Гергана Баева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

НЕ ПИЙ БИРА САМ

 

Гергана Баева

 

         Без никакво предупреждение ритъмът избухна и хаотичен пънк-вихър разтърси публиката. Неколцина скачаха пред сцената като кукли на конци, избутваха взаимно телата си и изливаха натрупаната агресия с изразителни движения. Нечие завъртане, тласък отхвърли тялото на Катя назад. Ръката й прихлупи пострадалото при сблъсъка ухо, а всъщност й се щеше и тя да се хвърли в мелето. Едва вкусила опиянението, обаче, което бе на път да я освободи от всякакви условности и шаблони, ударът я отрезви и дивашкият ентусиазъм изветря. Възвърна равновесието си и хвърли извинителен поглед към омекотилите падането й тела, но те вече се измъкваха по посока бара, за да възстановят разлятата бира.
         Точно толкова внезапно, но не и за запалените фенове на "От кол и въже", темпото се завърна в предходното си по-спокойно русло и протяжният, на моменти фалшив глас на Виктор пое щафетата.
         Публиката наглед започна да пооредява, май първата група я беше изтощила. Изостаналите свежари витаеха малко поомачкано на оскубани гроздове из пестеливо осветеното помещение. Разноцветни прожектори впиваха погледи в сцената под сводовете на бившото мазе, на която се открояваше кльощавото тяло на Виктор. Изкрящ в бялата си фланела, гальовно прихванал микрофона, той редеше полусляти, неразличими фрази, със свенлив но очарован трепет в очите. Зад него басистът в червен гащеризон седеше на пода и подпираше с морен гръб стената, лицето му бе сведено меланхолично към китарата, а пръстите замечтано придръпваха струните. В името на симетрията китаристът от другата страна на Виктор се беше свил над инструмента си също на земята, тотално забравил за място и време.
         Катя беше кленала до една от тон-колоните. Музиката изтрелваше вълни, които преминаваха през гръбнака й като тирбушон. С привичен и несъзнателен жест тя извади цигара от джоба на ризата си, запали я и огледа лицата наоколо. Предимно познати, пък ако не, то сигурно познати на познати - това са останалите в тази паралелна сумрачна вселена. С отпуснати от умора и алкохол лица, с потъмнели погледи те наблюдават вяло сцената и следват небрежно ритъма с телата си.
         Така, какато се беше подпряла, Катя долавяше само с периферното си зрение музикантите и почти успяваше да си внуши, че зад барабаните вилнее, сгъната на петнайсет, върлинестата рошава фигура на Сапата. Но колкото и неубедителна да й се струваше реалността, той все още беше яко закъсал и отнийде надежда взора не видеше.
         - Ако се чудите - изгука Виктор в паузата между две парчета, този път с почти нормален глас, - къде е онова високо момче зад барабаните, да знаете, че той временно отсъства, но скоро ще се върне. - След миг замислено мълчание добави: - Той в момента е в пандиза, ама не че е убил някого, де... Още не.
         Разнесе се приглушен смях, а Катя се бореше със свития си на топка стомах, който заплашваше да й провали вечерта. Измежду хората в стаята мерна лицето на Пешо, но нямаше желание да влиза в неговата орбита. Той май отново беше затънал в обичайната си черна дупка, въпреки пристъпите на ведро, жизнено вдъхновение, които го очовечаваха напоследък. Пиян, ядосан и сдухан, той кръжеше между хората и беше на път да се запечата в черупката на самосъжалението си.
         Един път и той да е прав, помисли си Катя, новият китарист на "От кол и въже" наистина беше прекалил с опитите си да цивилизова дивашката им музика.
         По-рано вечерта Пешо скачаше из погото. Ръцете му преследваха невидимите прагчета на несъществуваща китара. Целият изгаряше от желание да скочи и да изсвири познатите парчета. Спорадично извикваше по някоя дума към Виктор или пък обикаляше да потупва по раменете многото си познати, и да реди хапливи забележки. После обаче енергията му се стопи до традиционното "Всичко е скапано и нищо няма смисъл". Че нищо няма смисъл е съвсем вярно, сви рамене Катя и въпреки това не й беше приятно да го гледа на тоя хал. Да го утешава и гали по главичката също й бе до болка позната песен, която тя нямаше намерение да запява на нов глас. Дори и в случая той да предизвикваше известна доза съчувствие, единственият начин, който Катя беше открила, за да не влиза в роли, дето не й подхождаха, беше убеждението, че Пешо сам си е виновен, пие много и му е време да вземе да порасне.
         При думите "Той е в пандиза, но скоро ще се върне", Пешо извика: "И аз ще вляза на топло, ако трябва". Май преживяваше скарването си и последвалото прекъсване на творчески взаимоотношения с членовете на "От кол и въже" по-тежко, отколкото Катя предполагаше.
         Има хора, родени за посредници: такива, които се грижат мир и хармония да царят между приятели и познати. Онзи сорт, който винаги открива компромисно решение, с което всички могат еднакво прецакани и на кяр да живеят без вътрешни противоречия. Хора, които не могат да понесат, когато приятелските чувства са помрачени от недоизказани думи и мисли, и бързат да ги просветлят. Е, Катя определено не беше от тоя тип хора, така че от край време залягаше, колчем Сапата, Пешо или Виктор изваждаха на показ дрязги и противоречия, та да не опере като жена пешкира.
         Докато Виктор провлачваше думите "Днес съм подходящ, ходих на пазар и съм с очела" на Катя и се прииска да е топло, да са във Вила Вилекула и светът да е едно просто и шарено място, където единственото ти задължение е да се забавляваш.
         Отгоре върху тон-колоната седеше Люси. Макар да предполагаше как се чувства, Катя не можеше да разчете нищо по лицето й. Люси отвръщаше на усмивката с усмивка, можеше да се смее заразително и очарователно, и те поглеждаше дяволито с големите си като на сърна очи. Но мислите й си оставаха заключени някъде зад тъмното на ириса и зеницата, зад високото чело и опънатата коса.
         Но защо ли се опитвам да разбера другите, след като моята глава ме зарива с достатъчно материал за размисъл, прехапа устни Катя, настъпи догарящия фас и стана да потърси якето си. Целуна Люси за довиждане, огледа се за Пешо, но той беше изчезнал, и излезе да отръска на чист въздух цигарения дим, алкохола и смесенте чувства.

