Емилиян Николов

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

КЪДЕ ПОБЯГНА АВТОРЪТ?

 

(Луиджи Пирандело "Шест лица търсят автор")

 

Емилиян Николов

 

 

         След като дълго време работи в областта на поезията и прозата (стихосбирката "Радостна болка", романите "Покойният Матиа Паскал", "Стари и млади", "Върти се…", "Един, никой, сто хиляди…", сборниците с разкази "Новели за една година", "Римски разкази" и др.) италианският писател Луиджи Пирандело създава и десетки пиеси - "Приятелка на съпругите", "Не е известно как", "Сън(а може би не)", "Правото на другите", "Внимавай, Джакомино!", "Шапка със звънчета", "Всеки по свой начин", "Животът, който ти отдадох…", "Хенрих IV" и др. "Шест лица търсят автор" се появява през 1921 г., като между тези, които харесват пиесата, и тези, които я отричат, се разиграва истински спор, който продължава с бой на улицата след представлението в театър "Вале" в Рим. Пиесата "Шест лица търсят автор" е част от трилогия заедно с "Всеки по свой начин" и "Тази вечер импровизираме". Тринайсет години след нейната поява Пирандело получава Нобелова награда за литература.

 

         "Пиесата няма нито действия, нито сцени" - гласи една от първите ремарки на "Шест лица търсят автор" и това вече оставя у читателя догадка, че ще става дума по-скоро за проект за пиеса, за ръкописно нахвърляни (режисьорски) бележки, за нещо, което ще се дообработва буквално под носа на четящия… Ето защо ремарките са важни:

 

"С у ф л ь о р ъ т: Трябва ли да чета и ремарките?
Р е ж и с ь о р ъ т: Да! Да, разбира се! Сто пъти ви казах!" (с. 12) 1

 

         Ремарките като че ли остават единственото сигурно доказателство, че зад текста на пиесата все пак стои автор. Читателят остава с впечатление, че тайно наблюдава и подслушва разговорите на сцената. Читателят е иззел функциите на автора като воайор и дори му се надсмива заедно с режисьора:

 

         "Р е ж и с ь о р ъ т (скача разгневен): "Смешно! Смешно!" Какво мога да помогна аз, след като от Франция вече не идват подходящи пиеси и ние сме принудени да поставяме комедии от тоя Пирандело? А той ги пише тъй, че, който ги разбере, е умник! Пиесите му са такива, че нито актьорите, нито критиците, нито публиката никога не остават доволни!" (с. 13)
         Смисълът на текста не е свързан с някакъв авторитет, който да го определя.2 "Читателят е човек без история, без биография, без психология; той е просто този някой, който удържа съвместени в едно и също поле всички следи, от които е съставено писането."3 Липсата на автор предпазва от т. нар. интенционална заблуда (intentional fallacy), изследването на авторовите намерения, което е подвеждащо.4 Това са някои от теориите за "смъртта на автора", които обаче не са напълно конститутивни за по-нататъшното изложение.
         Появата на Шестте лица насред репетицията допълнително изостря зараждащите се напрежения и прави явна липсата на автор. "Дошли сме тука да търсим автор" - казва Бащата (с. 17). Лицата носят със себе си сюжет (Бащата: "Носим ви една тъжна драма") и искат да се случат в определен театрален жанр - "пиеса" по израза на Доведеницата. Ясното разграничение, което се прави между Лицата и Актьорите, показва, че те се мислят като представители на различни реалности - Актьорите изцяло са в сферата на въображението, на отразената действителност, докато Лицата са "създадена реалност", "неизменни постройки на въображението, и тъкмо поради това по-реални и по-веществени от изменчивата естественост на Актьорите" (с. 15). Докато Актьорите имат една същност, но различни маски (лица) за всяка роля, то при Лицата същността и ролята са едни и същи и непроменящи се. Те са родени като "определени действуващи лица", но няма писмен текст, в който да ги има. "Пиесата тепърва трябва да се напише" - казва Бащата (с. 24). Лицата живеят само като създадена идея: "авторът, който ни е създал живи, след това не пожела или пък не успя с перото си да ни въведе в света на изкуството" (с. 23).
         Докато Лицата представят своята драма, те отричат думите и наратива ("Никакво разказване! Тук не се разказва!", с. 34), искат да се отблъснат от представата, че тяхната драма е литература и да изтъкнат, че драмата им е значеща сама по себе си. Те снязяват ролята на автора до писар, който трябва само да запише (дори "препише" по думите на Бащата, с. 53) тяхната драма. Така Режисьорът се отказва да стане автор и като такъв е принуден да стане Суфльорът, който само стенографира репликите на актьорите. В един момент писменият текст се оказва ограничител за Лицата, принуждаващ ги да казват точно определени реплики и да бъдат фалшиви. Режисьорът дори се скарва на Суфльора: "Чакайте, чакайте! Не пишете, прескочете, прескочете последните думи от репликата!" (с. 80). Иска да каже, че не трябва буквално да се пресъздава играта на Актьорите, така както те буквално не възпроизвеждат действителността. Затова и Лицата не могат да намерят автор, те искат да са действителност, а това не е възможно. Така Режисьорът в един момент не издържа и се провиква: "Ама каква истина, моля ви се! Тук сме в театър! Истината - докъдето може!" (с. 88). Накрая илюзия и действителност напълно се смесват, като читателят трудно разграничава кое е истината и кое "преструвката":

