Милена Фучеджиева

проза

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на авторката

 

Охлюв tonight

 

Милена Фучеджиева

 

 

       Излязох за малко да си купя цигари. Два часа се мъчих да не пуша заради алергията, и не издържах. Метнах се на колата и отидох до близкия дръгстор. Дръгстор е хубава дума. Ако наистина беше дръгстор.
       Както и да е, беше затворен. Преди една година убиха собственика. Беше кореец с петна по лицето от някаква кожна болест като на Майкъл Джексън. Майкъл Джексън вече не е Майкъл Джексън от времето когато пак не го харесвах, но беше ясно, че е талантлив. Сега е някакъв неясен банкрутирал полу-педофил, полу-извънземно кацнало на грешна писта от мозъка си. Ад. Човек не иска да вижда такива неща в краткия си живот.
       Корееца беше пич, ей така, сам за себе си и за клиентите му, които го обичахме. Това, че го обичахме се разбра след като го застреляха.
       Някакъв обезумял човек влязъл сутринта с обтегнати до писък мускули от абстиненция, трябвали му пари, вече не му пукало дали е в Ел Ей или на което и да е шибано място на този свят. Било рано сутрин, широко отворени врати, и корееца с една единствена защита - петната на лицето. Като маскировка. На оня в тоя момент гладът и ужасът му изпищели в главата, Трябват ми пари!!!, и без да забележи маскировката на корееца, го застрелял право в сърцето. Взел парите от цигарите, които си купих същата вечер, плюс парите на всички останали на които им се е пиело, пушело или ядяло по това време.
       Тогава установихме, че сме го обичали. Затрупахме му ъгъла на улицата с цветя, свещи и надписи. Стана като гроба на Дайана. Идваха да снимат от телевизията. Писаха в Лос Анджелис Таймс. Ревахме. Всеки по отделно някъде из махалата подсмърчаше в къщичката си и се чувстваше объркан. Защото като праснат някой който познаваш, нещата внезапно се променят. И тебе малко са те праснали. Куршумът е свирнал покрай ушенцето ти дори без да те одраска, колкото и да убеждаваш себе си в противното - че ти се ебава майката затова, че такива неща се случват. Въобще. А светът е близо. Той е шибания дръгстор на ъгъла в който поне да продаваха дръгс, а те само убиват хора, които никога не са си и представяли, че смъртта им ще ги направи звезди. Такива едни девствени хора откъм чувство за известност. Никога необезпокоени от нагона. Монаси някакви. Незасегнати от нито едно риалити шоу. Направо светци.
       Такъв беше корееца, бог да го прости. От неговия магазин исках да си купя цигари тази вечер. После отидох до другия кореец на другия ъгъл. Колко пъти съм се чувствала гузна там, не е истина.... И при убития също. Напушил си се славно, пил си водка, две, и трябват цигари. Такъв е естественият ред на нещата. След което отиваш и установяваш, че е останал един жив кореец, слава богу. Поглеждаш го с усмивка - трезво гледаща, небрежно, но и достатъчно ясно, че нищо ти няма, въпреки, че всеки път си мислиш за съседната обществена пералня дали е същата пералня от клипа на Ашли Симпсън "ЛаЛа" за който те е срам да признаеш дори пред себе си, че ти харесва. Верно, Ашли е някакъв репест, лигав американски тийнейджър, но парчето си е купон. И пералнята е същата като тази до дръгстора на живия кореец. "Но ти не си същата....". Това е изречението, което обикновено изразява необратим, вече не подмолен обрат в действието. И той е, че всичките ти мисли текат за части от секундата, отиват си, тичат, действието хвърчи и лети с адска скорост, цели филми са се случили, и ти, желязо, метал, стомана, се връщаш в основното действие. А то е, че си КУПУВАШ ЦИГАРИ ОТ ЖИВИЯ КОРЕЕЦ НА СЛЕДВАЩИЯ ЪГЪЛ. Запомни това, мамка му. Някои са мъртви, но Ашли е жива. Ти също.