 

***

 

         Когато Сапата се събуди, слънчевата светлина беше наситено жълта, биеща на оранжево, а въздухът - топъл и натрупал опита на полудневно обикаляне из белите дробове на хора, които карат коли, готвят, пушат и насищат атмосферата с въглероден двуокис. Шумът от улицата влизаше на талази през открехнатия прозорец и с жужене пробиваше тъпанчетата му, за да задере по мозъчните гънки. Предишната вечер комай не се беше прибрал в много трезво състояние, ако съдеше по омачканите си, миришещи дрехи, в които все още беше облечен, и по усилието, което му струваше да фокусира погледа си. Светлината прорязваше зацапаните стъкла на прозореца и се забиваше като игли в зениците му, преди да пролази по олющената стена, частично боядисана в пъпешово жълто, рамкирано от червени лепенки тиксо (акценчета).
         Сапата се претърколи от матрака, проснат покрай стената и заемащ значителна част от стаята, и се запромъква към намацаната в три вида синя блажна боя врата. Пътем краката му изритваха встрани всички останали парчетии, зарили остатъка от подовата повърхност: мръсни чинии; стари списания с интелектуални статии и философски преводи, купени на битака за жълти стотинки; кабели; смачкани кашони, украсени със загадъчни заврънкулки, изпълнени в неподражаемата техника черен маркер; а, какво ли търси тук китарата на Виктор и защо около нея се търкалят поне два комплекта прецакани струни? А до стената чакаха чинелите му, срамежливо подпряни и увити в изпокъсаните картонени корици на опаковката си. Сапата се подпря на рамката на вратата, събори с рамо без да иска кръглата плексигласова плоскост, окачена до ключа за лампата и боядисана в ярко лилаво и синьо, и потърси с ръка челото си, което от болка като че ли вече беше отлетяло нанякъде.
         Из апартамента се разнесе рязък, силен звук, като от удар на метал с метал. След малко последва едно по-глухо прогърмяване, което прерасна в равномерно чукане.
         - Ауу! - немощно проточи Сапата и се спусна към банята.
         - Майната му на шибания душ! - разнесе се сърдито отвътре нечий сърдит изнервен глас, а след малко навън се подаде Пешо - мрачен, със строг поглед и чук в ръка. Сапата отстъпи стреснато назад.
         Тъмно облечената с къса подстрижка фигура на съквартиранта му наруши идиличното безвремие на събуждането с тежък махмурлук след незапомнен купон. Пешо се беше превъплатил във внезапна черна сянка, напълно чужда на обляното в светлина, пъстро жилище. Това беше знак, реши той, но за какво ли?
         - Аре да не потрошаваш банята толкоз рано - със свадлив глас поде Сапата, чийто мозък сякаш функционираше на няколко нива едновременно и на нито едно от тях нормално.
         - К'во ти рано, ти знаеш ли колко е часът! - Пешо захвърли чука в ъгъла на стаятя, при което отново се разнесе силен трясък, от който главата на Сапата проскимтя. После сбръчи нос, изгледа го злобно и добави: - Та като така и така съм го оправил, вземи си тегли един душ.
         Сапата изпсува тихо и трясна вратата на банята зад гърба си. Докато се къпеше, продължи да изпитва неприятното чувство, че всичко ще се обърка, но тъй като току-що се беше събудил с глава, прочистена от снощното препиване, набързо прогони предчувствието и прекрачи бодро в новия ден.
         Омотан в разнищена избеляла кърпа, Сапата влезе в кухнята, готов да дари всеки изпречил се пред погледа му със сърдечна усмивка. Вътре седеше Пешо, мажеше с лютеница дебели филии хляб, и ядеше лакомо. Погледна Сапата накриво, все още раздразнен от разнебитената баня, а и от това, че приятеля му го болеше главата от тежък запой, а пък той предишната вечер беше обърнал две бири самотен и меланхоличен, без да срещне нито един познат. После обаче, покорен от слънчевото изражение на Сапата, се нахили и побутна хляба и ножа към него.
         - Е, как беше снощи? - подхвана Пешо, чието лошо настроение се топеше като пролетен сняг. Трудно е да си мрачен в компанията на ведри хора.
         Сапата завъртя кафеварката, сложи я на котлона и седна насреща му. Докато бъркаше с нож в буркана, заразказва:
         - Тъкмо бях изпратил Люси - пак трябва да рисува някакви глупости - и се чудех откъде да мина, за да срещна някой познат, когато засякох правилния човек, абе Катя. Идваше от скици, цялата омацана с въглен - нали знаеш, че напоследък нещо се е запалила да преоткрива неизследваните си възможности. Та минахме през Дървеното, където се понапихме. После тия типове се появиха, дето май сте ги срещали на Триград. Разпознаха се с Катя и като рекоха, че ще ни водят на купон...
         - Докога бяхте в Дървеното, щото и оттам минах след работа?
         - Сигурно за малко си ни изтървал - каза Сапата и набута филията в устата си.
         Несправедливо би било да го нарека нечувствителен. Всъщност у Сапата се таеше сложна система от интуиция и предчувствия, заложена от природата и доразвита по случайност. Това му качество го снабдяваше с правилните решения и отговори, когато не беше в настоение да мисли, както и с доста ясна представа за характерите, чувствата и проблемите на другите. Така че, макар и малко странни на вид, приятелите му до един бяха дълбоко в себе си добри хора, които много държаха на него. Обаче като един съвсем истински много висок човек, той често пренебрегваше събитията под височина метър и деветдесет и така се оплиташе в перестите облаци на собственото си аз, че му се замайваше главата и изключваше за всичко, освен за многобройните си вътрешни гласове. Така че той всъщност много ясно долавяше сложната смес от привързаност и завист, нетърпимост, ентусиазъм и униние, които излъчваше Пешо, но пък и точно толкова ясно и решително не му пукаше.
         Погледът на Пешо се смрачи, той се нацупи и като изоставена домакиня се заоплаква:
         - Абе жалко. Така ми се ходеше някъде снощи...
         - Виктор беше тук завчера. Май "От кол и въже" пак ще излезе на сцена - подхвърли Сапата миг по-късно и зарея поглед през прозореца.
         - Така ли? - оживи се Пешо. - Къде, кога?
         - В "О Щипка", до към две седмици. Вадим предложил и...
         - Ще се опитам да си оправя китарата, ама страшно много пари струва...
         Сапата откъсна поглед от облаците, впери очи в Пешо и закова:
         - Вадим каза, че може да свири втора китара с нас.
         Въздухът изстина. Уличният шум май също намаля. През открехнатата врата с безшумни стъпки се прокрадна котката и се заумилква около крака на Сапата. Той протегна дългата си ръка и я взе върху коляното си.
         - Ей коте, искаш ли да ядеш? - с гальовен глас изгука той и погали малкия негодник.
         Гласът му отекна като да беше единственият звук в една безмълвна вселена. Напрежението, което до този момент с нетърпение жужеше нечуто, повиши с една октава гласа си и набра сила. Тогава Пешо избухна:
         - Мамицата му! Вадим въобще не може да изсвири нещата ми както трябва. - После с гневен, но и убеждаващ тон продължи: - Той е учил руска естрада. И само едно си знае. Нищо срещу него - аз не бих могъл да му изсвиря парчетата по същия начин. Но, ей богу, той пък не може да направи добре моите!
         - Я по-спокойно - настроението на Сапата също се скапа. Той стана рязко, котката се превъртя във въздуха, падна на четири крака и възмутено измяука. Сапата ритна с крак към нея, но не улучи. - Какво искаш? Нямаш китара, не си репетирал с нас от адски много време, постоянно се караш с Виктор. Какво искаш да направя аз?
         Гласът му беше станал висок и сърдит, а в звученето на думите и в мелодията се прокрадна нещо меко и някак чуждо, все още не акцент, но държащо акцента за пешовете на шлифера.
         - Ега си, Сапа, едно време бяхме приятели. - Пешо го погледна обвинително и трясна вратата на кухнята.
         - Майната ти! - провикна се Сапата след него.
         Кафеварката шумеше от известно време, но нито един от двамата не й беше обърнал внимание. Сега кафето започна да прелива върху котлона. Сапата изпсува, посегна да я премести, опари се и кафеварката се обърна. Горещото кафе се разплиска по земята и замириса апетитно.
         С нецензурно мърморене и съсвсем никакво настроение Сапата нахлу в стаята си да търси чисто бельо и тениска.
         - Аре да си оправиш лайната! - разнесе се отново Пешовият глас откъм кухнята.
         Скандалът висеше във въздуха и доволно сучеше мустак. Сапата обаче не му се върза и почти изтръгна входната врата от пантите, докато я затваряше. После се спусна надолу, взимайке по две стъпала наведнъж.

