Георги Михалков

литературна критика

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

„СВОБОДАТА, САНЧО...”

 

 

Георги Михалков

 

 

         Романът „Най-дългият таратор” на Евгени Велев е уникална творба, чиято уникалност се изразява в ярките художествени похвати, които е използвал авторът: иронията, гротеската, пародията. Чрез тях Евгени Велев е създал широка картина на съвременното ни общество, която той представя на читателите в отражението на криво огледало. Кара ни да се огледаме и да си зададем въпроса това ли е животът, който живеем, искаме ли да го променим, или ще продължаваме да си го живеем, както сме живели. Искаме ли да се освободим от страха, или да се свиваме в черупките си, да си стоим в селските кръчми или в селските магазини за ширпотреби и да бистрим политиката, както описва Евгени Велев в романа си.
         Чрез иронията и гротеската в „Най-дългият таратор” писателят разкрива лицемерието, подлостта и покварата в живота, като продължава една от най-силните традиции в нашата литература, създадена от такива големи майстори на словото като Любен Каравелов в „Българи от старо време”, Иван Вазов в „Чичовци”, Алеко Константинов в „Бай Ганьо”, Йордан Радичков в „Бомбето” и други.
         Евгени Велев е избрал и модерна художествена форма. Той използва монтажа и филмовата техника при изграждане на повествованието, като по този начин постига динамичност и пластичност на действието. Романът се състои от множество фрагменти, подредени като мозайка. Това е асоциативен роман. Едно изречение поражда друго, една дума привлича друга, една случка води към друга. Всеки следващ пласт обогатява възприятието и поражда нови и нови асоциации.
         Романът е многозвучен и многообразен. Темите и мотивите в него са многобройни. Писателят ни кара да се замислим върху въпроси, на които не винаги обръщаме внимание или подминаваме с безразличие. Един от тези въпроси е религията и нейните служители.
         „Днес, когато наблюдавам пищните папски церемонии, натруфените с бисери и скъпоценности патриаршески и златотъкани метрополитски одежди, богато украсените патриаршески храмове и епископски резиденции, разкошните католически катедрали, трудно мога да вържа голото и окървавено Христово тяло с доволните притежатели, носители и ползватели на всичко това.
         Ако Той си е заминал „там горе” гол и окървавен, защо ги е изпратил „тук долу” добре облечени и самодоволни в спора им за Неговото „най-видно представителство”?
         Евгени Велев само задава въпроса, не дава отговор, предоставя на нас сами да отговорим, но в нашия отговор има много горчивина и тъга, защото никой не може да скрие лицемерието и притворството.
         Писателят по ярък начин разкрива и други страни от съвременния ни живот. Един от неговите герои Златин, бивш митничар, не е отказвал да взима рушвети и подкупи и дори се е гордял с това. „Не отказваше да взима рушвети, подкупи, комисионни и всякакви мръсни пари от ненаситни престъпни босове, корумпирани чиновници, продажни политици и от най-обикновени нарушители.”
         В подтекста на целия роман е заложена една единствена мисъл, която е отговор на всичките въпроси, съмнения, колебания: за да бъдем истински хора и за да живеем достоен, честен и добър живот трябва да сме свободни, трябва най-напред да освободим собствените си души и да заживеем според вечните нравствени закони, но с горчивина авторът отбелязва: „много е трудно да имитираш свобода, когато си съвсем сам” и ни напомня за думите на друг майстор на иронията и пародията Мигел де Сервантес.
         За силното художествено въздействие на романа важен принос имат внимателната, прецизна редакторска работа на известния редактор и талантлив писател Мюмюн Тахир и оригиналните илюстрации на художника Светлозар Захариев – Заро.
         Евгени Велев е майстор на метафорите и целият роман е една голяма метафора на нашия живот, на света, в който живеем, на миналото, на бъдещето ни. Една метафора, която ни подтиква да анализираме настоящето и да погледнем към бъдещето.

 

 

 

 

 

---

 

 

   Евгени Велев. Най-дългият таратор. Прозаична какафония. Изд. „Библиотека Орфеева Лира”. София, 2015.

 

 

Електронна публикация на 07. септември 2016 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]