 

"П ъ р в и я т а к т ь о р:
(влиза отляво, като се смее)
Как така - мъртво! Преструвка! Преструвка! Не вярвайте!

 

Д р у г и а к т ь о р и о т д я с н о:
Преструвка ли? Действителност! Действителност! Мъртъв е!

 

Д р у г и а к т ь о р и о т л я в о:
Не! Преструвка! Преструвка!" (с. 120)

 

         Авторът го няма, за да направи разграничението между илюзия и действителност, нито авторът на "Шест лица търсят автор", нито авторът на пиесата "Игра на интересите", нито авторът на Шестте лица. Разбира се има податки, че Авторът може и да се появи, но ще бъде един илюзорен автор. Например Бащата казва на Режисьора, че не трябва да се доверява прекалено много на своята действителност, защото тя е предопределена да му се разкрие като илюзия. Едва ли защото Режисьорът един ден ще разбере, че е измислен от един автор на име Пирандело. Авторът също е лишен от възможността да определи кое е действителност и кое илюзия.
         В романа "Покойният Матиа Паскал" главният герой научава за своето самоубийство от вестниците и от този момент нататък той решава да живее свой живот. Така имплицитно е въведена смъртта на автора и на героя е дадена възможност сам да си конструира живота, да си измисли ново име и ново минало, нова самоличност, да има свободата да прави каквото иска и т.н. Но парадоксално започва да се осъзнава като измислен човек, да се мисли като автор на самия себе си. "И тъй, какво бях аз, ако не един измислен човек? Една подвижна измислица, която искаше и при това трябваше по необходимост да бъде обособена, макар и потопена в реалността"5 Матиа Паскал разбира невъзможността да поддържа илюзорния си живот и се връща към предишния, реалния. И в този роман авторът се дистанцира, за да ни покаже противоречието между действителност и илюзия.
         В пиесата "Шест лица търсят автор" първо се демистифицира театъра чрез похвата театър в театъра, демистифицира се и литературата чрез похвата разказ в разказа (ако приемем думите на Хегел, че драмата е най-висшия литературен род), демистифицира се и институцията на Автора, тъй като се показва, че даденият сюжет е важен сам по себе си.

 

 

 

 

Бележки:

 

1 Пирандело, Луижди "Шест лица търсят автор", С., 1969, пр. Светозар Златаров, нататък ще се посочват само страниците в скоби ^
2 Елиът, Томас Стърн "Традиция и индивидуален талант" ^
3 Барт, Ролан "Смъртта на автора", В: "Литературен фронт", бр. 20, 17 май 1990, пр. Албена Стамболова ^
4 Уимсат, У. К.; Биърдси, Мънро "Интенционалната заблуда" ^
5 Пирандело, Луиджи "Покойният Матиа Паскал". В: "Избрани творби", С., 1975, пр. Светозар Златаров, с. 276 ^

 

 

Електронна публикация на 12. март 2003 г.

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!