Георги Б. Геров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

РИЦАРСКИ ДОСПЕХИ И ГОЛИ ОХЛЮВИ

 

Георги Б. Геров

 

Първа награда в категорията „Разказ” на Шестия национален конкурс за учители-творци на тема
„Бариерата” по повод 100 г. от рождението на Павел Вежинов (2014)!

 

 

 

         Беше ясна нощ и Филип отново се взираше в звездите. Мислеше за необятните пространства, за мащаба на творението и за нищожността на човека. Подобен род мисли като че ли му помагаха да понесе по-безболезнено собствената си анонимност и житейските си неудачи. Филип нямаше много приятели, а с момиче не бе излизал от много отдавна. Човек не се примирява току-така с лошата оценка за себе си и ако не може да промени мнението на другите за себе си, се опитва да промени своето мнение за тях. Така с многото си размишления за вечното и абстрактното Филип като че ли се измъкваше от правилата на околния свят, в който той не беше добре приет, за да си създаде една друга реалност, където той да държи лостовете и където можеше лесно да осмисли с обратен знак онова, което не можеше да притежава – достатъчно му беше да погледне нагоре и да помисли за необятността на мирозданието, за да прогони внезапно връхлетялото го чувство за безпомощност при вида на някое хубаво момиче на улицата.
         Филип неусетно се бе скрил зад високите кули на собствените си съждения, където бе сигурно, безопасно и човек можеше с насмешка да гледа пушилката долу, породена от безброй суетни боричкания на останалите човеци. Само понякога се сепваше от това дали позицията му не беше всъщност страхлива? Дали високите крепостни кули, които беше построил и от които леко надменно наблюдаваше света около себе си с някакво рицарско надменно чувство, бяха плод на превъзходството му пред останалите, или всъщност бяха затвор, който е убежище за онези, които не са готови за живота извън стените и само разсъждават стерилно иззад непристъпните си кули? И дали неговите рицарски доспехи не бяха само кичозен и претенциозен театрален реквизит... и нищо повече.
         На вратата се почука и надникна хазяйката му – госпожа Ефремова. Беше много възрастна, но добре поддържаща се стара аристократка, със самодоволна физиономия и зле прикрита надменност. На лицето й през деня винаги имаше маска за опъване на кожата, рецептата за която непрекъснато се променяше. Понякога беше твърда като гипс, а понякога капеше и оставяше следи от зеленчуци и плодове след себе си, следвана от облак мушици-винарки... Госпожа Ефремова би го поправила, че не са винарки, а дрозофили меланогастер. Понякога цялата й глава бе омазана с подобна неясна субстанция с цел да не й пада косата. В интерес на истината Филип смяташе, че госпожа Ефремова имаше най-силната коса на света, след като все още я имаше изобщо при наличието на всичко онова, с което я мажеше.
         - Филипе, вечерта ще ходим с госпожа Стоянович на опера. Моля те, разходи Мики и не позволявай на съседското куче Барни да я доближава. Не можем да позволим на нашата Мики да има нещо общо с един помияр, макар и приятно изглеждащ и пухкав.
         - Да, госпожо, ще разходя Мики.
         - И не забравяй да затваряш вратата на къщата, за да не може Мики да отиде при Барни. Тя милата е още млада и не разбира, че Барни не е достатъчно добър за нея. И аз навремето се влюбих в шофьора на баща ми заради веселяшкия му дух, но това са увлеченията на младостта и нищо не може да компенсира хубавото потекло.
         - Разбира се, госпожо, никога не бих позволил това да се случи.
         Мики беше добре гледана кокер шпаньолка – сресана, фризирана, ухаеща на парфюм и с кокетна пандела на врата. Имаше паспорт и солидно родословно дърво. Тя явно нехаеше за панделката, парфюма и потеклото си, и при всяка възможност напираше към съседния двор, към своя любим и пухкав, макар и нечистокръвен Барни. Всичките наследници на госпожа Ефремова отдавна се бяха отказали да търпят острия нрав на своята сродница, понеже на нея не й пукаше изобщо за наследническите им трепети и опитите им да й се харесат в тази връзка. Госпожа Ефремова живееше всеки ден само за себе си, в компанията на няколко други такива като нея, без да се интересува от останалия свят. На любовта й се радваше само и единствено Мики, която би била пратена и на уроци по пиано дори, стига някой да даваше такива за куче.
