Милена Фучеджиева

проза

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на авторката

 

КЕФЕР

 

(откъс от роман)

 

Милена Фучеджиева

 

Понятието "кефер"

 

       Египетският йероглиф "кефер" означава да бъдеш. Да успееш да си. Символизира промяната, случването, съществуването. Още: създаване, трансформация, метаморфоза. Богът му е Кепри, а символ - скарабея. В древния Египет бог Кепри е бил асоцииран с прераждане, обновяване и възкръсване. Явява се предхождаща форма на Ра - богът-слънце.
       Скарабеят е изобразяван неизменно с малка топка животински тор, символизираща както възраждащото се всеки ден слънце, така и ученика, прероден от собствената си смърт и разлагане. Скарабеят прекарва дните си плътно до земята, неспирно бутащ тежката топка тор пред себе си. В един момент той опложда същата топка тор, оставяйки семето си в нея. В края на живота си скарабеят разтваря крила и литва към слънцето. В този момент той се превръща в Кефер - символът на метаморфоза - прероден от себе си, превърнал се от пълзяща по земята твар в приказно летящо създание.
       На латински думата се изписва като "kheper" или "xeper" и се произнася и в двата случая "kheffer". Изписаният като "xeper" израз се изпозлва от сатанисткия култ Храм на Сет, според който тя означава просветлен индивидуализъм, личностно прераждане и безсмъртие.

 

 

 

Малки автоматични християни

 

       Огромният ров около Изчезващият замък от хиляди години беше пълен с гъста черна вода непрогледна като разтопен асфалт. Селяните се страхуваха дори да хвърлят камъни в нея, камо ли да ловят риба. Въпреки това съществуваше легенда, че замъкът е пазен от огромна, тлъста риба. Ако някой я улови, можела да изхрани цялото село. Обаче - мерси за такава риба - мислеха си селяните! Тази риба е нериба, така както селяните бяха сигурни, че Господарят и Господарката на Изчезващия замък бяха не съвсем хора. И на никой не му и минаваше през ум дори да се доближи до рова.
       Между другото Господарят отдавна беше спрял да ходи на нощните си разходки в гората. След появата на Човека в костюма, той беше влязъл и излязъл за последен път. И при това последно излизане - твърдят - не приличал на себе си. За една нощ се беше превърнал в старец. Селяните, чието любопитство не позволяваше да изпуснат нищо, в началото не го познаха. Помислиха, че от гората излиза някакъв възрастен странник, но дрехите, походката и коня бяха несъмнено на Господарят. Какви ли не истории заразказваха за неговата метаморфоза. Дори, че появата на Човека в костюма била в същност дело на самия Сатана. Лицето наричано Дявол, Принц на Мрака, Беелзебуб, Белиал, Луцифер, Мефистофел, Сатанаил или просто Самаел. След деня когато Господарят беше срещнал Онзи, както го наричаха селяните, той за последен път беше влязъл и излязъл от гората. Влизайки обратно в Изчезващия замък Господарят вече старец изглеждаше по-щастлив и спокоен от всякога...
       Но повече никога никой не го видя да излиза от там.

 

