Георги Михалков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска проза

 

Леля Дона

 

Георги Михалков

 

         Леля Дона беше най-красивата жена в Градец. Когато минаваше по главната улица, дълги погледи като светлини на фарове, следваха стройното й тяло, докато изчезне като сянка на сърна зад ъгъла. Някои мъже сподавяха въздишките си, а други се правеха, че не гледат нея, но въпреки железните им усилия, погледите им тичаха след леката й походка като пиленца след квачка.
         Леля Дона наближаваше петдесетте и продължаваше да е все така красива, и когато вдигнеше очи, ни омайваше с най-сладката магия. А в зениците й, тъмни и дълбоки като езера, би потънал целият огромен свят. Много мъже бяха изгубили ума си по златистите й очи, но за леля Дона нищо лошо не можеше да се каже. Не беше от Градец, мъжът й, бивш офицер, я довел някъде от далече, от морето, и вече повече от трийсет години тя живееше тук, между нас. Беше детска учителка и всички я познаваха, и баби, и дядовци, и майки, и бащи, и деца. Мъжът й, чичо Пантелей, рано почина и тя остана млада вдовица. Сама отгледа дъщеря си Ирина, сама я изучи, от никого помощ не потърси, а и нямаше много близки.
         Често тъга, като сянка от крило на ястреб, падаше върху гладкото й като седеф лице и мислено тя прехвърляше годините, прекарани в Градец. Искаше Ирина да не е лишена от нищо, защото някога, като млада, леля Дона е мечтала да следва, да завърши география, но мечтите й отлетели като облаци, а и дните й се затворили зад тежките врати на дома и детската градина.
         А как хубаво говореше леля Дона. Разказваше на децата за далечни страни, за Хаваите, за Канарските острови, за чудесата на света, за пирамидите и Вавилон... Когато говореше, мекият й като морски полъх глас, се носеше в притихналата стая и децата я слушаха като омаяни. Може би не разбираха много за какво им разказва, но виждаха палми и лагуни.
         Искала е леля Дона да види тези чудеса, но сега я успокояваше мисълта, че поне на глас може на някого да ги разказва.
         Голяма радост я огря, когато приеха Ирина да следва право в столицата. Сянката от тъга изчезна от лицето й, сякаш майски вятър я отвя. Големите й като узрели смокини очи се усмихнаха и в тях блесна светлината на южните морета. Не можеше да скрие гордостта си и често, без да иска, подхващаше разговор за Ирина. И сега й беше трудно да издържа студентка, но не се оплакваше. Даваше стаи под наем на ученици от селскостопанския техникум, садеше зеленчуци, за да прави зимнина и да праща буркани на Ирина.
         Лятото, след първата година, Ирина си дойде в Градец и остана тук чак до есента. Второто лято не дойде, но на третото се появи отново и леля Дона хвръкна като гълъбица. Ирина скоро щеше да се дипломира и когато пристигна, леля Дона не можа да я познае. Никога и през ум нямаше да й мине, че пред нея Ирина ще застане елегантна като кралица. От главата до петите облечена по последна мода и с обувки като две бижута.
         - Какво е станало? - попита смаяна леля Дона.
         - Нищо особено - отвърна Ирина. - Явих се на конкурс за манекенки.
         - Много ли ти плащат?
         - Да - отговори кратко тя, но не каза колко.
         - Сигурно се уморяваш? - продължаваше да пита леля Дона със светнало от умиление лице.
         - О, не.
         - А как минаха изпитите?
         - Ти пък, мамо...
         - Е, тук ще си починеш. Ще се наспиш, че малко отслабнала ми се виждаш...
         - Нямам време.
         - Как така?
         - Заминавам за Бахаите.
         - За Бахаите! Какво ще правиш там?
         - Ревюта, снимки...
         - Бахаите! Колко съм мечтала. Добре поне, че ти ще ги видиш - и от радост леля Дона място не можеше да си намери. - Приготвила съм ти мед и лютеница, от тази, която я обичаш, с тиква. Вземи си я. На Бахаите такава няма. Знам си аз.
         - Мамо... - изсмя се Ирина.
         След няколко дни двама господа с огромна като яхта кола, дойдоха да вземат Ирина, а тя дори не ги запозна с леля Дона. Бързали, нямали време. С натежало сърце и с поглед, пълен с тъга леля Дона изпрати черната лимузина. Ирина си замина и у дома стана тихо като в храм. Бахаите, ревюта, снимки... Не бе мечтала леля Дона точно за това. Две сълзи опариха страните й и пак онази сянка от крило на ястреб покри седефеното й лице.

 

София, 18.02. 2004 г.

 

 

 

Електронна публикация на 12. декември 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]