       "Не може да бъде ранен, защото няма сърце" казва една песен на Елвис Костело. Любима песен. Песен завинаги, която гори в сърцето колкото и пъти да я чуеш. Понякога не искаш да свършва момента в който си отишъл за цигари. Сигурно в такъв момент, но стократно по желаещ, онзи е застрелял корееца. Желанието е било толкова силно, че ничия смърт не е имала значение рано сутрин. Нещо не е вървяло както трябва, пък и дълго, и пистолета е бил уютен в ръката му. Направо бил топъл като домашно животно. Не е усещал нищо друго освен удобната му тежест и едно летене, да го наречем ужасяващо, което е трябвало да бъде прекъснато по някакъв начин. Какъвто и да бил начин. Паф-паф.
       Понякога е невъзможно да се приземиш, освен ако не те свалят с шутове на земята. Или сам не си ебеш майката от страх, че няма да издържиш ако други искат да ти го направят. Това няма нищо общо с корееца. Send my love to everybody, както казват Massive Attack
       Купуваш си шибаните цигари. Излизаш обърквайки рекламния цилиндър на Ред Бул с кошче за боклук в което хвърляш касовата бележка. Кой по дяволите има нужда от касови бележки когато си купува цигари или алкохол. Все едно да кажеш, Да, мерси за пликчето, дай ми сега бележка за да знам, че удоволствието ми се е случило.
       Едно от най-хубавите неща на някои други неща е, че няма касови бележки, няма никъде отчети за нищо, няма следи, няма определения. Само тези, които сам си определиш. Кои искаш да заобиколиш, в кои да се врежеш като малоумен мотоциклетист решил да се самоубие в стена, кои искаш да изближеш като лятна пот върху чиста, загоряла кожа, и кои да ти станат гурута.
       Гурутата са крайъгълен камък. Дажба смисъл. Също са сбъркани. Fucked up за който не разбира български. Важно доказателство за това е, че споделят чувствата си. Казват, че обичат. А ти си казваш, И гурутата са луди. Ебаси. Малко тъжно е да си го признаеш. Обаче монетата има две лица. Другата страна казва, че и ти си гуру. Опитваш се да казваш на всички, които обичаш, че ги обичаш. Ти също си. Един от многото, които си играят, не не държат в шепи, защото знаят, че шепите винаги се разтварят.
       Накапах ли се с розово или така ми се струва.
       Дълго се колебая дали да паркирам на улицата, или в драйвуейа, "алеята край къщата" (преведете го по-добре, моля), и се отказвам от драйвуейа, защото пръскачките ще ми напръскат колата. Изпускам си ключовете. Супер изненадващо. Неизвестно защо за части от секундата се чувствам като убит кореец, но бързо прогонвам тази мисъл и се навеждам да ги взема. Късогледа съм, а не съм си взела очилата, защото отивам наблизо. Желязна логика, но така е. Понякога е така.
       "В уикендите сме си сами, какъв фън", казват Дюран Дюран в кавъра на някой гениален за чието име сега не мога де се сетя. На улицата имаме една лампа, която ту светва, ту загасва. "Ще пожънеш това, което си посял", продължават гурутата на момента, Дюран Дюран.
       И се навеждам към тъмното петно някъде долу да го взема. И го изпускам с ужас, защото това не са ключовете ми, а нещо меко и влажно отдолу. А отгоре твърдо. Почти сексуално. Има черупка. Охлюв. Ад. Направо не мога да повярвам. Навеждам се и пак го взимам горкия, метнат на земята с такъв глупав ужас. Наистина е охлюв. За момент се потрисам от невероятното умение, което имам въпреки, че живея в Лос Анджелис - мога да разпознавам охлюви.
       Както вече казах, взех охлюва, сложих го на оградата пред къщи, погалих го по черупката, той показа едно око и бързо го прибра. Което беше разбираемо. Ние не се познаваме. Не е ваканция, нито отпуска, нито съседната улица, нито сайт за запознанства. Понякога наистина така се случва.
       И се прибираш в къщи, него го оставяш на оградата, защото ако не го направиш, ще свикнеш, и нещата ще се променят.
       Стига рискове за една вечер.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. октомври 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]