 

***

 

         - Карти и билети за проверка - с висок глас избумтя дебелият контрольор, като с мъка се провираше между седлките.
         С погледи на неприязън или на пълно безразличие пътниците подаваха билетчетата си, които той с не по-малка симпатия късаше и връщаше. В другия край на тролея една жена нещо обясняваше на колегата му с писклив глас.
         - Ами нямам, - с детски чист поглед заяви Сапата. - И пари нямам, пък да не говорим за документи.
         - Тогава с нас в районното, - отсече дебелакът и продължи да нарежда с отегчен глас за нагли нередовни пътници, гражданска отговорност и как заради такива хора компанията "Градски транспорт" ще фалира. Сапата изобщо не се и опитваше да следи логическата връзка в изказванията му, само сдържаше дъха си доколкото може, защото от мазното, запотено тяло на контрольора се разнасяше натрапчива миризма на секрети и мръсотия.
         Тролеят намали и спря, разтвори бавно паянтовите си врати и заизлива хора от търбуха си. Сапата заслиза небрежен и нехаен, обаче щом кракът му докосна земята, спринтира и се изгуби между блоковете. Двамата контрольори разярени се опитаха да го настигнат, но скоро се отазаха - имаше достатъчно пътници без билети по автобусите, та да си хабят силите за този дългокрак въшльо, от когото без съмнение и лев нямаше да изкарат.
         След няколкостотин метра Сапата спря и задиша тешко. Всъщност ужасно го мързеше да тича, но документите му от две години вече не бяха редовни и всячески се стараеше да избягва срещите с милия персонал на районните полицейски управления. Макар транспортната контрола рядко да си правеше труда да прибягва до чак толкова крайни мерки, не си заслужаваше да рискува да бъде зачислен към славната руска армия заради едно непродупчено тролейно билетче.
         Внезапно, докато пресичаше сенките на няколкото хилави дръвчета на газена диета покрай булеварда, пак се завърна онова неясно предчувствие, че нещо много кофти ще се обърка. Но какво? И какво се предполагаше да направи той? Но пък напоследък ежедневието му така беше натъпкано със знаци и предизвестия, или поне той ги откриваше на всяка крачка, че им беше навикнал и с лекота ги пренебрегваше. Катя му беше разказала за някаква простотия, наречена синхронно мислене или нещо подобно - феномен, в чието съществуване той открай време убедено вярваше. Така че разрови мислите си, но там нищо не откри.
         Люси го чакаше пред входа, стиснала папката със скиците между кльощавите си крака. Някакъв младеж, навярно състудент, й разказваше нещо, и тя се заливаше от смях. Когато успя да си поеме дъх, се наведе към рамото му, прошушна в отговор и отново избухна в кикот.
         Сапата приближи с тихи стъпки зад гърба й, сложи собственически ръка през кръста й, и с почти дружелюбен тон попита какъв е вицът, докато заплашително гледаше изчервения младеж. Лошото настроение от сутринта, пооправено от приятната ранна софийска пролет, отново се смрачи. Люси се извърна радостно, тъй като въпреки искрите във въздуха, център на вниманието беше тя. Целуна Сапата, отново се засмя, защитавайки титлата си най-усмихнат човек на километри околовръст, и стисна папка под мишница. А после разсеяно дари с целувка по бузата за довиждане и състудента си.
         Люси запърха край Сапата и му заразказва деня си с всичките значими и маловажни произшествия. Като вървяха така един до друг двамата бяха колкото очарователна, толкова и извънземна гледка. Тя бе почти толкова висока колкото него, може би дори още по-слаба, ако това изобщо беше възможно, и с не по-малко красиво и печелещо излъчване.
         - Не ти ли омръзва - със сърдит тон я прекъсна Сапата, затънал в блатото на гадното усещане, което го тровеше. - Флиртуваш с всеки срещнат, а после се цупиш, като не спират да те търсят по телефона!
         - Преувеличаваш.
         Люси спря, изгледа го сериозно и като реши, че темата е изчерпана и маловажна, заразпитва за концерта на групата. Това като че ли разсея Сапата и той заобяснява с пестеливи жестове за новите идеи на Виктор, за скарването с Пешо и за репетициите с Вадим. Люси вървеше до него с подксачаща крачка, наглед разбираща и изпълнена с интерес, но очите й бяха малко разсеяни. Когато й се стори, че е изпълнила слушателския си дълг, пък и Сапата все още беше мрачен и като че ли само се вживяваше по-пълно в това си състояние, докато анализираше разните му там приятелски неразбории, тя го прекъсна и отново превключи на тема лично ежедневие. Той не възрази и дори започна да прихваща нейния заразителен ентусиазъм. На третото споменаване на името Ники, т.е. въпросния нов Люсин ухажор, Сапата не издържа и се нацупи:
         - Какъв е тоя Ники? Откъде го намери пък този?
         Можеше да пробва втора маневра за заобикаляне на подобни забележки, но внезапно изгуби нужното вдъхновение. Пък и защо да се оправдава всеки път, все още нищо не е направила? Възмутена от недоверието му, и още повече от факта, че упреците му, макар и да не бяха истина, то все пак усърдно следваха истината по петите, тя избра да се разсърди. Усмивката й изчезна, за да я последва изразът на чаровно отегчение.
         - Всъщност вече трябва да се прибирам - сряза го тя. - Имам много да наваксвам. Не е необходимо да ме изпращаш. Като спреш да се цупиш, може и да ми звъннеш.
         Тя му обърна гръб, пренебрегна жалния му повик "Люси" и се запъти към трамвая. Сапата се поколеба за миг, после забърза към вратата след нея, но трамваят вече потегляше, когато го достигна.
         - Жени! - унило си каза той и закрачи по посока на центъра. Когато излизаше от подлеза, по улицата с ужасен шум мина полицейска кола. Сапата спря стреснат, огледа се объркан и се опита да овладе неоснователните си страхове, но не успя. Към облачетата меланхолия, които красяха челото му, се присъедини циклонът на параноята и дъждовете на лошото предчувствие.

