Георги Михалков

проза

Литературен клуб - 20 години! | Коледните разкази в „Литературен клуб“ | страницата на автора

 

БЕЗПЛАТЕН БИЛЕТ ЗА ЛАПЛАНДИЯ

 

Георги Михалков

 

 

         Градът е малък, но като че ли лудите се увеличиха. Все по-често човек може да срещне по улиците хора, които сами си говорят или се държат странно. Често по главната улица минава млада жена, която ръкомаха и вика: “Най-хубавата ми година беше 2011”. На възраст около трийсет или трийсет и пет години, тя винаги е сама, но така говори, сякаш до нея върви невидим човек, на когото въодушевено обяснява, че най-хубавата година от живота й е била 2011. Ако не говори високо и разпалено и ако не ръкомаха, никой не би предположил, че е луда. Облечена е прилично, с чисти дрехи, и сега, в навечерието на Коледните празници, когато е студено и улиците са покрити със сребрист сняг, тя е с дълго черно палто и черна шапка, която скрива ушите й, а върху яката на палтото й се разпиляват разкошните й гъсти коси. Очите й са светлосини, но ако човек по-внимателно се вгледа в тях, ще забележи, че в небесносиния й поглед има стъклен блясък, който загатва за душевното й заболяване.
         Другият луд в града е старец, чиято възраст не може точно да се определи. Трудно е да се каже дали е на шейсет, седемдесет или на осемдесет години. Твърде висок е, едър, с дълга прошарена брада, страшни очи като горящи въглени, с остър и пронизващ като стрела поглед, на който не може да се издържи. Окъсан, мръсен, той често вони на алкохол. Любимото му занимание е да обикаля кафенетата и ресторантите и да проси пари. Не е ясно как успява незабелязано да се промъкне в тях. Виждат го едва, когато започне да обикаля от маса на маса и да протяга черната си, като изгорял клон, костелива и трепереща ръка. Някои, които добре го познават, пускат по някоя монета в дланта му, но други, които го виждат за първи път, се правят, че не го забелязват. Тогава лудият започва неистово да крещи: “Така ли? Не искате да помогнете на едни беден и болен старец! Обръщате гузно глави, но има възмездие! Там, долу, ще ревете, защото там е плач и скърцане със зъби!” От тези зловещи думи хората се сепват, изчервяват и наистина гузно свеждат глави. Не знаят къде да гледат и как час по-скоро да се отърват от лудия. В кафенето или в ресторанта някои от посетителите се смеят и забавляват, а старецът не спира да крещи с пълно гърло и това продължава до момента, в който по-буйни младежи не издържат, стават от масите и изхвърлят лудия на улицата.
         Тези дни, точно преди Коледа, в града ни се появи още един луд, млад, има-няма двайсет, двайсет и три години. Никой не разбра от къде дойде и как попадна в града ни. Никой не го познава и никой не го е виждал досега. Той сякаш изведнъж изникна на главната улица, като счупено клонче от коледна елха, довяно от вятъра. Да се чуди човек какво привлича лудите на главната улица. Те като че ли там се раждат, там живеят и тя е техният дом. Сигурно главната улица ги примамва с ярко осветените си луксозни магазини или с многото хора, които от сутрин до вечер минават по нея като бавна плавна река, която се разлива между блестящите витрини, изпълнени със скъпи дрехи и най-различни модни стоки.
         Лудият младеж е със скъсани дрехи. Якето му е старо, тук-таме с дупки, през които се вижда мръсната вата. Обувките му са летни, почти разпрани, а улицата и тротоарите са заледени, обувките му се пързалят и той често пада, но става, смее се и върви между хората сякаш нито се е ударил, нито наранил. Най-учудващото е, че винаги е засмян. Слабото му, мургаво брадясало, лице е огряно от широка усмивка, от онези, глуповати, наивни и малко занесени, усмивки. Не спира да се смее и зъбите му се белеят като бобени зърна. Очите му, с цвят на див кестен, също преливат от щастие и радост.
         Той държи в ръцете си някакви цветни листчета, накъсани може би от луксозно модно списание, което е намерил в кофа за боклук. Държи тези листчета и ги предлага на хората по улицата така, както се раздават рекламни брошури и листовки. Той раздава своите цветни листчета и високо вика:
         - Подарявам билети за Лапландия. Отидете в Лапландия при Дядо Коледа. Аз бях там и го видях. Отидете и вие. Вземете билет.
         Лудият младеж се опитва да натика листчетата в ръцете на минувачите, но те го блъскат, бързо отминават и цветните хартийки падат като зелени листенца по белия сняг и се разпиляват по цялата улица. Лудият не се сърди, че го отминават, а още по-весело се смее и още по-силно вика: “Отидете в Лапландия при Дядо Коледа. Вземете си безплатен билет. Отидете да видите най-хубавата страна, най-радостните хора. Аз вече бях там. Отидете и вие. Побързайте.”
         Хората по главната улица го заобикалят, но неговите радостни викове и усмихнатото му лице събуждат весело настроение. Усмивката му сякаш ги разведрява, докосва нещо детско у тях, изпълнено със забравени мечти, потиснати желания, копнежи и спомени за нещо отминало, забулено в чудеса и вълшебство. За момент те забравят грижите, а може би забравят и закъде са се забързали и забавят крачките си, вслушвайки се във възторжените викове на лудия: “Отидете в Лапландия. Вземете си безплатен билет.”
         Лудият най-много се радва на децата. Като види деца на улицата, той се втурва към тях и започва да им бута в ръцете цветните си хартийки. Майките и бащите се опитват да издърпат децата от него, но децата също му се радват и се смеят с глас. Сигурно само те го разбират и го чувстват близък и забавен. Може би си мислят, че това е някакво представление, някаква празнична забава и вярват, че лудият раздава безплатни билети за Лапландия, че е бил в Лапландия и лично се е срещал с Дядо Коледа и с работливите му джуджета.
         Понякога, за да се стопли, лудият младеж влиза в някое от многото кафенета на главната улица и там също започва да раздава своите цветни безплатни билети за Лапландия, викайки възторжено.
         Но последната неделя, пред Коледа, преди обед по главната улица все още нямаше много хора. Виждаха се само забързани майки, бащи и деца, запътили се към сладкарница “Захарно петле”, в която щеше да има детско коледно утро с артисти, с музика, с шоколади и торти. Лудият пак се въртеше по улицата, пресрещаше майките, бащите и децата и пак им даваше своите цветни листчета, и пак ги приканваше да заминат за Лапландия. Децата протягаха ръце към листчетата, но майките и бащите бързо ги дърпаха.
         По едно време лудият се поогледа, поогледа и също влезе в “Захарното петле”. Коледното тържество беше започнало и до голямата украсена с играчки и цветни лампички елха, едно момиченце пееше песничка за Дядо Коледа, а децата, бащите и майките, седнали по масите с торти и сокове, го слушаха. Лудият се приближи до елхата, застана до момиченцето, което пееше, усмихна се с широката си глуповата усмивка и пак започна: “Отидете в Лапландия, вземете си безплатен билет.”
         В “Захарното петле” настана смут. Момиченцето спря да пее, уплаши се и се разплака. Другите деца по масите започнаха да се смеят и да тропат с крака. Това окуражи лудия и той още по-високо закрещя: “Вземете си безплатен билет.” От една маса стана мъж, може би собственикът на “Захарно петле”. Той се приближи до лудия, хвана яката на мръсното му яке и го повлече към вратата. Лудият се развика, започна да хленчи и да моли за помощ. Децата в сладкарницата се разпищяха и разплакаха, но собственикът на “Захарното петле” държеше здраво лудия и го влачеше. Лудият се дърпаше и ревеше с глас. От дърпането и боричкането му падна ушанката и остриганата му глава лъсна като диня. Най-накрая собственикът успя да завлече лудия до вратата и го блъсна на улицата. На пода в сладкарницата остана да се търкаля само ушанката на лудия, но собственикът отвори вратата и я изрита навън.
         Детското коледно тържество продължи, но вяло и сковано.
         След този малък инцидент, лудият с цветните хартийки изчезна. Не се появи повече на главната улица и тя сякаш опустя. Стана по-тиха и по-тъжна, изчезна празничната веселост, празничното настроение и онова вълшебно очакване, че ще се случи нещо хубаво и необикновено.

 

 

София, 16. 12. 2012 г.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2012 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]