       Говореше се, че преди много години, когато все още бил дете, местният луд Жано, бил отишъл да лови риба в рова. Селяните си рекли,
       Лудите Господ ги пази, какво пък ако успее да улови рибата? Ще имаме храна за цяла зима. Ще я опушим, мариноваме, консервираме, да ходи. И да му се случи нещо, той е луд, няма да е голяма загуба.
       И оставили Жано да клечи цял ден и цяла нощ пред рова. На разсъмване се върнал с огромна риба в кошчето. Едвам я мъкнел, защото упорито отказвала да умре и се мятала бясно пуфтейки като човек скърцайки с тънки, смъртоносни зъбчета. Тлъстите й, красиви като на Анджелина Джоли устни се отваряли и затваряли, хрилете й били зъбести и остри като атрофирали крила на дракон, а очите й били странно сини. Никой никога не бил виждал риба с очи с ясно синия цвят на антифриз.
       Бащата и майката на Жано били бедни хора като всички от селото. Живеели в малка къщичка без климатик, имали само един компютър. Без DSL, а с dial-up, толкова били бедни! Вместо да ядат предварително приготвени ястия, чиято опаковка - типично за времената на пошли и дребни вълшебства без размах - била в пъти по цветна и истинска отколкото това, което се намирало в нея, поради липса на кредитни карти трябвало да си отглеждат храната. Непрекъснато проклинали съдбата си на хора, които трябвало да гледат съвсем малко телевизия заради грижите в зеленчуковата градина и обора. Ето защо, когато Жано се завърнал с рибата, те изключително много се зарадвали на огромното тлъсто парче, което противно на всички очаквания прозължавало шумно да диша от кошчето. Бащата се почесал по главата, и решил да изчака рибата да умре. Не я довършил собственоръчно не защото бил особено добър човек, а по-скоро от страх и слабохарактерност. Запалил цигара и отишъл до кръчмата за да не гледа умиращата риба. А тя продължавала да проскърцва със зъбки, все едно, че нямала никакво намерение да умира. На излизане изпердашил сина си по тила и му казал, че само идиот може да отиде да лови риба в рова.

 

       Майката на Жано взела един стол и въпреки, че я чакала страшно много домакинска работа, го сложила срещу рибата без да знае защо и без да може да откъсне поглед от изпитателните й очи. Малкия се уплашил от цялото суетене около неговия улов. Станало му мъчно и заврънкал майка си да пуснат рибата. Тя само мълчаливо поклатила глава и продължила все така втренчено да я гледа.
       Вече се стъмвало, а нито рибата била умряла, нито майката на Жано помръднала от стола. Бащата се върнал подпийнал с няколко приятели на които искал да се похвали с богатия улов на сина си. Мъжете клатили зачудено глави, но не се заседяли много, защото имало нещо смущаващо, нещо леко страшно в изучаващия, почти човешки поглед на рибата, която ги гледала и продължавала да диша тежко. Жано помолил и баща си да я пуснат, но старият казал, че никога няма да лиши семейството си от такова тлъсто и хубаво парче. Малкият Жано захленчил горко, а бащата се ядосал и грабнал един голям нож. Момченцето избягало в съседната стая за да не гледа как таткото - добил кураж от питиетата в кръчмата - се опитвал да забие ножа в главата на рибата. Ножът - невероятно остър - се отплеснал и отрязал два пръста от ръката на бащата, които изхвърчали и паднали в скута на майката. Той изревал от болка и яд, а рибата го изгледала с насмешка. Замахнал отново