Георги Михалков

проза

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

ЛЕТЕНЕТО

 

Георги Михалков

 

 

         Целия ден бях като болен или по-точно като човек, който внезапно се е побъркал. Не знам какво е внезапно да се побъркаш, но се чувствах така. Седях като вкаменен на стъпалата на лятната ни къща и гледах в една точка без да мръдна. Баба няколко пъти минаваше покрай мен, излизаше на двора, въртеше се насам-натам, после, пъшкайки, изкачваше няколкото циментови стъпала, влизаше вкъщи, но след малко пак излизаше, пак слизаше по стъпалата и леко ме подритваше, за да ми покаже, че й преча като седя на стъпалата, но аз сякаш не я виждах. Най-после тя не издържа и ме попита:
          - Бончо, какво е станало? Защо си омърлушен и седиш на стъпалата като болен? Защо не отидеш да си играеш с другите деца?
         Мълчах като онемял и нищо не й отговарях.
         - Да не би някое момче да те е набило – продължаваше да ме разпитва баба.
         Знаех си, че е много любопитна и няма да спре да ме пита, но продължавах да мълча.
         - Да не те е обидил някой, да не ти е казал лоша дума? Кажи ми само и да видиш как ще го подредя! – не спираше тя, но аз седях, загледан в черешата отсреща. Как да й кажа какво ми е. Знаех, че колкото и да ме обича и да иска да ми помогне, няма да ми повярва, а само ще се изсмее на това, което ще й разкажа, а на мен ще ми стане още по-криво.
         Гледах черешата, която вече беше започнала да зрее и първите череши се червенееха като рубинени топчета. Гледах двора с дърветата, с цветята... Нещо се беше променило. Не беше така, както си го знаех. Вече живеех в друг свят с други физични закони и друга логика, коренно различна от нашата, но не можех да си го обясня и това ме измъчваше, а и на никого не можех да кажа какво съм видял, защото всички щяха да ми се смеят и нямаше да ми повярват. Казвах си по-добре да не беше се случвало. Искаше ми се всичко да е така, както беше и аз да съм такъв, какъвто бях, като другите деца, но беше невъзможно, бях се променил.
         Седях на стъпалата и си припомнях това, което се случи вчера, когато сутринта излязох от дома и отидох на реката, където се събирахме момчетата от квартала. Там газихме във водата, ловяхме риба с ръце или хвърляхме камъчета, като се състезавахме кой ще хвърли камъчето най-далече.
         Радко, най-добрият ми приятел, го нямаше. Може би се е успал или сигурно днес няма да дойде, мислих си аз. С него учихме в един клас и седяхме на един чин. Той много не приличаше на нас, беше отличник и непрекъснато четеше. Страшно обичаше да чете, а ние му се присмивахме и му се подигравахме, че някоя буква ще изскочи от страниците и ще му счупи очилата, но той не ни се сърдеше.
         По едно време неочаквано той се появи, но ми се видя умислен и разсеян. Уж ни гледаше, а не ни виждаше. Сигурно пак до късно е чел, казах си, и сега е като заспал петел. Радко седеше на брега, подпрял брадичката си с ръка и мълчаливо гледаше как хвърляме камъчетата. Приближих се до него и го попитах какво става.
         - Защо не играеш с нас? Сърдиш ли ни се?
         - А, не – отговори той.
         - Тогава какво има?
         Той помълча малко, после много тихо и поверително ми каза:
         - И аз не знам …
         - Как така?
         - С мен стана нещо.
         - Какво? – погледнах го учуден.
         - Ела, ще ти кажа, но не тук, а там, за да не ни гледат.
         Стоях като ударен с бухалка по главата. За първи път го чувах да говори с такъв тайнствен и поверителен глас. Май искаше да ми каже нещо много важно и любопитството ми се разгоря като внезапно лумнал огън. Обхвана ме целия и започна да не ме сдържа на едно място.
         - Къде да отидем? – попитах го нетърпеливо.
