Георги Етимов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

Из „Франц и другите“

 

Георги Етимов

 

 

         Няколко часа след като му изпратих ръкописа, получих e-mail:
         Той: <Оригиналното гръцко име на Херкулес е Херакъл и в известен смисъл той се явява наследник на вавилонския герой Гилгамеш, който бил цар на Урук в Шумер към 2006 г. пр. Хр.>
         Аз: <Благодаря за ценната информация. Имаш ли да добавиш нещо друго? >
         Преднамерено или не, но Джей се върна към една от предишните ни теми: когато бил в Сухуми и обикалял по Грузинското крайбрежие, наистина забелязал онова - по-черното население, за което се смятало, че е потомък на древните колхидци. (Колхида е вълшебното царство, където аргонавтите намират Златното руно.)
         Той: <Според една любопитна версия обаче, те (аргонавтите) всъщност са търговци, които търсят жълти овчи кожи, които придобиват този цвят вследствие инфекция на бъбреците на овцете. >
         Аз: <Прекалено! Не отклонявай въпроса! Хареса ли ти разказа? >
         Той: <Не съм сигурен. Явно си търсил обобщена алегория, но прекалено прилича на мафиотска история. Между другото, аз не ходих до К. този път. >
         Аз: <Знам, това е литературна измислица. >
         Той: <Ще съм благодарен, ако проявиш фантазия и за името ми. Кърк Джейсън примерно? >
         Предложих му Кърк Поти и стигнахме до съгласие.
         Той: <Би ли ме осветлил, каква е тази жена, с която съм прекарал цялата нощ? >
         Аз: <Момиче от селото, работи в бялата каравана-бистро. Убиват го заради теб. >
         Той: <Вече съм възрастен и улегнал човек, защо ме въвличаш в подобни сценарии? И въобще: не са ли прекалено много убийствата? >
         Обясних му, че истинското положение е дори още по-динамично и съм подходил сравнително пестеливо.
         И шофьорът на таксито мислел така. Казал му: "Все по-лошо става. Спокойно можеш да се разхождаш с две убийства, пет изнасилвания, или двайсетина обира едновременно. Всички крадат и лъжат, всички - от горе до долу. Най-отгоре - най-много! Не че не се случват и по света такива работи, обаче тук няма никакво правосъдие. Хващат веднъж мръсника - пускат го, втори път - пак го пускат, и така до безкрай, а дори и повече. Оная книга "Престъпление и наказание" вече не се продава, щото хората се смеят на заглавието."
         Много пъти съм си мислил каква ли ще е реакцията, ако се публикуват протоколите от някое криминално разследване, за убийство или обир, няма значение. Никое въображение не е в състояние да сътвори подобни текстове, да не говорим за причинно-следствената връзка между документите.
         Аз: <Отношението към историята също играе роля. С годините все по-трудно понасям паметници на престъпници и терористи, признавам си. Приличат ми на нарочно подвеждащи пътни знаци: вместо за завой в истинската посока, информацията е обратна и ако не внимаваш може да излетиш от пътя, образно казано. >
         Той: <Думата "терорист" е измислена от ирландски писател, който обозначил с нея извършителите на "терора", тоест изстъпленията на Френската Революция.
         Аз: <Не вярвам някой французин да го потвърди. Между другото и те не ви обичат особено. Въобще, рядко някой да каже добра дума за вас. Един колега си купи много забавно четиво: "Защо хората мразят Америка?" >
         Знам, че ченгетата там са уважавани, обаче спестявам част от истината, тъй като ме е срам да призная какво работя. Колегата всъщност е моят началник - майор Зуев. Държи книгата на най-видно място върху бюрото си и от време на време я сочи многозначително с пръст.
         Той: <И какво пише вътре? Защо ни мразят? >
         Аз: <Лоши сте, затова! Самият Харолд Пинтър заявява, че "Америка е автентична престъпна държава и на всички им е дошло до гуша от нея. Дълбока погнуса и отвращение!" >
         Честно казано, бях безкрайно изумен, когато видях текста с очите си. Даже проверих и записах откъде е въпросния цитат1. Не съм гледал пиесите му, но си мисля, че ако човекът не пишеше на английски и беше роден в Ботсуана примерно, едва ли щеше да е толкова известен, а още по-малко пък някой би се интересувал от мнението му за света. Впрочем, ако положението е толкова нетърпимо, винаги може да замине за Китай, Русия, или Северна Корея примерно.
         Аз: <Преди WWII извършвате 1,15 военни интервенции годишно, през Студената война 1,29, а сега сте стигнали до 2,00! >
         Той: <Шегуваш ли се? >