стараейки се да я прободе с ножа, но като че ли срещнал камък, и отново ножът се отплеснал и отрязал останалите 3 пръста на ръката на бащата. По лицето му се стичали сълзи от злоба и болка, жена му се втурнала ревяща да събира в престилката си останалите 3 отрязани пръста, а рибата ги гледала невъзмутимо. Майката протегнала шепи пълни с отрязани пръсти към бащата и го умолявала да спре, защото рибата била зъл дух, и щяла да му отнеме и ръцете, но той не бил на себе си. Накарал жена си да я държи, той я прекрачил, стиснал я с колене и с всички сили застъргал с големия нож, докато й отреже главата. Всичко било оплескано с кръв, но тя сякаш била само от ръката на бащата....
       И най-накрая успял - отрязал главата с неистово сините очи - но рибата не спряла да диша. Главата отделена от тялото продължавала да го гледа и в погледа й все така се четяла насмешка. Бащата грабнал рибата за опашката и започнал с всички сили с оцелялата си ръка да я блъска в масата, в столовете, в каквото му попадне. Майката паднала на колене пред него молейки го да спре, но той бил като обладан от зъл дух. Обезумял стоварил рибата върху майката и тя паднала мъртва. Малкия Жано гледал всичко през ключалката и не смеел да излезе. Като осъзнал какво е направил, бащата изкрещял и хвърлил рибата в ъгъла на стаята. А тя му намигнала и му изпратила въздушна целувка с все така сочните си като на Анджелина Джоли устни, взел едно въже и се обесил на най-дебелата греда на тавана на кухнята. Детето излязло от стаята много късно през нощта. То взело все още живата глава на рибата, която го гледала с нежните си антифризови очи, сложило я на възглавницата до себе си и заспало.
       На следващия ден селяните решили да видят дали рибата е станала вкусна, и като не видели да излиза дим през кумина на къщата на Жано, забързали да проверят какво става. Това, което видели ги накарало да избягат през глава. За една нощ Малкия Жано бил порастнал като 20 годишен мъж, косата му била абсолютно бяла, а на мястото на неговите хубави сини очи, били рибешките очи с цвят на антифриз. Той погледнал селяните и казал: "Който прекрачи моята вода никога няма да си спомня, че е бил дете." Най-странното било, че за една нощ бил удивително заприличал на Господаря на Изчезващия замък.
       По това време, на различни места около замъка едновременно бил забелязан един и същ човек. Мъж в безупречен костюм, с елегантни очила, който - о, ужас! - той нямал уста! Въпреки това мъжът някак си успявал постоянно да се усмихва и не спирал възбудено да дирижира. Музика не се чувала от никъде, но човекът ходел бодро, изглеждал определено щастлив и размахвал с отмерени, професионални жестове малка палка. Селяните се ужасили от факта, че наистина бил на няколко места едновременно. Те се заключили в домовете си, запалили всички познати билки срещу зли духове и закачили връзки чесън по всички ъгли на стаите. За всеки случай запалили и по свещичка пред иконите на Богородица и Исус Христос и се закръстили като малки автоматични християни.
       Мъжът с костюма се беше появил още веднъж, с което окончателно пропаднали опитите на местния отец да убеди селяните, че Сатаната никога не е бил в Saint Meme1. С нищо незабележимото селце Saint Meme вече не било същото, нито пък станало ясно дали имаше нещо свято, което да го пази от неочаквани гости в дизайнерски костюми.

