Георги Михалков

проза

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ

 

Георги Михалков

 

 

         Страхил огледа строежа. Беше пететажна сграда. Строителите работеха усилено. Качваха тухли, зидаха. Един младеж, висок, мургав, с изцапани работни дрехи, с избеляла бейзболна шапка го попита:
          – Какво гледаш?
         – Гледам строежа – отговори Страхил.
         – Какво има да му гледаш, строеж като строеж.
         – Търся работа – каза малко колебливо Страхил.
         – Работа да искаш – изсмя се младежът.
         – Тук има ли работа? – попита Страхил.
         – Има, как да няма. Ще вдигнем десет етажа. Ти ли искаш работа?
         – Да – каза.
         – Строител ли си?
         – Да – излъга Страхил. Не беше строител, но мислеше, че ще се справи. Не е кой знае какво.
         – Откъде си? – попита го младежът и сега го изгледа по-внимателно от главата до петите.
         – От Тополово съм – отговори Страхил, - но дойдох тук работа да търся.
         – А, от Тополово си значи. Не е далече, знам го. Аз съм от Зимница. Ходех в Тополово да свалям мадами.
         Страхил замълча. Не беше от Тополово, пак излъга, но защо – не можеше да каже. Добре, че непознатият не се оказа от Тополово.
         – Дадено, земляк, – каза младежът – ще говоря с предприемача. Ела утре в десет. Ще бъде тук, може да те вземе.
         На другата сутрин в десет часа Страхил пак беше на строежа. Работниците си работеха и не му обръщаха внимание. Той се въртеше насам-натам и се оглеждаше да зърне мургавия младеж с избелялата бейзболна шапка. Не го виждаше никъде, нито долу, около строежа, нито горе. Омръзна му да чака и вече си мислеше, че нищо няма да стане. Реши да си тръгне и точно тогава, близо до него спря огромен черен джип, от който излезе дебел, сигурно сто и двайсет килограмов мъж, плешив, брадясал, захапал цигара, има-няма трийсет и пет - четирийсетгодишен. Мъжът тръгна към строежа и в този момент отнякъде се появи мургавият младеж с избелялата шапка и се изправи пред дебелака. Започнаха да говорят и Страхил, който стоеше на около двайсет метра от тях, видя, че младежът го вика с ръка. Приближи се. Младежът каза на дебелака:
         – Този търси работа. Строител е.
         Дебелакът дори не погледна Страхил, а само нареди:
         – Вземи го!
         – Слушам – отговори младежът.
         Дебелакът, клатушкайки се като раздрънкана каруца, се отдалечи, а Страхил и младежът останаха.
         – От днес започваш работа, а утре ще почерпиш едно пиене.
         – Дадено – отговори Страхил.

 

         Работата на строежа се оказа трудна. Страхил беше дребен, слаб, но напрягаше сили и правеше всичко, което му кажат. Работеше и се пазеше работниците да не му викат, да не го псуват, да не му се подиграват. Понеже нямаше къде да живее, нощем спеше на строежа. На втория етаж имаше една стая, в която работниците държаха инструментите и когато вечер всички си тръгваха, Страхил влизаше в тази стая. Беше си направил легло от рогозки и се завиваше с две стари одеяла. Понеже в стаята, а и на целия строеж нямаше електричество и осветление, Страхил си лягаше, когато се стъмни. Лежеше на натрупаните една върху друга рогозки, завит с одеялата и гледаше към прозореца, където постепенно ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Големият правоъгълник на прозореца изчезваше и цялата стая потъваше в мрак, гъст като разтопен асфалт. Когато вече не се виждаше нищо, дори и шишето с вода, което беше на пода, близо до главата му, той неусетно заспиваше. Събуждаше се сутринта, слънцето нахлуваше през прозореца и сякаш с блеснал меч разсичаше мрака.
         Летните дни бяха дълги. Късно следобед работниците се измиваха криво-ляво на една временна чешма, долу пред строежа, и си тръгваха, а Страхил оставаше сам. Тогава той се качваше на последния, още недовършен етаж, на бетонната плоча, и започваше да се разхожда там. Оттук се виждаше целият град като на длан. Улиците, булевардите, парковете и градините. По улиците и булевардите хвърчаха коли, една след друга като придошла река, не спираха. Всички бяха от модерни по-модерни, от нови по-нови. В парковете и градините сновяха деца и възрастни. В магазините влизаха и излизаха хора. И цялото това движение не спираше, сякаш мощен мотор го въртеше. Страхил се оглеждаше наляво и надясно. Наоколо, наблизо и надалеч, едва ли не до хоризонта се издигаха нови сгради, бели, високи, модерни. Едни от тях още ги строяха, а други бяха наскоро построени и той имаше усещането, че целият този голям град сега се строи. Нима има толкова много хора, които живеят и ще живеят тук, в тези огромни жилищни блокове, питаше се Страхил? Строеше се от сутрин до вечер и като гъби никнеха все нови и нови жилищни постройки.

 

         И тази привечер, когато започна да се мръква, Страхил си легна на рогозките и блаженно се отпусна. Беше доста уморен. Изведнъж вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Изглеждаха малко странни и в първия момент. Страхил не можа да разбере какво е необикновеното в тях. Вече беше отворил уста да ги попита кои са и какво търсят, когато единият се приближи до него и без нищо да му каже, му заби една инжекция в рамото. Всичко стана толкова бързо и така неочаквано, че Страхил дори не усети бодването. Изглежда, че иглата беше много тънка. Секунди след това мъжете го вдигнаха и го занесоха на покрива на строежа, по-точно на недовършената последна бетонна плоча и го вкараха в нещо, което приличаше на хеликоптер. След миг хеликоптерът полетя. Не разбра колко време летяха. Мълчеше и не задаваше въпроси.
         Хеликоптерът, или по-точно странният летателен апарат, се приземи в някакъв град и Страхил се видя да се разхожда по огромна улица. От двамата мъже, които го доведоха тук, нямаше и следа. Разхождаше се сам по улицата. За първи път виждаше подобни сгради и се чудеше как и от какво са построени. Приличаха на сградите, които познаваше и с които беше свикнал, но тези тук висяха във въздуха и се люлееха като балони. Хората също бяха необикновени, едри и снажни. Очите им излъчваха аметистов блясък. По-красиви жени никога и никъде не беше виждал.

 

         На другата сутрин, когато работниците дойдоха на строежа, видяха, че Страхил го няма. Огледаха тук-там, но от него нямаше и следа.
         – Къде е Страхил бе? – попита бай Боне, майсторът.
         – Няма го – отговори един от работниците – изчезнал, изпарил се.
         – Сигурно работата му се е видяла трудна и си е обрал крушите – обади се друг.
         – Я вижте горе в стаята да не е откраднал някой инструмент и да не си е тръгнал с него – каза бай Боне – знаеш ли какво може да се очаква от такъв като него.
         Един от работниците се качи в стаята, но всичко си беше там: и инструментите, и рогозките, на които спеше Страхил, и шишето с вода до рогозките.

 

 

София, 23. 03. 2013 г.

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. март 2013 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]