         Аз: <Ни най-малко. Даден е пълен списък. >
         Между другото, авторите обясняваха, че вторият център на американската интервенция в следвоенния период бил Източна Европа, включително СССР! Дори в училище не твърдяха подобни безумия.
         Той: <В крайна сметка всеки може да говори каквото си иска. Не обичам да тълкувам новата история, да не говорим за моралната страна. И Средновековието е пълно с ужасии, но чак такива изтребления. По възможност, въздържай се от политически пристрастия, по-леко е за четене. >
         Последният съвет уцели пирона по главата. Не опира до желание, като полицейски служител аз съм длъжен да бъда деполитизиран.
         Според Джей събитията тук били трудни за дешифриране, но ако използвал за илюстрация изборите от 60-та, нашите маневри в техен вариант биха изглеждали приблизително така: "Джаки (Кенеди) е дългогодишна секретарка и любовница на Ричард (Никсън). Малко преди първичните избори на републиканците, тя най-неочаквано заявява, че не споделя отношението на Никсън към Луната и се включва в кампанията на братята Кенеди. Влюбва се в Джон, а нещастният Робърт (който от своя страна е луд по нея), от ревност преминава в лагера на врага и за да отмъсти на брат си - разкрива фалшифицирането на паралелното преброяване в Алабама…
         Аз: <Далеч си от истината! Кронос изпраща Джаки за секретарка на Ричард, обаче после я преназначава за любовница на Робърт. Всички са недоволни, но Кронос предупреждава да се държат прилично, за да не редуцира броя на близките им. Мъчейки се да го умилостиви, Ричард предлага да поеме разноските около лечението на ранените богове. Джон и Робърт отвръщат с далеч по-силен анонс - готови са да организират фалшиви погребения на изядените от Кронос деца…>
         Той: <Звучи отвратително. >
         Аз: <Съгласен съм. Исках да ти покажа само, че не беше лесно да предам сюжета в по-приличен вид. Особено ме затрудни връзката между отделните исторически периоди. >
         Той: <Всички ексцесии са ми противни. Според мен, поради спецификата на историческото ни развитие, ние изобщо не сме в състояние да схванем мотивите на другите. Виж само миналия век: европейците сътворяват две световни войни, избиват се десетки милиони. Ленин решава, че е велик, Сталин решава, Хитлер решава… Един иска да размаже всички евреи и комунисти, друг унищожава хората, защото му се струва, че не са достатъчно добри комунисти. >
         Аз: <Противоречиш си! Кой беше написал: "…въпреки всичко поддържам тезата, че началото на самата наша американска история дава ключ за разгадаването на ред други събития! >
         Той: <Радвам се, че го помниш, но трябваше да продължиш: "…Значително отдалечени във времето и пространството!" >
         Аз: <Значи, твърдението е валидно за XV, но не и за XX в., така ли? >
         Той: <До голяма степен. Не забравяй, че и при нас е имало противоречия: обявяваме всички хора за равни, едновременно с конституция, която запазва робството? Очевиден парадокс, но както и да е, истината е, че американците не могат да съзрат зародиша на съвременните лудости. Опитваме се да ги диференцираме и интегрираме, но да проумеем самото им зачатие? Абсурд. Ние съществуваме само защото сме изключително силни, обаче - за съжаление или не - ценностите, в които вярваме, се разминават с изначалните нагласи на почти целия окръжаващ ни свят. >
         Лично аз изпитвам добри чувства към тях, но съм принуден и да се съглася, че те сякаш винаги ще остават неразбрани.
         Той: <В най-произволни ситуации. Когато цитираме думите на Джон Адамс примерно: "Там, където се вее знамето на свободата и независимостта, там ще бъде нашето сърце, благословии и молитви." >
         Много добре схващах мисълта му: най-пагубно е двуличието, което проявяваме при срещи с хора, които дори не си правят труда да изчистят кръвта от знамето на демокрацията. Думите звучаха красиво, даваха нравствена поанта, но не виждах как да ги вмъкна в моя разказ. Ако държах на това послание, то като че ли оставаха две възможности: или да очаквам генетично чудо и поява на съвсем различно, по-човешко поколение божества, тоест да отложа написването с десетилетия, или да съчиня друга - сюрреалистична история.

 

 

 

 

---

 

1 Harold Pinter, Granta, 77, Spring 2002, p. 68 [горе]

 

Електронна публикация на 27. декември 2006 г.
Публикация в кн. „Франц и другите“, Георги Етимов, Изд. „Пергамент“, С., 2006

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]