Георги Михалков

проза

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

МЪРТВИЯТ ДОМ

 

Георги Михалков

 

 

         Калоян отдавна усещаше, че баща му таи някаква тайна. Не си спомняше точно кога това странно предположение се беше промъкнало в него, но то стоеше някъде в подсъзнанието му като зверче, което не мърда и зорко следи всичко с острите си очички. Често Калоян се опитваше да прогони тази натрапчива мисъл, но не успяваше. Винаги, когато погледнеше баща си, му се струваше, че в неговите кафяви като диви кестени очи, има нещо стаено и недоизречено. Баща му минаваше за мълчаливец, почти не се смееше и цялата му външност излъчваше строгост. Погледът му беше тежък, сякаш налят с олово, лицето му скулесто – леко мургаво, а мустаците – гъсти и черни като къпини.
         Калоян тайно се вглеждаше в очите му и като че ли понякога забелязваше в тях доброта, но баща му криеше тази доброта, сякаш се срамуваше от нея. За пръв път Калоян я забеляза, когато беше дете. С баща си сигурно бяха ходили в парка или някъде другаде, вървяха по една улица и изведнъж забелязаха на тротоара гълъбче, навярно паднало отнякъде, още не можеше да лети. Тогава баща му се наведе, вдигна го внимателно и започна да го гали с голямата си длан. Гълъбчето трепереше от страх и ужас. В този миг Калоян видя в очите на баща си топлота и състрадание. Занесоха гълъбчето у дома, започнаха да се грижат за него, даваха му трохички и вода, то постепенно свикна с тях и бързо започна да набира сили.
         Много рядко след това Калоян виждаше тази топлота в очите на баща си и не спираше да се пита защо е толкова мълчалив. В погледа му имаше някаква горчивина. Почти нищо Калоян не знаеше за живота на баща си. От откъслечни думи беше разбрал, че е израсъл в семейство, в което е бил единствено дете, че родителите му /бабата и дядото на Калоян/ са починали преди Калоян да се роди, че баща му е завършил финанси и работеше като счетоводител или деловодител в малко предприятие, но кое точно Калоян не знаеше, а и не беше се интересувал.
         Заплатата на баща му беше мизерна, но той правеше всичко възможно да не чувства липсата на пари у дома и за да прибавя по някой и друг лев от време на време преподаваше частни уроци по математика, но за жалост това се случваше рядко. Нямаха кола, нямаха вила, живееха в малък апартамент и на Калоян му се струваше, че баща му не само че не мисли за кола, вила или за по-голям апартамент, но като че ли изпитва и някаква скрита ненавист към всичко това.
         Понякога между баща му и майка му се пораждаха спорове. Майка му искаше да имат по-хубави и по-модерни вещи, да купят нещо ново, което да улесни домакинството и нейната работа вкъщи, но баща му невинаги беше склонен. След кратки спорове и обсъждания обаче, той все пак се съгласяваше да купят нова мебел или пералня.
         Баща му живееше в свой свят. Обичаше да чете, говореше рядко, но в думите му имаше мъдрост. Четеше биографиите на известни личности: философи, писатели, учени, искаше да знае как са живели и какво е било важно за тях.
         Калоян и баща му рядко разговаряха. Калоян избягваше да любопитства и му беше неудобно да го разпитва за миналото му, за детството и младостта му. Задоволяваше се с малкото, което понякога баща му казваше. От откъслечни думи Калоян разбираше, че като дете баща му е живял в центъра на града, но къде точно и на коя улица той никога не беше споменал, само веднъж, между другото, беше казал, че баща му, дядото на Калоян, е бил архитект – Владимир Караденев, но Калоян и баща му имаха друго фамилно име – само Деневи. Кога баща му си беше сменил фамилното име и защо се казваха Деневи, това Калоян не знаеше.
         Когато беше ученик и студент, Калоян не се интересуваше нито от рода на баща си, нито от рода на майка си, какви са били, как са живели, но като възмъжа реши да узнае нещо повече за дедите си. Баща му беше на възраст и можеше неочаквано да се спомине, а заедно с него да си замине всичко, свързано с предците. Калоян почти не познаваше роднините си по бащина линия, нямаше братовчеди, а баща му не поддържаше връзка с никого от близките и това беше не само странно, но и загадъчно.
         Веднъж, когато му се стори, че баща му е в по-добро настроение, Калоян се престраши и го попита:
         - Татко, разкажи ми нещо за твоите родители, за рода ни, за миналото.
         - Какво да ти разкажа? – погледна го малко учудено баща му. - Всичко е минало. Има една поговорка: “Който гледа назад, пада в пропаст.” Човек не трябва да гледа назад, не трябва да се връща в миналото, а да върви напред, животът е в бъдещето. Нищо поучително няма в миналото. Било е и е отминало. Всичко се забравя. Питаш ме за баба ти и за дядо ти. Толкова отдавна си отидоха от този свят, че понякога ми се струва, че не са живели и че въобще не ги е имало.
         - Но все пак, кажи ми нещо, искам да знам откъде идваме, какви сме?
         - Дядо ти, баща ми, е роден в едно селце в днешна Сърбия и вече не знам има ли го, няма ли го това село. Дошъл в София да учи в гимназия и добре се е учил, бил е ученолюбив, а като завършил, един негов вуйчо, много богат, който имал някаква фабрика, го изпратил във Виена да следва архитектура. Този вуйчо може би е бил и предприемач, сигурно е строил сгради и му е трябвало добре подготвен архитект, затова решил да го издържа да следва архитектура. Дядо ти се дипломирал и се върнал, оженил се за баба ти и аз съм се родил.
         Повече нищо не му каза. Само това научи Калоян за дядо си. Виждаше, че на баща му не му се говори за миналото и не искаше да настоява и да го разпитва.

