Здравка Евтимова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска проза

 

БЛИЗНАЦИТЕ

 

Здравка Евтимова

 

         Близнаците бяха оставили някаква бележка на масата в кухнята, но Нора не я прочете... Листът беше откъснат небрежно от тетрадка с карирани листа;. Сигурно бяха написали, че са бъркали в старата чанта на майка й - там слагаха последните пари в къщата; десет лева, свити на четири - парите за лекарства. Близнаците не биваше да  ги вземат, тя си помисли, че са загубили на комар - на сутринта двамата се бяха държали странно, просто я гледаха - два еднакви погледа - Георги, който разбираше математиката така добре, че госпожа Гецова от техникума все още се обаждаше у дома им и предлагаше дрехите на своите синове. Гергин с хитрия поглед, но тази сутрин я гледаше без никаква хитрост, кротко, като малкото братче, на което бе давала вода с биберон. Нора не погледна бележката и затича към шкафа в хола, където стоеше старата чанта на майка й с парите за най-черните дни. Пръстите й напипаха банкнота, след това още една. Странно.
 Извади първата - десет лева и още една нова, голяма, почти неупотребявана банкнота от 50.. Вместо да се зарадва, Нора изведнъж се уплаши. Дали майка й не се беше разболяла…Изтича до масата - може би братята й бяха окрали нещо и така ставаше ясно откъде са тези пари.  Тя хвърли поглед към бележката и самото обръщение, изписано с едри печатни букви, я накара да замръзне. “МАМО, КАКО,  аз и Георги отиваме в Холандия. Ще работим в бар. Мамо, не ти казахме  по-рано, но ти и без това нямаше да ни пуснеш. ГЕРГИН  и ГЕОРГИ.”
 Нора не можеше да преглътне. Изтича в хола - там беше страшно чисто и подредено, невероятно чисто, без никакви дрехи по пода, без одеяла, паднали върху персийския килим, така стар и обезцветен, че вече нямаше родина. Леглата бяха оправени, толкова хубаво опнати чаршафи, че Нора изплака. Дори прахта по шкафовете беше избърсана, прозорците бяха измити - толкова отдавна немити прозорци, че слънцето приличаше на голямо ръждиво петно в стъклото. Нямаше го  старият будилник - дядото на Нора го беше донесъл от някакво село  при Одер по време на Втората Световна война. Това беше любимата вещ на Гергин.
 И кухнята беше пометена, в хладилника имаше сирене, кренвирши и маслини - нещо което не се случваше кой знае колко често в този дом. На закачалката в коридора, като стари бойни знамена, висяха старият анцуг на Гергин и още по-старото, почти разпрано яке на Георги. Нора ги взе, повъртя ги безсмислено в ръце, огледа апартамента - толкова чист, подреден и непоносим, че й прилоша. Притисна дрехите на братята към гърдите си, не плачеше - тя беше много здраво и стабилно момиче, толкова здраво и стабилно момиче, че дори се опита да запее - винаги песните й помагаха, пееше си ги наум много често, защото не е прилично човек да ходи по улицата и да крещи някаква си песен. Забрави да затвори вратата на чистия подреден апартамент след себе си; всъщност имаше ли смисъл да го затваря - да, имаше, там беше старото телевизорче, което все още работеше - майка й искаше да го продадат, за да отиде Георги на олимпиада по математика във Варна, а Гергин искаше да го заложат в заложния магазин и с парите да играят на рулетката в “Лъки Бар”. Нора стискаше листа от карираната тетрадка - единствената на Георги, който не можеше да забрави математиката и да се откъсне толкова лесно от нея.
 Нора вървеше не бе усетила кога бе преминала по улицата с кафенетата, край будката за вестници. Препъна се пред моста над Струма - малък гърбав мост, под който вместо пяна по реката бяха заседнали пластмасови бутилки, но сега те не изглеждаха грозни - Нора си спомни, тук  майка й и баща й излизаха - тогава баща й все имаше някаква работа, момчетата бяха малки и майка й се боеше да им купува сладолед.
 Близнаците бяха избягали в Холандия. Или в Германия или в Полша.  Тя не искаше да мисли къде ще гладуват, търсейки светлия бар, в който щяха да започнат работа. Гергин наскоро  си бе счупил крака и още го болеше, когато имаше дъжд. Георги настиваше така лесно - пушеше много и после кашляше дълбоко, сякаш в гърдите му имаше някакво дъно, което искаше да изхвърли навън.
 Нора не плачеше и не мислеше за майка си, не можеше да си представи как ще й покаже тази бележка върху карирания лист. Премина бавно моста над Струма и тръгна по пътя между върбите - стари върби, пълни с гнезда на гарвани,  черни запетаи върху безлюдния  лист на небето над града, съвсем опустял без близнаците.
 Нора никак не плачеше, тя беше здраво момиче и си пееше наум най-различни песни, защото така винаги се измъкваше от всичко лошо. Пееше си наум, после започна да си пее на глас -без думи си пееше на глас за това безлюдно небе с черните запетаи на гарваните и за братята си,  на които не искаше да пее вечер, когато бяха малки бебета, а майка й я караше да ги приспива.
 Някой щеше да я чуе как ръмжи, но какво по дяволите й пукаше от тоя някой. Тя вече не виждаше пътя пред себе си - но го обичаше, обичаше този път, той още помнеше малките пети на братята й и стъпките на баща й, който сега бе намерил работа в Дубай. Обичаше тази покорна, измъчена река, обичаше този глупав квартал със старите блокове с черните малки прозорчета, с хората, които се бяха пръснали в Канада, Германия и Белгия, обичаше всичките хора, които бяха останали в тесните малки апартаментчета - с оправените легла, с белите чаршафи, хората с болни зъби, защото не можеха да отидат да ги лекуват, обичаше този град, в който мака й  щеше да се върне вечерта и да прочете бележката - майка й нямаше да реве, защото въпреки болните ръце, които изтръпваха през нощта, въпреки болните зъби, тя никога не ревеше; и тя като Нора щеше да почне да пее наум, после може би двете щяха да пеят наум, защото какво му остава на човек, когато е най-смазан, какво й остава на майка й, освен тези песни, които нямаше да свършат и които вървяха някъде към Холандия с братята й, сигурно момчетата си ги пееха наум, защото как може човек да пее на глас в някакъв скапан влак, който си отива от България и го отнася далече от тази топла, измъчена река, от блоковете с черните прозорци и от хората, с които бяха пораснали, от госпожа Гецова, която им даваше дрехите на синовете си?
 Нора не плачеше. Просто чакаше майка си.

 

 

 

Електронна публикация на 08. декември 2001 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]