         Филип приемаше със стоическо спокойствие прищевките на хазяйката си, тъй като едвам събираше пари за наема и често закъсняваше с по няколко дена. Госпожа Ефремова беше богата и нямаше нужда от допълнителни доходи, но наематели държеше в и без това огромната си триетажна къща повече за собствено самочувствие и усещане за лично превъзходство. Филип разчиташе на това и знаеше как покорният му вид е напълно достатъчен, за да спечели няколко дена отсрочка от иначе строгата си хазяйка. Беше приел смирено това, че го нарича не „Филип”, а „Филипе” с ударение, падащо върху „е” - госпожа Ефремова го наричаше така, за да подхранва по този начин усещането си за собствената си специалност, която е много над прозаичността на света навън и на българската лексика. Филип се чувстваше зле от ролята, която трябваше да играе, но в такива моменти се замисляше за много от най-известните философи или литературни умове, които макар и да са били заети с идеи, останали паметни и до наше време, често са общували с простолюдието, а понякога са търпели какви ли не унижения, но от това вътрешният им покой не е страдал.
         Имаше моменти обаче, в които Филип усещаше силно желание да разкъса въжетата, в които сам се беше стегнал, за да изживее нещо истинско и различно, но никога не можеше да го направи, тъй като усещаше, че давайки воля на спонтанността си, лесно можеше да загуби усещането си за лично превъзходство и неприкосновеност. Не можеше да намери баланса в това да изживее нещо според емоциите си, без преди това да е захвърлил надалеч рицарските си доспехи. Но без тях се чувстваше като гол охлюв. А нито рицарят можеше да е охлюв, нито охлювът можеше да е с метални доспехи - резултатът вероятно щеше да е едно недоразумение. Все пак трябваше да опита. Понеже не искаше един ден да осъзнае, че е бил само зрител, а е вече прекалено късно да се качи на сцената.
         Филип имаше съсед, който сменяше жените, които водеше в дома си, с честотата, с която госпожа Ефремова променяше маските, с които се цапотеше. От съседната къща често долитаха звуците на китара, смях на пийнали и весели млади хора, а понякога и страстни стенания, които дълго отекваха в крепостните стени на Филип и му пречеха да заспи дълго след като бяха затихнали. А дори и след като заспеше, продължаваше да ги чува насън. Съседът му беше приятен и усмихнат млад мъж, около тридесетгодишен, с небрежно веещ се перчем, панталоните му често бяха измачкани и със следи от разлято вино, а по яката на ризата му понякога можеше да се видят следи от червило. Филип често вътре в себе си беше подлагал своя съсед на унищожителна и дори презрителна критика. Но на моменти го застигаше и мисълта, че вероятно вътре в себе си му завижда. Подобна мисъл го смразяваше, тя идваше с тихи стъпки и заставаше точно зад него, дишайки злокобно във врата му, застрашавайки да разруши кулите му и той да се строполи от огромна височина долу при всички останали. Не, нямаше да умре, но щеше да стане като в анимационните филми – там героите по правило винаги оцеляват, от каквато и височина да паднат, стават, отупват се глупаво от прахта и продължават напред, макар и сплеснати като ваденки и предизвикващи присмеха на околните.
         Нямаше време, трябваше да разбере истината за себе си - колкото по-рано, толкова по-добре. Тя все му убягваше, а може би дрънкащите железа по него му пречеха да е достатъчно гъвкав и да я догони.
         Купи две бутилки вино и при една по-шумна вечер се престраши да отиде при съседа си. Уж, че не може да спи, но че всъщност няма нищо против да сподели тези бутилки вино, които отдавна му седят в килера.
         На другата сутрин, в случай, че госпожа Ефремова си беше у дома, щеше да види как Филип излиза от стаята си с кокетна млада жена, смееща се силно и предизвикателно, ярко червисана и обута в къса пола. До нея щастлив и озарен вървеше Филип, косата му бе чорлава, беше с недоспал вид, но лицето му сияеше. Беше я прегърнал през кръста и й шепнеше нещо в ухото. По измачканите си панталони имаше следи от разлято вино, а по яката на ризата - следи от червило.
         След като изпрати момичето, Филип тръгна да се качва обратно по стълбите, но се спря позамислен, усмихна се и се върна обратно. Отвори леко външната врата, след което отиде и бутна вратата на хазяйката си. Кокер шпаньолката Мики само това и чакаше – втурна се през вратата, тичайки към съседския нечистокръвен, но така желан и пухкав Барни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 03. ноември 2014 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]