А и на самите пресконференции националният треньор не даваше смислен отговор на нито един въпрос. Когато го питаха за съдиите, отговаряше, че не е негова работа да коментира и получаваше от чуждите журналисти снизходителни усмивки. Пламен Марков беше в ролята на треньор, който няма мнение или не смее да го изкаже, треньор, който е станал жертва на собствените си дисциплинарни техники. Ето как една малка страна на такъв голям футболен форум може да стане още по-малка. За разлика от САЩ през 1994 г., когато футболисти и треньори показаха как една малка страна може да стане голяма заради това, че нейните избраници са личности и на игрището, и извън него.
         Българският национален отбор от Португалия '2004 така и остана дълбоко в сянката на състава от САЩ '94. От българите най-често се взимаха интервюта от Христо Стоичков. Той беше алтернативният глас, него питаха за това, което Пламен Марков спестяваше на пресконференциите. Стоичков отговаряше директно, без недомлъвки. Той беше личността, която Пламен Марков не можеше да бъде; беше скритият лидер на отбора. Но дори и той не успя да помогне за мотивацията на футболистите, обучени да са любезни един с друг, да не се карат, но неспособни за подвиг на терена.
         Мнозина ще кажат, че на Пламен Марков е била отнета възможността да бъде истински лидер поради институционална обвързаност. Добре, но нали характерът си проличава и в комуникацията с началниците, не само с доверениците. Иначе националният селекционер се превръща в марионетка, "бодигардът-манекен", ако използвам заглавие на статия за Росен Кирилов. Ролята на треньора не е ли да отстоява своите решения пред всички, не само пред журналисти и футболисти? Ролята на треньора не е ли да постави успехите на отбора над всичко, да знае, че трябва да рискува в един момент дори собственото си бъдеще, за да може отборът да побеждава в най-важните мачове?
         За последния ни мач с Италия предварително се тръбеше, че ще играем честно, че няма да влизаме в договорки... Че на кой би му хрумнало да иска от нас да паднем умишлено, като ние и без това си падахме? Пламен Марков отново не посмя да направи радикални промени в състава. В крайна сметка загубихме и от Италия, а мнозина чисто по български се зарадваха, че и тя отпада, че и Вуте е зле.
         След трите загуби се опитаха да ни утешават, че, макар и без точка, сме играли красиво и нападателно, че сме били сплотени. Другите обаче ни възприеха като "сиви", "груби", един английски таблоид дори нарече България "изтривалката на трета група". След това се заговори за това, че футболистите ни били млади, че бъдещето е пред тях, че трябва да вярват в мечтите си и... ред още клишета.

 

         Имаше един филм - "Истински романс" (САЩ, 1992 г., реж. Тони Скот, сцен. Куентин Тарантино), в който главният герой Кларънс се престори, че подозира приятеля си в измяна и след като опря пистолет в слепоочието му, изкрещя: "Ако сгреша, кълна се в Бога, ще се извиня." Когато слезе на летище София, националният селекционер Пламен Марков първо наруга журналистите, че нямало отделена зала за пресконференция, след което не отговори нормално на нито един от зададените му въпроси за представянето на националния отбор. Неговите думи бяха горе-долу такива: "Не съм сгрешил, никога не съм обещавал победи, обещавах красива игра..." Кое й беше красивото, така и не се разбра. И освен това националният треньор не се назначава, за да играе отборът красиво, а за да побеждава. Пък ако играта е и красива, лошо няма. Красивата игра е по-важна за треньора на клубен отбор, тъй като там се гонят не само успехи, но и привличане на публика. Селекционерът на национален отбор трябва да се стреми преди всичко към победата, а след това към красива игра, защото загубите на националния отбор са удари по националното достойнство.
         Не е късно Пламен Марков да се извини за представянето на националния ни отбор в Португалия. Това не е негов личен провал, затова невъзмутимостта му е почти скандална. Любезен с чуждите журналисти, той трябва да се държи достойно и с българските, още повече с феновете в България; и да покаже, че не случайно е заемал такава длъжност. Иначе заприличва на един друг добре възпитан човек, за когото не ми се говори...

 

 

 

 

 

Авторът се извинява на вестник "Култура" и "ЛитерНет" за допуснатото дублиране в публикациите.

 

Електронна публикация на 04. септември 2004 г.
Публикация във в. "Култура", бр. 30, 16. юли 2004 г.
Публикация в e-zine "LiterNet", 10. юли 2004 г.

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!