Георги Мицков

поезия, литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПОЕЗИЯ НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ТРАГИЗЪМ

 

Георги Мицков

 

Непубликуван текст на Георги Мицков

 

         Прехвърлих купища мои книжа с благородната цел да ги поподредя. Тъй изскочиха две страници, чието наличие там бях забравил. И не бих ги извадил, ако не бяха от покойник.
         Мицков, уви, беше човек повече от разхвърлян, всеки, стъпвал в сливнишкото му обиталище, би го потвърдил. Заради тая черта на мосю Жорж Мицко`, както му виках, изгубиха се кой знае колко негови работи, да не говорим за писма от известни чужди интелектуалци, което е загуба не само за личното му книжовно дело. Затуй, да не ми тежи на съвестта, че и аз, независимо по какви съображения, също съм допринесъл за разпиляване оставеното от Мицков, позволявам си да предложа текста „Поезия на всекидневния трагизъм“, който се публикува за първи път в електронното издание „Литературен клуб“.
- Румен Стоянов

 

         Четейки рецензиите в литературния ни печат, особено тези, които се отнасят до поезията, ме карат да настръхвам от ярост от високопарните и небългарски изрази при анализирането на самите текстове. Обикновеният читател трябва да вземе речника на чуждите думи в българския език и да си ги превежда. Освен това те са написани направо в духа на тоталитарното време и човек ще си помисли, че имаме едва ли не гениални поети, но които, за съжаление, не познават българската класическа поетика и тия пишещи и много често печатащи млади поети, съм сигурен че не могат да напишат едно стихотворение с класически стих. Поезията не е проза. Поетична проза може да пише много ерудираният автор и въпреки че пише в проза, наредена като стих, да те плени и да останеш изненадан от изразената поезия. Уви, аз не срещнах рецензия за току що излязлата стихосбирка на Румен Стоянов, защото по презумпция той обикновено минава за преводач, сега пък и за него ли да пишем. Той изобщо не им влиза в сметките: ти на мене, аз на тебе.
         Прочетох стихосбирката „Погача“ на Румен Стоянов с безкрайно удоволствие, стихосбирка, която ме подкупи и плени със поетичната си непосредственост, и тънкото умение на автора да ни привлече вниманието към отминаваните неща, малките неща в нашето всекидневие, и според автора, а и за мен, те са точно тия малки неща, които правят голямото. Тоя селянин, както нарича себе си самият автор, е от ония умни и впечатляващи се души, които знаят да гледат и как да кажат гледането в стих. Той може да ни опоетизира едно дъбово листо, или здравеца в лехата на родната му къща, и да ги свърже с детските спомени, като ни внушава една езическа сериозност и ясно неспокойство, което го сближава не с нашите майстори на класическия стих, а с тия на брилянтната ни поетическа проза Йордан Йовков и Елин Пелин. Освен това нашият автор като проникновен наблюдател е и хаплив полемист, който не отминава вижданите, но премълчавани неща.
         Румен Стоянов е човек от дипломатическата кариера и дълги години е живял в Испания, Португалия, Мексико и най-вече в Бразилия. Може би това откъсване от родината му е позволявало да прави съответните сравнения и наблюдения и да си дава отчет на какво културно ниво се намира самият българин. Тия сравнения му носят болка и носталгия по родината. Тая болка се удвоява, когато чете разни енциклопедии и книги за изкуството, където представянето на българите е отминато. Това дълбоко го наранява, но и засилва националното му самочувствие на българин, защото той познава изкуството в своята родина както не го познават чужденците и с което той се гордее. Разбира се че донякъде това отминаване на българското изкуство се дължи и на лошата ни външна политика. И все пак ние знаем много добре, че българската интелигенция е на много по-високо ниво от останалата интелигенция в света. Тия отрицания са засилили националистичното чувство в нашия поет и той е написал великолепни стихове за българската земя, нрави и обичаи, в които се чувства познанието на нашия поет на родния ни фолклор, на българските нрави и обичаи, влюбен е в българските шевици, които са равни по красота на живопистта. Румен Стоянов се е постарал да премине от субективния лиризъм към една митологична поезия, но в духа на народната ни песен, която отразява великолепно метафизиката на българския дух. Румен Стоянов е успял да сдобритова дискурсивно движение със същността на поетическия език да бъде ясен и макар и външно да изглежда прозаичен, при самото четене това външно впечатление изчезва.
         Формата на стиховете при Румен Стоянов е малко обичайна и странна. При първо четене неговият стих ни изглежда тромав, грапав, непохватен, дисонантен. И ако това е така това нещо се дължи на факта, че тая поезия е написана на един свой индивидуален и неповторим начин с диханието и ритъма на една неспокойна кръв с обич към езика ни и към народната песен. Много добре впечатление ми направи употребата на рядко срещани български думи, които придават необикновена свежест на поетичния му израз и език. И какво неочаквано заглавие, много българско и истинска метафора - „Погача“.

 

 

---

 

Румен Стоянов, „Погача“, С., 1993 г.

 

 

Електронна публикация на 12. март 2008 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]