 

 

Малки булимични пристъпи

 

       Съществото нямаше търпение да излезе. По цял ден прекарваше в полусън, плътно свряно в топлата тъмнина на ушния канал на момичето. Колкото и да обичаше спокойствието на това място, миниатюрният му мозък не спираше да работи, и сънищата му бяха изпълнени с картини от живота на малката Ида. Съществото имаше мисия - полагаше неимоверни усилия да доближи съществуванието й поне малко до някаква поносима за живеене приказка. А това не беше никак лесно дори за изпечен приказен герой.
       Хръм леко простенваше насън, развълнуван от възможностите, които, слава Богу, оставаха незабелязани за Бялата Майка на момиченцето. Баща й беше почти имагинерен, някакъв граф, самият той полу-приказен герои в измислен свят в който нямаше място за деца. Съществото понякога се разстройваше от абсолютната самота на детето, но многовековният му опит го беше научил, че когато децата не са обичани, имат два възможни пътя - или откриват в себе си някаква гениалност с която да заместят липсата на любов, или стават най-обикновени чудовища.
       Един от най-известните случаи на втория път беше този на самоизяждащия се Херман. Беше започнал относително тривиално като най-обикновен масов убиец. Постепенно обаче обикновените убийства му бяха доскучали и в пристъп на тежка досада, се беше обърнал към канибализма. Обаче не какъв да е, а с човек, който учавства активно и абсолютно доброволно в акта на собственото си изяждане. Скучаещияг масов убиец Херман беше избрал живото си ястие чрез обява във вестника. Двамата бяха прекарали дълги вечери в наслада от поредната току-що отрязана крехка част от тялото на специалитета на деня.
       Херман, обаче, се отегчаваше лесно. И - изял и последната хапка от доброволеца си - решил, че не е опитвал само едно. Себе си. С помощта на най-силните опиати беше успял да се издялка до нещо кървящо и ужасяващо на вид, като човек претърпял жестоки рани от експлозия. В деня, когато отсякъл лявата си ръка осъзнал, че това е краят. Ставало вече прекалено трудно да се справя с месарската работа само с една ръка. Сготвил най-вкусното парче от себе си добре полято с бавно действаща отрова, изял го с огромна наслада, и напуснал без излишни съжаления този жесток свят, който го беше лишил от родителска любов. Да, мама и татко бяха зли и безчувствени, и според някои психолози, психиатри и най-обикновени психопати, всяка чудовищна постъпка на нараненото, вече порастнало изродче беше оправдана.
       Хръм обитаваше не само ухото на малката Ида, но и свят, където истории като тази на Херман бяха напълно заместили приказките. Кому беше нужно да се измисля каквото и да било при положение, че всеки се разминаваше ежедневно с по някое по-голямо или по-малко чудовище на улицата? Всеки по своему беше клан-недоклан и дран-недодран. А и да бъдеш чудовище беше определено по-продаваемо отколкото да си жертва. Нямаше неексплоатирана патология, нито пък грозно и миризливо табу непревърнато във филм, поредица от телевизионни интервюта или просто литература с меки корици.
       Хръм знаеше за случая на Самоизяждащия се Хърман и беше решен да не остави малката си приятелка да гледа твърде дълго в бездната. Бездната само чакаше някой по-смел или отчаян да погледне в нея за да отвори черната си паст и да го погълне като мюсли за закуска. Напоследък обаче страдаше от хронично преяждане и понякога й се случваше да повръща хора. Повърнатите имаха категорична слабост към сциентология, Дийпак Чопра, Дейвид Кореш или ставаха Отново Родени Християни. Ставаха отново девствени, след което започваха да кроят кръстоносни походи. В основата на всеки култ или опит за философия стояха безброй повърнати от бездната новопоследователи на нещо си в последствие изпаднали в средно-статистическа нирвана.
       В началото, преди да осъзнае присъствието на Хръм, малката Ида яростно чешеше ухото си или го запушваше, опитвайки се да прекъсне това което й се струваше като високо честотно пищене. Много хора чуваха подобен шум. Една от теориите за произхода му беше, че с подобни неуловими за просто ухо честоти на звука правителството манипулираше гражданите си. Официалното му име беше Бял звук. В същност никой не знаеше, че това нямаше нищо общо с глобалната конспирация, нито пък с еврейския заговор, а само с живота на едно миниатюрно човече. Не беше силно. Понякога звучеше като лек съсък, но малката Ида не можеше да го понася. Не си даваше сметка, че то беше най-доброто нещо в живота й. Нещото без което тя не би съществувала нито ден повече, или по-скоро би се развила като най-обикновена луда, разговаряща с антените на мобилните оператори.
       Присъствието на Хръм в организма й полагаше огромни усилия да балансира организма на малката Ида. Той беше като пречистваща диета след която съществото й възвръщаше част от първородната си простота и сила. Разбира се, това беше илюзия. Хръм не беше роден в свят страдащ от тежка булимия, а на място, където изобилието беше все още непознато. Той тепърва откриваше, че алчността и пречистването от нея бяха взаимно свързани и постоянно подхранващи се. Развитието на Ида можеше да бъде задържано, но не за дълго. И нея я очакваше неизменността на цикъла на купуване-изяждане-вина-повръщане. Единственото все още немодифицирано нещо бяха човешките лайна. Но имаше надежда. Някой се беше сетил, че екскрементите му можеха да миришат примерно на Infinity на Калвин Клайн и усилено разработваше вариаций на аромати за поглъщане. "Защо лайната ни да бъдат нещо гадно и гнусно? Нима не харчим ежедневно големи суми пари за да задоволим тази така приятна и елегантна човешка слабост апетита? Нима това, което изсираме не е също пари? И това означава ли, че парите миришат? Разбира се, че не. Да благодарим на човешкия прогрес за възможността пръднята ни да мирише на любимия ни парфюм!", възторжено беше представена концепцията на ароматизираните екскременти.
       Съдбата на Ида не можеше да избегне цивилизационните скокове колкото и Хръмове да се мъчеха да я задържат в умилителната, но скучна романтика. В примитивното пространство, където доброто е просто добро, а злото - неизменно ясна негова противоположност. Ида нямаше никакъв друг избор освен да бъде героиня на собствения си филм. А действието му се развиваше в началото на 21 век.