         - Ей там. Знаеш, че зад горичката има една доста широка поляна.
         - И какво ще правим там?
         - Ще видиш – каза загадъчно той.
         Тръгнах с него като в сън. По пътя се опитах два или три пъти пак да го попитам за какво става въпрос, но той мълчеше и дума не отронваше. Само веднъж каза:
         - Ще видиш.
         Когато стигнахме до поляната, Радко седна на един камък и ме погледна изпитателно с големите си светлосини очи. Стори ми се, че за първи път виждам очите му. Те сякаш виждаха нещо, което аз не виждах и не можех да разгадая.
         -Ти си ми най-добрият приятел и само на теб мога да кажа какво стана с мен – започна той, но усещах, че се страхува и затова говори тихо, а от време на време се оглеждаше неспокойно ту наляво, ту надясно.
         Превърнах се целият в слух.
         - Спомняш си – продължи той – казвал съм ти, че искам да летя.
         - Знам, искаш да станеш летец.
         - Не точно. Искам да летя като птиците.
         Сега аз го погледнах подозрително и бях готов да го попитам как така, като птиците, и дали нещо не се е побъркал, но той не ме остави да си отворя устата.
         - Само птиците могат да бъдат, където си поискат. Издигат се в небето и летят. Не само небето, а целият свят е техен. Свободни са.
         Слушах го и не разбирах какво иска да ми каже.
         - Да летиш, значи да си свободен – добави той.
         - Как така? Може да си свободен и без да летиш – опитах се да оспоря аз.
         - Не! – настоя той. – Само като летиш можеш да си свободен. Но да летиш! Душата ти да лети, духът ти да лети! Щом душата ти лети, можеш всичко! Тя се издига, а с нея и ти самият.
         Слушах го. Май наистина беше изкукуригал. Досега никога не бяхме говорили нито за душа, нито за дух. Вярно, беше ми споменавал, че иска да стане летец и май тайно от нас се готвеше да бъде летец.
         - Нещо да не е станало с теб? – попитах го предпазливо, за да не ми се обиди, но той сякаш не ме чу.
         - Снощи сънувах, че летя. Летях насън и се издигах над къщите, над полетата и горите.
         - Не е нещо ново – казах аз – и на мен ми се е случвало да летя насън.
         - Да, но сутринта, когато излязох на двора, си казах, дали да не опитам пак да литна. Разперих ръце, размахах ги и полетях. Прелетях два или три метра и се приземих като гълъб.
         - Я, стига бе – изсмях се аз – не ми е до шеги, не си летял, а си превъртял.
         - Знам, че няма да ми повярваш. И аз не повярвах, затова реших само на теб да кажа и на никого друг.
         - Виж, нещо си се поболял. Това е от многото четене. Спри да четеш и няма да летиш, а ще си ходиш по земята като всички нас.
         - Не! Не е от четенето – мога да летя! – настояваше той. – Вече мога да летя. Душата ми лети. Исках да летя и мога да летя! Да ти покажа ли?
         Гледах го като вкаменен. Май наистина беше превъртял. Без много да се замислям казах:
         - Покажи ми.
         Той това и чакаше. Отдалечи се на два-три метра от мен. Застана спокойно, неподвижно. Съсредоточи се, гледайки в някаква точка високо в небето. Разпери ръце и ги размаха. И полетя. Издигна се плавно във въздуха. Направи няколко кръга над главата ми и полетя все по-високо и по-високо, до мига, в който се превърна в черна точка, която вече едва забелязвах.
         Не можех да помръдна. Бях толкова стъписан и изненадан, че започнах да се щипя, за да се събудя, но не беше сън, а истина. Радко, моят най-добър приятел, летеше.
         Изплаших се, изпаднах в ужас, но постепенно започнах да идвам на себе си и да се замислям. Завиждах му. Исках и аз да летя като него, да бъда свободен, безкрайно свободен.

 

 

София, 19. 07. 2012 г.

 

 

 

 

Електронна публикация на 20. юли 2012 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]