 

***

 

         - Сапата е ужасно ревнив - оплака се Люси и вяло разбърка кафето си.
         Седнала срещу й, Катя я изгледа с усмивка и отвърна:
         - Адски досадно.
         - Защо му е притрябвало да се тормози така?
         - Мен ли ме питаш? - сви рамене Катя и замълча.
         Темата й беше неприятна. Ревността е много скучно нещо, въобще не я разбирам, си каза за пореден път. Пък и отношенията между тези двама нейни приятели постепенно бяха мутирали до тема табу, която нито си позволяваше да анализира, пък камо ли да обсъжда. Най-задълбочен разбор й беше направила при един задушевен разговор със Сапата, когато нарочиха този сорт емоционални неразбории за основна пречка на взаимоотношенията си. И след като се оказа, че в играта двама са малко - трима са много ревността е главна водеща сила, тя се отдръпна и преустанови всякакви напъни да заглади нещата. Ценеше и двамата, но пък си имаше и личен живот, така че защо да вгорчава излишно прекрасните мигове на ежедневието, вместо да остави друг да си трови съзнанието с глупости. Затова сега деликатно се опита да отклони разговора - за следването на Люси, за общи познати, разказа една-две небивалици за скорошни купони и пътувания, и си допи кафето.
         - Късно стана - каза Люси и загаси цигарата си.
         - Късно за какво? - удари една джокондова усмивка Катя, засмя се и добави: - Нещо не ми се прибира вкъщи. Както винаги.
         - Трябва да рисувам - вметна Люси и посегна към палтото си.
         Катя стана, наведе се към приятелката си, дръпна й кукуригуто, и попита:
         - Кога ще се видим пак?
         - Ще се чуем и то ще си покаже.
         Катя я целуна за довиждане и пое с бавна крачка към Дървеното.
         Пролетното слънце се отразяваше от прозорците на къщите. Катя вдигна поглед от обувките си и ги заоглежда. В центъра имаше много красиви стари къщи - с олющени фасади, изгнила дограма и ръждясали огради. Тук-таме можеше да се види и някоя ремонтирана, но алуминиевите прозорци съвсем не подхождаха на тези стари хубавици и й се стуваха като евтини перуки над все още запазени, чаровни лица.
         Изпълзяли след повика на топлите лъчи, по масите навън седяха хора. Катя вдигна лице към светлината и се усмихна. После си купи бира, обърна касетата в уокмена и седна да чете Казандзакис на дървената пейка. Сигурно скоро щеше да довтаса някой познат.
         Две ръце се спуснаха върху раменете й изотзад и познат глас я поздрави зарадван:
         - Ехей! Здрасти.
         - Здравей, куче! - извърна се тя назад, а ръката и се спусна да изключи уокмена.
         Пешо вече седеше насреща й и остави бутилката на масата.
         - Да знаеш колко се радвам да те видя - усмихна й се той и, въпреки първоначалния повей на апатия, и тя се зарадва. Погледна ведрото му лице. Чаровно копеле е Пешо, помисли си. Все така ставаше, че прекарваше времето си с хора, за които знаеше, че излишно я товарят с емоционалния си боклук и й дават твърде малко в замяна. Не водеше здравословен начин на живот, а може би беше време да се опита.
         - Знам - каза тя с по-скоро тих глас и дружлюбен поглед. - Как си?
         - Абе замислил съм разни неща, ама за да ги изпълня ми трябва към година. Така съм го изчислил. Само дето нямам толкова врме.
         - Е, това обяснява лъчистата жизнерадост, която струи от твоята страна на масата. - подхвана тя разговор, който щеше да се превърне в търпеливо изслуване. Поне за първите бира-две, докато не й падне пердето и не започне и тя да реди важни и маловажни проблеми. Дали и приятелката му трябва да се бори с подобно разреждане на отрицателни емоции, или тя е просто гаджето, зачуди се Катя. Тази вечер обаче Пешо беше очудващ оптимист, макар да не пропусна да измрънка срещу Сапата и Виктор. На третата бира, докато тя рисуваше с текстилен маркер върху дънките му, Пешо се втренчи в нея със замечтан поглед:
         - Абе защо най-сетне не се научиш да свириш на бас?
         - Аре научи ме. - спря тя за малко да запълва очертанията на рисунката, повдигна очи и го изгледа през перчем.
         - Какво има да те уча - възрази той. - Взимаш китарата и свириш. И учебник даже съм ти дал.
         - Ама време не. - Катя въздъхна уморено и драсна още една-две черти. - Готово. Харесва ли ти?
         - Много ме кефи. Хайде и на другия крачол, ама този път една малка анархия...
         - Аре друг път - и тя прибра маркера в джоба си. Изпразни си бутилката и се зачуди дали е време за още една, или за прибиране по домовете. Но пък беше прекалено топло за толкова неприятни задължения. Пешо се беше отнесъл и редеше:
         - Аз ще си оправя китарата, пък ти ще свириш на бас...
         - ... и ще правим група, - вметна Катя, умело скривайки иронията в гласа си. Удивително, но докато говореха, той почти успяваше да я зарази с ентусиазма си. Аха-аха и да му повярва. - И каква музика ще правим?
         - Пънк, естествено - бодро отвърна Пешо.
         - Време за бира? - Катя замислено побутна празната бутилка.
         - Или за вино, - предложи той. - Може да си купим и да отидем у нас. Нещо ми се пие, ама не сам.
         Ако можеше да пренебрегне караниците на Сапата и Пешо, идеята не беше чак толкова лоша - дали ще спи у дома пред телевизора, или не, и откъде утре ще отиде на лекции, не беше от голямо значение. Понякога тези събирания бяха доста весели - особено ако решаха да репетират или пък ако някой тъкмо се връщаше от пътуване и имаше да разказва. Но цяла вечер да им гледа кривите, нацупени физиономии нямаше желание. А за капак Пешо си беше пийнал дбре, което не го правеше по-малко обаятелен събеседник, обаче определено му падаха задръжките.
         - Хайде де - побутна я той, а Катя кимна и стана, вяло борейки се срещу нахлуващата на вълни апатия.

 

***

 