 

         Годините минаха неусетно. Улисан в грижи и задължения Калоян възмъжа, баща му и майка му си отидоха един след друг, преселиха се в отвъдния свят тихо и незабелязано, и както беше казал някога баща му, сякаш не бяха живели и не беше ги имало никога.
         Един есенен ден със сина си, който се казваше Васил и беше кръстен на баща му, Калоян излезе на разходка към парка. В ранния следобед слънцето топлеше като милващи длани, вятърът едва-едва поклащаше клоните на дърветата, а небето приличаше на бездънен прозрачен вир. Калоян се наслаждаваше на тихия есенен следобед. Беше неделя и по тротоарите нямаше хора, по улиците само от време на време минаваше по някоя кола и големият град сякаш дремеше сладко, като старец, необезпокояван от никого.
         Както вървеше, Калоян се загледа към отсрещната страна на улицата, където между сградите се издигаше триетажна къща в широк двор, ограден с желязна ограда. Много пъти беше минавал оттук и много пъти беше виждал тази къща, но никога не беше я разглеждал по-внимателно. Знаеше, че преди време се използваше от някакво посолство, а след това дълго беше безлюдна. Сега къщата, наскоро ремонтирана, изпъкваше в цялата си красота и може би затова привлече погледа му. Спря се да я разгледа по-добре. Беше построена в бароков стил с орнаменти по фасадата. Прозорците бяха големи, широки, а над тях се виждаха красиви фризове. Над прозорците имаше каменни глави, които приличаха на глави на гръцки богини, но най-голямо впечатление правеше кулата, която се издигаше отдясно на стръмния покрив като бойна средновековна кула. Цялата къща, боядисана в топъл светлокафяв цвят, беше необикновено красива. Дворът, с алеи и лехи с цветя, се криеше в буйната зеленина на дърветата. Както стоеше и я гледаше, някой зад гърба му го попита:
         - Къщата с кулата ли гледате?
         Калоян се обърна и видя пред себе си старец, около осемдесетгодишен, дребен, с тънки бели мустаци и живи любопитни очи, чийто цвят не можеше да се определи. Макар и доста възрастен, беше изправен като свещ, а дрехите му, малко износени и старомодни, бяха чисти. Личеше, че държи да изглежда добре.
         - Да. Много пъти съм минавал оттук, но никога не съм заглеждал. Навярно наскоро са я ремонтирали и сега виждам, че е много красива – отговори Калоян
         - Най-красивата наоколо – поклати глава старчето. – Живея в съседната кооперация и я помня още от дете. И аз често я гледам, а знаете ли историята й?
         - Не - отговори Калоян.
         - Интересна съдба има тази къща. Наричам я мъртвата къща.
         - Защо? – погледна го учуден Калоян.
         - Защото носи само нещастия на хората, които живеят в нея.
         - Как така?
         - Била е построена от един архитект, казвал се е архитект Караденев.
         Калоян пребледня, но и звук не отрони, а още по-внимателно се вгледа в избелелите очи на старчето.
         - Баща ми е разказвал за него – продължи непознатият мъж. – Архитектът бил бедно момче, селянче, но като станал архитект имал само една мечта – да си построи голяма и красива къща. Купил това място, на което имало друга къща, съборил я и построил тази, по свой собствен проект. Сигурно е бил много щастлив, че е построил детската си мечта, но след войната, в първите дни след девети септември 1944, в къщата дошли някакви партизани, а може и да не са били партизани, тогава времената са били смутни и несигурни. Казали му, че национализират къщата, защото е капиталист и тричленно семейство не можело да живее в такава огромна къща, когато толкова много семейства са без дом! Той започнал да им обяснява, че нямат право, че къщата му е частна собственост и той с много труд и честно я построил, но те не искали и да го чуят и се опитали още тогава да го изхвърлят от дома му. Тогава архитектът, който бил млад, силен и може би буен, им се противопоставил, започнал да ги обижда и да ги блъска към вратата, но един от групата извадил пистолет и го разстрелял като куче.
         След това държавата взела къщата, а жената на архитекта и сина му отишли да живеят някъде другаде. Аз помня, когато в къщата се настани някакъв министър, но след година една от дъщерите му се самоуби, хвърли се ей оттам, от кулата. После къщата стана посолство, но един от съветниците на посланика загина от токов удар, електрическата инсталация не е била нещо в ред. Когато след години, посолството се изнесе, къщата я дадоха под наем на две семейства, но и с някои от тях се случи нещастие. Дълги години никой не живееше тук и аз я нарекох мъртвата къща. Сега, изглежда я купи някакъв бизнесмен, но той не знае тъжната й история.
         Старецът замълча, а после само добави:
         - Това е то тази къща – и си тръгна.
         Калоян стоеше като вкаменен, съсипан и разтреперан. Чак сега можеше да си обясни много неща, за които баща му и дума не беше споменал. Това беше тайната, която той цял живот носеше в себе си и с която си тръгна за ония свят.

 

 

София, 26. 09. 2012 г.

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. октомври 2012 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]