 

 

Затъпели малки палавници

 

       Хръм беше на 9 години, което преведено на възрастта на хората правеше 450. Една година от живота на приказен герой се равняваше на 50 човешки. Преди да се премести в ухото на Ида беше живял в безброй най-различни приказки обичани от всички деца по света. Измислен от някакъв холандски безделник открил в писането убежище от вечното мърморене на съпругата, Хръм беше преминал през много и най-различни фази на развитие, макар, че хората не подозираха, че героите на приказките могат да се развиват. За съжаление, а и за радост и при тях, както и в човешкия свят нищо не беше окончателно. Начинът на живот от началото на 21 век беше довел Хръм до сериозна невроза. Очакванията и изискванията на децата бяха станали трудни за изпълнение. Той беше създаден с цел да ги забавлява и да ги изолира от това, което така или иначе ги очакваше в бъдеще. Задачата му беше завинаги да остане в съзнанието им като недосегаемо за времето убежище - детство, да бъде положителен пример, да ги научи на добро, да им обясни кое е лошо. Но Хръм нямаше право никога да се издава, че реално съществува. На създателят му не беше минавало през ум, че нещо подобно може да се случи, т.е., че Хръм би могъл да съществува извън контекста на конкретната приказка. Така или иначе, писателят беше отдавна мъртъв и Хръм беше останал без родител. От безбройните четения на приказката в която той беше герой, беше възникнала необяснима енергия. Развиваща се и растяща самостоятелно, появила се също така тайнствено, както всичко на този свят. Покойният писател беше човек на времето си, а времето му беше несравнимо по-наивно и спокойно от сегашното. За фантазията му беше невъзможно да предвиди подобно стечение на обстоятелствата.

 

       Един ден - по волята на съдбата на приказните герои - Хръм беше изплют в материалния свят с неочаквана жестокост. Проекцията на съществото препускаше през мозъците на хилядите деца, и колкото и да беше вечен, колкото и да беше герой от приказка, все по-трудно и по-трудно издържаше на напрежението. Те го поемаха гладно от страниците на книгата, очите им го преследваха блеснали от възбуда, ръцете им мачкаха обложката. Той беше длъжен да ги забавлява и правеше всичко по силите си. Малките им жестоки сърца биеха ускорено в ненаситно желание за още и още. За първи път от създаването си Хръм изпита необяснимо безпокойство, както и моментен страх. Да, страх от момиченцата и момченцата с озверели от жажда за приказки души.
       Децата бяха безмилостни същества. Гладни за развлечения, освирепели за екшън, за събития. Винаги искаха нещо ново да се случва. Бързо се отегчаваха. Не обичаха да се концентрират. Седенето на едно място ги дразнеше. Започваше да ги сърби. Да ги щипе. Бъркаха си в носовете, правеха топчета от сополите си. При опит да бъдат откъснати от все по-развлекателните 3D игри, не пускаха дистанционните. Колкото повече родителите им ги дърпаха, толкова повече ръцете им се разтягаха като ластици. Имаше няколко случая в които без да искат родителите ги изпускаха. Силата с която децата бяха залепени за плейстейшъните беше толкова голяма, че ръцете на възрастните не издържаха, и 2-3 деца се бяха разбили на кървава пихтия в екраните на мониторите си. Всички медии по целия свят писаха за това и имаше огромна дискусия какво да се прави когато детето влезе в крайна фаза на зависимост. Но въпреки все по-често разпльокващите се деца, производителите на видео игри нямаха никакво намерение да се откажат от гигантските си печалби и водеха подмолна битка, чийто краен резултат беше зомбирането на населението. Ситуацията беше все по-непредвидимо трудна за овладяване, но хората като че ли не забелязваха какво им се случва и с какви дългосрочни последици ще е то. Хръм беше силно объркан.

 

 

---

 

Бележки:

 

1 В буквален превод от френски Свети Същи - Бел. а. [горе]

 

 

---

 

Романът предстои да излезе през 2007 г. с марката на издателство „CIELA“!

 

 

Електронна публикация на 15. януари 2007 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]