         Сапата дръпна от подадения му фас, в който май вече нищо нямаше, махна към скромния кръг хора и със семпло "Аре чао" се отдалечи.Зад гърба му неколцината останали все още тъпчеха на едно място и се споглеждаха с премрежени погледи.
         - Да запалим още един, - разнесе се приглушено нечий глас.
         - На мен ми стига, - долетя едва чуто отговорът.
         Сапата затвори вратата на вътрешния двор зад гърба си и закрачи по Графа, сега опустял и мръсен, осветен от натрапчивата светлина на рекламите и уличните лампи. Зад него изтрещя последният трамвай, стържещ по релсите и пръскащ искри, и той отскочи на тротоара. Звуковият фон на града долиташе до ушите му като през възглавници и, макар да беше с лещи, погледът му долавяше само размиващите се петна на познатите му сгради, пейки и празни сергии. Като крачеше между кучешки лайна, опаковки от вафли и угасени цигари, Сапата инстинктивно следваше обичайния си път. Тялото му само избираше къде да завие и кога да се размине с някой окъснял минувач. Пред Седмочисленици завря главата си под чешмата и тя олекна малко. Мокри вади се стичаха от късата му коса във врата, беше му студено, но така се чувстваше малко по-добре.
         Спря на входната врата и ръцете му сами затърсиха ключовете. Отвътре май се носеше музика, така че се отказа и изпробва звънеца.
         - Ти пък какво правиш тук? - Сапата разроши щастливо косата на Катя, която му отвори. - Тъкмо за теб си мислех.
         - Чакам те. - нахилено отвърна тя и се дръпна настрана, за да влезе. - Май телепатичната ни връзка все още работи. И аз тъкмо си мислех, че искам да те видя.
         - Внимавай какво мислиш. - засмя се и той, и влезе в кухнята. Пешо тъкмо сменяше касетата, погледна го полу-сърдит, но всъщност на кеф и каза:
         - Хайде де, откога те чакаме! Взимай чаша и сядай.
         - Вие сте доста напред с материала като гледам. - Сапата послушно си наля вино и се присъедини към тях.
         - Подобно, струва ми се. - отвърна Катя, която затваряше вратата зад гърба си. Увеси се радостно на врата му и изигра едно престорено душене. - Куче такова!
         После седна на стола помежду им, и й се стори, че се е върнала в един от онези редки моменти, преди двамата така да си омръзнат един на друг, на пубертетско приятелство и нежни чувства. Особено когато дружно се размечтаха - как на всички много им се тръгва нанякъде и накъде да е това, спомняха си успешни и не дотам успешни стопове, и приятни преживявания.
         Когато Сапата изчезна в тоалетната, Пешо предложи да се преместят в другата стая, за да слушат дискове. Имал нещо ново, което искал да й пусне.
         Главата й беше натежала, малко й се спеше, пък и вече беше късно, така че Катя кимна и го последва. Сапата ги завари да седят гушнати върху леглото със зареяни погледи и понатежали клепачи. Понечи да влезе при тях, но нещо в тази сцена му се качваше в главата, погледът му се смръщи и без да каже дума, той излезе от жилището.
         - Поне не трясна вратата - обади се Пешо.
         - Още по-зле.
         Ако главата й не беше тъй мътна, може бе вечерта щеше да свърше различно. Но алкохолът беше притъпил интуицията й, обикновено доста находчива, и беше отпушил в нея потока на егоизма, понякога здравословен, но пък не и за останалите. Че нещо тормозеше Сапата й беше пределно ясно, че му се искаше да побъбри с приятел - също, но защо пък веднъж някой не я попита нея какво й е и какво иска. Който се оплита в ревност и прочие, сам да се оправя, каза си Катя и притвори очи. Пешо пак беше налетял да я целува, а тя се намираше някъде между апатията и агресията - все бито поле.

 

***

 

         Звук, сякаш от къртица, пробиваща трансатлантически тунел, събуди Катя. Опита се да го пренебрегне, но стържещо-дращещият опус се набиваше упорито в ушната мида и разкъсваше всеки сън на парцали. С нежелание се размърда и открехна очи: Пешо тършуваше из стаята по дънки, единият крак обут в чорап, другият бос.
         - Какво става? - сънено промърмори тя.
         - Закъснявам за работа. Ти нямаш ли лекции днес? - отговори той - сърдит, защото го болеше глава, пък и му се пушеше, а беше спрял цигарите. Без да отговори, Катя се завъртя на другата страна и напъха главата си под възглавницата. Когато отново изплува в реалността, наоколо беше тихо и светло, като се изключи тихото жужене на града. Погледна часовника. От мързел пак беше изтървала сутрешните си лекции. Е, голяма работа.
         Откритието я разбуди окончателно и тя се престраши да стане от леглото. Опита се да се изкъпе, само дето Пешо не се беше справил особено успешно с ремонта. Доста студената вода й дойде като последен разсънващ ритник, та чак забрави какво беше сънувала. Нещо хубаво - това май бе причината за ведрото и настроение. Пък и главата й си беше припомнила онзи трик, как да нямаш махмурлук на сутринта. Допреди година-две ставаше сутрин винаги свежа като зеленчук, и то зелен, без помен от главобол. После като че ли започна да се поврежда - нещо на психическа основа сигурно.
         Направи си кафе. Нямаше мляко, но имаше поне цигара, така че денят започна прекрасно. Опита се да си спомни, беше или не беше предупредила домашните, че няма да нощува в родната хралупа. Като че ли да. Прекрасно - това означаваше един скандал по-малко.
         Изрови от найлоновия плик с музиката една касета на Sonic Youth и реши, че е напълно доволна от живота. Докато допиваше второто кафе и прелистваше книжката с хайку, забравена кой знае от кого на кухненската маса, вратата се отвори и Сапата подаде глава.
         - Доброутро... - ведро поде Катя с напевен тон, но внезапно замлъкна и пое дълбоко въздух: - Божичко, какво се е случило с теб!
         - Абе, не питай.
         Той се отпусна тежко на стола и я остави стреснато да му налее кафе и подаде запален фас. Цялото му лице беше ожулено, устната цепната, а по носа имаше засъхнала кръв.
         - Имаш ли нещо за превръзки, риванол, кислородна вода? - окопити се Катя, чието шашардисано, опънато изражение беше започнало да се отпуска.
         Нямаше. Затова тя изтича до аптека в съседния блок, купи най-необходимото и набързо се прибра, за да обработи раните му. Китките и кокалчетата на ръцете му също бяха издрани. Сапата се оплака, че краката го болят - сигурно целите бяха в синини.
         - И какво що-годе адекватно обяснение можеш да ми дадеш? - седна тя накрая от другата страна на масата и запали цигара.
         - Какво ти обяснение - аз откъде да знам кое защо и как се случва! Пък и не съм адекватен, - отвърна той и изохка. - Обаче имам бледи спомени.
         - Будни сте вече. Хубаво, хубаво! - разнесе се ведрият, леко дрезгав глас на Виктор, който нахлу в кухнята и започна безцелно да снове между мивката, печката и масата.
         Катя впи изпитателен взор в изранените лица на двамата, сви замислено устни, после въздъхна отегчено и се почеса по главата.
         - Така. След като изхвърча вчера оттук като ракета, си срещнал Виктор. И после? С кого се сбихте?
         - Да, да - философски поклати глава Виктор и я погледна с очи, пълни с меланхолия и тиха лудост. - Вървя си аз към Попа и тъкмо се бях сетил за една история, която цял ден се опитвах да си спомня... Пък и преди да изляза от къщи, пуснаха по радиото една много приятна песничка... Искате ли да ви я изпея? - оживи се внезапно той и спря на едно място. - Не искате... Жалко. - Виктор наведе глава, нави отнесено един кичур на показалеца си и след кратка пауза отново забъбри: - И насреща ми Сапата, и светът му е черен. Рекох да го поразсея малко...
         - Абе накратко - не издържа Сапата и се обади, - бяхме на един купон в една тузарска кръчма, щото Виктор познавал рожденичката. Пиенето беше адски много и все марково и така се отрязохме, че не можех прав да стоя. Заприказвах се с тая мадама...
         - Коя? Тая с рождения ден ли? -попита Катя, която беше подпряла глава на масата, предчувствайки развръзката. - Нея ли започна да сваляш, без да знаеш кога да спреш и докато изнерви и ядоса достатъчно хора?
         - Да го беше видяла тоя тип! - Виктор показваше с ръце някакви свръхчовешки рамене, тъй като думите му бяха изневерили. - Един едър, с такава една мутра... Толкова престъпен поглед не помня да съм виждал! Пък и приятелите му едни такива горили...
         - Оня се заяде, и аз се заядох, и се сбихме, - синтезира Сапата с едно изречение. - Отивам после в кенефа, а в един момент подът лети право към мен. Някак хоризонтът ми се накланя - и хоп! А аз съм паднал. Пък Виктор задръсти мивките, пусна водата и наводни всичко... Голяма свинщина.
         - Все едно сме в подводница. Пък и от толкова време не съм бил на море... - добави Виктор с тих, замечтан глас, а погледът му щастливо се запиля в някакъв си негов филм.
         Катя мълчаливо ги наблюдаваше и се чудеше, що за дяволи живеят в тия двамата. Много луди ще да бяха, щом с такъв жаден устрем като навити на някакви змийски пружини се намъкваха в толкова абсурдни ситуации.
         - Сладури - поклати глава тя и угаси фаса си. - И сигурно са ви изхвърлили от кръчмата. Пък и се басирам, че не помните как сте се добрали до тук.
         - Има и продължение. - Виктор най-сетне убеди краката си да го доближат до масата и седна. - След като ни изнесоха навън, Сапата реши, че няма да се остави така да му отмъкват жените и пак нахълта.
         - Направо сте очарователни - предаде се тя и побутна лепенките и памука към втория потърпевш.
         - Много пиян бях, - въздъна Сапата доволен, чиито мрачни мисли и агресия очевидно докрай се бяха стопили в мелето. - Дори беше забавно. Само че тъкмо ме изхвърляха за втори път и чух, че идва полиция. Явно някой много се е сдухал от сбиването. Та се поскатахме из тъмните улички, докато се размине.
         - Сапата паранояса и цяла нощ се крихме по входове и кьошета!
         - Каква ти параноя? Ти знаеш ли какво ще стане ако ме хванат без документи? Тъпа бюрокрация!
         - Да бе. Защо на софийската пънкария да й пука от дребни паспортни неуредици? - прекъсна го Катя, а после събра и подреди кафените чашки върху мивката. Сви една от запалките от масата в опит да навакса за всичките милиони запалки, които през краткия си съзнателен живот беше успяла да изгуби, подари или забрави по кафенетата. - Много прочуствен разказ, обаче ако на минутата не си тръгна, ще пропусна и останалите си лекции, а ми е дошла дейната фаза. Така че, оздравявайте дружно и ще се видим.
         - Чакай. Ще те изпратя донякъде, - изправи се и Сапата. - И без това имам среща със Страхил.

 

***

 

         По изключение Катя реши да си спести бирата, пък и вече закъсняваше, така че на Ректората се разделиха и Сапата провлачи крак покрай Александър Невски към баш-центъра. Отпиваше от все още пълната бутилка, радваше се на пролетното слънце, пък и се разхождаше през най-хубавата част от София - покрай позлатените от светлината дървета край храм-паметника, сергиите с пъстри, псевдо-антикварни джунджурии, по почти вълшебната, жълто павирана улица и с плавен завой при китната руска църква, като излязла от приказка с натруфените си зелено-златни орнаменти. Какво му липсваше, за да е напълно щастлив?
         Главата и устната го понаболяваха, но не прекалено, пък и това не е причина, за да престанеш да се нслаждаваш на живота. Плувайки в едно от ония изнурено-медитативни сутрешни настроения, когато стомахът се бунтува, обаче нищо няма значение и всички хора заслужават по малко обич, той помаха на счупената кратуна на Стамболова и предусети радостта да сподели бирата си с друго човешко същество, демек Страхил.
         Пред входа на вътрешния двор, в който се таеше бившето култово възпитателно заведение за млади творци, понастоящем поредната гъзарска дупка, го чакаше приятелят му, зает с някакви негови си проблеми и очевидно неосъзнал цялата прелест на битието. Така че Сапата ускори крачка, за да го просветли час по-скоро. Така както грееше, само погледът му беше достатъчен до убеди всеки срещнат в радостта да вдишваш и издишваш, пък камо ли интелигентен и чувствителен човек като Страхил.
         Като затишие пред буря вчерашните мрачни предчувствия бяха напуснали току-що измития душевен храм на Сапата и началото на новия ден продължаваше да е лъчисто. Той подаде бутилката и заобяснява спомен от какво изживяване са белезите по лицето му и колко темерути живеят в един иначе толкова готин град.
         Сякаш от нищото, но пък и способността на Сапата да регистрира присъствието на черни облаци тази сутрин беше силно занижено, изкочиха група полицаи и се заеха усърдно да правят паспортна проверка. Просто така, посред бял ден. Сигурно защото таман беше застрелян виден бизнесмен с престъпно минало. Сигурно защото външнополитическата обстановка беше напрегната и зад всеки съчувстващ на бедните багдадски дечица можеше да се крие арабски терорист. А може би защото беше пролет, и държавният бюджет беше обявен за незаконен, пък и разните там държавни институции, включително министерството на вътрешните работи трябваше да отчитат дейност и резултати в борбата с престъпноста, наркотиците, проституцията и ганджата. Накратко, виновна беше отново пролетта.
         Сапата и приятелят му се спогледаха, но вече бяха обкръжени. Нито една тиха уличка околовръст и едно едро, тлъсто, издайническо слънце, та нищо да не остане скрито-покрито. Освен това проверяващие бяха много, а проверените стремително намаляваха. За беда не просто документите на Сапата бяха нередовни, те и не бяха у него. Самотни и прашасали, те чакаха заключени в старата квартира, която тайно и по чорапи бяха напуснали, без да плащат дължимия наем. Което не спечели симптиите на хазяина.
         - Лична карта или паспорт. - Тонът на полицая се отличаваше от традиционното контрольорско "Карти и билети за проверка" с една рязка нотка в повече, както и с липсата на галантното "моля". Обаче ефектът на тези няколко думи беше доста сходен.
         След едно малко оплетено обяснение и безпомощно свиване на рамене, служителите на реда се видяха принудени да приберат в следствието за установяване на личнитте данни този поожулен смутен младеж с къса подстрижка на рецидивист, налудничаво жизнен поглед в големите сини очи и бутилка бира в ръка, усилено преструваща се от няколко минути на спасителна сламка.

 

***

 

         След още един час Катя отново избута купчината книги и учебници на страна и надникна в кухнята. За шейсет минути не се беше материализирало нищо по-апетитно, обаче сбръчканата ябълка беше зачервила бузки и даряваше света с почти свежарска усмивка, пък и сухият хляб можеше да бъде препечен... Стига, спря се тя навреме и запали цигара, за да убие апетита. "После пак ще пищя, че съм дебела." Както винаги се изправи пред дилемата - два черни дроба в повече или няколко кила сланини, равномерно разпределени по цялото тяло. Отгоре на всичко не успяваше и да се концентрира за по-дълго.
         Напоследък страдаше от умерена форма на пролетна апатия, с покачваща се тенденция. При нея липсваха познатите феномени пролетна умора и пролетна енергичност, затова пък съвсем преставаше да й пука какво прави добрата стара реалност. Или пък беше прекалила с Казандзакис и Кастанеда? Ученето за изпити и скандалите с претрупани с работа родители също не й се отразяваха добре. Всъщност причината беше доста по-прозаична: на пролет пътят зовеше, слънцето напичаше асфалта и там навън чакаха толкова много красиви и интересни места, където да срещне купища смахнати и очарователни хора и преживее вълнуващи и щури неща. Ама трябваша да се учи.
         София й отесняваше, свиваше се и се превръщаше в забутаното балканско село, което в действителност си беше. Приятелите досаждаха, тормозеха и се оплакваха от илюзорни проблеми. Но пък проблемите от друга страна са неизменна част от човешкото битие, функция на мозъка, без която не можем.
         Поне едно кратко пътуване, един дву-тридневен излет, малко природа и свеж въздух след столичната задуха! Само че всички бяха до краен предел заети, особено тя самата.
         Предишната година Сапата беше насреща - чаровният вечен безхаберник, винаги любопитен и навит за нови приключения, без пари, но с много време за приятелите си, и все още без Люси. Хубави дни. После по погрешка тя ги запозна, те се залюбиха и я прекръстиха на Света Катя, утешителка на самотни души и истинска нова Венера. С един удар двама приятели по-малко - факт, който особено чувствително усети в протяжните меланхолични дни на отиващата си зима. А най-неприятно беше вкарването на Сапата в Дом за Временно Настаняване на Незаконно Пребиваващи Чужденци, пък и не се знаеше кога, как и дали ще го пуснат. Или може би дори екстрадират? В състояние на вечен финансов крах, приятелят й не само не си беше подновил паспорта, но и беше принуден да прекъсне следването си, така че нямаше легална причина да бъде в София. Пък и "От кол и въже" още не бяха тъй световно известни, та рояк мениджъри да борят правната машина, за да спасят барабаниста на групата от собственото му анархично безгрижие. Цялата история беше заседнала като мазна манджа в корема й, като засилваше и симптомите на пролетната апатия. Обективно погледнато, тя беше безсилна да му помогне - нямаше нито пари, нито връзки, а те задвижват всички механизми в тая тъпа балканска държава. Основно многото пари. Затова постъпи здравословно и реши, че каквото е писано, ще стане, а тя да кара напред и да чака. Добра или лоша, развръзката щеше да дойде.
         Пешо вече беше набрал инерция с пролетния си оптимизъм, така че набързо и описа какви точно причинно-следствени вериги трябва да се задействат, за да пуснат Сапата, и как това неминуемо ще стане. А междувременно той си дълбаеше в собствените застояли води и се опитваше да ги вкара в някакво русло.
         Люси приемаше нещата доста по-тежко, или поне така и се струваше на Катя. Ходеше почти всеки ден на свиждане на Сапата, а вечер обикновено спеше в жилището му. От скука разучи пералнята им и дни наред из коридора и стаите висяха дрехи и чаршафи, докато тя системно изследваше хаоса за замърсени парчета плат. След това се сдуши със съквартирантите му и се отдадоха дружно на битов алкохолизъм. Катя се срещна с нея един-два пъти, но каквото и да ги беше свързвало преди, беше засенчено от ежедневните премеждия и привкуса за неизяснена емоционална патова ситуация.
         След като изми пепелника си, Катя реши да отложи малко връщането към бумагите и затърси в тефтера си телефона на своя приятелка. От малък спретнат бележник той отдавна се беше превърнал в кръстоска между комикс и твърда тоалетна хартия. Пилеещите се листчета бяха изписани от една страна с безценни номера - спасение за всеки опитен стопаджия, ако окъснее насред някой град и си спомни, че нявга някъде е пил с един от обитателите му. Обратните им страни бяха още по-ценни: една вечер със Сапата сътвориха проект за порнографски картички-шаржове с любимия и на двамата Плътен черен маркер. Макар и схематични, репортажите и посланията на тема човешкия сексуален живот излязоха брутално откровени.
         Катя събра тефтера и го прибра в една от книгите си. Вече нямаше желание да се обажда на никого. Глупав Сапа - защо не си оправи паспорта навреме? Знаеш ли, куче, на колко хора ще липсваш?
         Завчера Люси й беше пуснала мухата за концерта на "От кол и въже", който почти успя да я изтръгне от пасивността. Музиката беше купонджйска, наоколо все приятели, та настроението й се беше поразведрило. После нещо й стана, започнаха да се редят все едни такива мрачно-носталгични мисли, и мигът отмина.
         За идващия вторник пък Люси я беше навила да отидат заедно на свиждане на Сапата. Катя се чудеше от известно време дали да намине натам, но нещо я спираше. По-приятно й бе да си го представя нахилен и подпийнал, вместо депресиран и тъжен от това, че някой е посмял и дори успял да го затвори между четири стени, да го контролира, да не е свободен. А това значеше адски много за него. После реши, че като приятел е длъжна да знае как е той, да му занесе кутия цигари, да подхвърли някоя ведра дума.
         Пешо също не се скъсваше да ходи при Сапата - едно, че напоследък се бяха изпокарали, пък и Катя подозираше, че и той подобно на нея суеверно вярва, че ако забрави станалото, то времето ще се върне и всичко ще е наред. Реалността наистина изглеждаше прекалено абсурдна и неприемлива, че да я взема на сериозно. Е добре, ще отиде на свиждане, а като прочутия му късмет се сети да проработи, ще заминат я за Варвара, я за Камен бряг.

 

***

 

         Заведението, където беше настанен Сапата, лесно се намираше, стига да знаеш къде да го търсиш. Първия път обаче Люси и Пешо бяха обиколили кварталните ливади, обвеяни от вечните местни ветрове, докато се натъкнат на ламаринената ограда, увенчана от китна бодлива тел. Точно до там сега се добраха двете девойки, газейки кал и боклуци. След като подадоха личните си карти на полицая, застърчаха неловко с усещането, че са на грешното място. Запалиха цигара, за да убият времето и се опитаха да разменят по някой тъп виц, обаче май и на двете не им се разговаряше особено. Мръсната ограда и посивяла ливада, която започваше там, където ламарината отстъпваше в плавен завой, навяваха някакво меланхолично безвремие. На Катя й се струваше, че това място не би следвало да има нещо общо с техния или този на Сапата животи, че присъствието им е неподходящо и нелогично. Май понякога се случваха неща, чийто имидж противоречи на градената до момента действителност. Сигурно извънземна намеса, кимна сговорчиво Люси или поне Катя си представи как го прави.
         За късмет, тъкмо когато мозъкът й започна да се държи като пале, умиращо от скука и затова премятащо се през глава и гонещо глупави хвърлени топки, ги пуснаха вътре. Вратата на първата от редица талашитени бараки беше отворена - дори не истинска постройка, а просто стая с голям, мръсен прозорец, маса и два стола. Като че ли на някого особено му се седеше.
         Сапата се беше подпрял на стената, облечен като за зимен туризъм, но сигурно талашитът издиша като изолация, чистичък и гладко обръснатл Били им пуснали топлата вода сутринта, както обясни той с розови бузки и здрав тен. Редовна храна и здрав сън, помисли си Катя, пред вид обичайния му начин на живот това си е чист санаториум. Нима Сапата, живият ходещ скелет, ще замяза на човешко същество, усмихна се тя като се опитваше да излъчи малко добро настроение в неговата посока.
         Радостно се изпонапрегръщаха, а после млъкнаха неловко, пък и нямаше по бира, че да тръгне разговорът. Сапата се движеше мудно, усмихваше се бавно и в погледа му се четеше някакво отегчение. Това не е точно пролетна апатия, тъй като той още не я е усетил съвсем, че е дошла. Пък и в тая дупка няма сезони. Катя се опита да анализира излъчването му, при което отново разбра, че мозъците им са сързани с тънка, но много проводима нишка - особено за настроения.
         Отнасяли се добре с него. Времето сякаш било спряло. Четял много, дори взимал книги от другите подопечни. Онези, които Катя му била изпратила, се оказали страхотни. После им показа скъсания си панталон - духало му било, но пък нито една от двете нямаше безопасна игла. И без това нямаше да им позволят да му ги дадат. Мерки за сигурност. Да не вземе от отчаяние да се самоубие. Така че кубинките на Сапата бяха без връзки и той шляпаше в тях като в обувките на татко. За колана на джинсите и връзките на суичъра не се бяха сетили - очевидно тук нямаха много опит със самоубийци.
         Всъщност не било толкова зле - играели карти, ритали хек и прочие. Сигурно скоро ще го пуснат. Като пристигнат новите документи другата седмица. Ако развръзката се забави обаче, той ще се депресира, помисли си Катя, докато гледаше как любвеовилно роши косата на Люси със сънен поглед.
         Полицаят започна да нервнчи, така че Катя го прегърна и изскочи навън, за да им даде минута за сбогуване (до следващия ден) насаме. Сигурно на връщане Люси ще е в още по-лошо настроение. И съвсем нищо няма да могат да си кажат. Катя обаче беше предполагала от преди това, че свижданията са един твърде меланхоличен и досаден начн да изразиш съпричастие. По- добре да оставиш времето наистина да спре и да започнеш отново от последния път, когато сте се видяли, скарали, напили. Пък и с отминаващите седмици Катя дапочна да свиква с положението и все по-невероятно й се струваше щастливият край да не дойде.

 

***

 

         Случайността е странно нещо - случайността, заради която все се засичаха дори и без уговорка. Пък и София не е голаям град, а те още повече го смаляваха с установения си избор от маршрути и кръчми. Затова беше съвсем в реда на нещата Катя и Пешо да се сблъскат в Дървеното след прекалено дългата пауза от две седмици. Случайно разбира се.
         - Пак ли ти бе! - поздрави я той.
         - Не. Пак ти. - поясни Катя и го разцелува. - Бира, коняк, облак? На мен май ми идва сезонът на бялото вино.
         - Бира. Традиционно. - каза Пешо. - После може да разширим асортимента.
         Ведрата му дейна фаза все още продължаваше. Това приятно я изненада - нима най-сетне е започнал да пораства? Едва ли, всичко идваше от пролетта, която с пълна сила и заразителен ентусиазъм нападаше растения, животни, хора и неодушевени предмети. Това пролетта е много приятно явление с безброй странични ефекти, дълбокомислено прехапа устни Катя и с разбиране кимна към Пешо.
         Професорът бил гадняр, но лекцията - интересна. Дотук добре. Щял да си сменя работата - още по-добре, смяна на цикъла. Скарал се с гаджето - това не беше нейна работа, но също не звучеше зле. Когато дойде ред на Катя, тя така беше потънала в пасивността си, че вече не издържаше и беше готова на адски много неща само да вземе да й мине. Просто ще изхвърли Кастанеда и ще замине нанякъде, по дяволите всичко. Това не е живот, губи се тръпката. Така че деликатно, но настоятелно започна да навива Пешо да й прави компания за кратък излет.
         Тъкмо си спомняха защо са толкова добри приятели и колко много държат един на друг, когато отнейде връхлетя Виктор, нервен и възбуден. Седна при тях, отпи от бутилките им, пусна няколко безсмислени изречения и после ги удари с новината:
         - Сапата са го екстрадирали.
         Първо нищо не се случи, защото внезапно и на двамата им затрябваха векове, за да чуят и преведат на съзнанията си тези четири думи, макар вече да бяха мислили с нежелание в изречения като "ами ако". После с мъка започнаха отново да дишат, сякаш се бореха да изплуват от някаква бездна, а тъмната вода нахлуваше през устите им и ги давеше.
         - Не е честно! - избухна накрая Катя. - Сигурен ли си?
         - Бях на свиждане и него го нямаше. Трябва да са го изпратили в Русия. - отвърна Виктор с плачлив глас.
         - Еба си майката тая скапана държава! - възмутено изпсува Пешо. - Престъпниците на свобода се разхождат, убийци и изнасилвачи на всеки ъгъл, а те кого да докопат! Шибана държава! - резюмира сърдито и удари с бутилката по масата.
         - Точно така! - додаде Виктор и строши една бутилка в дървената пейка.
         - Но тя не беше празна! - заоплаква се Катя, докато бършеше дънките си от разлятата течност и хвърляше усмъртителни погледи. - Сдържай си емоциите малко!
         Виктор изглеждаше доста стреснат от самия себе си и започна да се извинява. После отново се вбеси и пак се завайка.
         - Гадна история - отсече Катя и тримата продължиха да гледат мрачно в празното пространство, като си спомняха всички онези отминали хубави мигове, сега загубени поради чиста глупост.
         Те седяха смълчани сред парчета счупена бутилка, меланхолия и гняв, когато от тъмнината изплува силует - висок, слаб и някак познат.
         - Какво е ставало тука? - поздрави ги гласът на Сапата и те се вторачиха шашнати.
         Първа се окопити Катя. Тя скочи, разпрегръща го възторжено и изприпка за още бира. И когато седнаха накрая всички заедно - на друга маса, защото на тая свинщината беше пълна - не можеха да му се нарадват: щипеха го по ръцете, рошеха му косата и вдигаха наздравица след наздравица.
         - А ти, куче, защо разпространяваш неверни слухове? - обърна се Катя гальовно към Виктор, който щастливо се хилеше като изгубено дете, намерило родителите си. - Не си го намерил, защото са го били пуснали!
         - Тъпите ченгета нищо не ми казаха. - заоправдава се той.
         - Значи мама пратила документи и пари... - започна Пешо, а Сапата довърши:
         - ... а Люси се разтърчала и ето ме студент в Американския.
         - Честито - захили се Катя. - Накъде ще пътуваме сега?
         - Ще видим - закипри се Сапата. - Но със сигурност ще пътуваме. И ще купонясваме...
         - ... ще се маскираме и костюмираме...
         - ... и "От кол и въже" пак ще има концерт...
         - ... а после аз - вметна Сапата, - и Катя ще направим изложба...
         - ... и порнографски рекламни картички за секс-шоповете на Борис - засмя се тя.
         Това е то: краят. В тъмнината просветват рекламите на Загорка и Шуменско пиво, луната е кръгла и любопитна, а часовете отминават един след друг като уморени алкохолици покрай масите на Дървеното. Чува се жизнерадостна, по възможност хипарлива музика и надписите започват.

 

 

 

Електронна публикация на 19. май 2003 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]