Георги Михалков

литературна критика

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

Разкази, искрени като въздишки

 

 

Георги Михалков

 

 

         Книгата “Невинни момичета” на Анита Тарасевич е като картинна галерия, но не с картини, закачени на стената, а с живи картини, в които има движение, ритъм и приличат повече на кратки филми със страст, емоции и вълнения. За миг те сякаш се раздвижват пред погледа ни, поглъщат ни, завладяват ни, потъваме в тяхната атмосфера и пак, така за миг, свършват. Екранът или рамката стават бели, а ние оставаме да живеем с кратката случка, с гнева или огорчението на героя или по-точно героинята, която преди секунди е била пред погледа ни. После неусетно се обръщаме към следващата картина или към другия кратък филм и пак потъваме в магията на друга история, на друга човешка съдба.
         Нужни са умения и смелост, за да се впусне писателят в морето на краткия разказ. Не случайно повечето литературни критици го определят като един от най-трудните жанрове. Авторите на кратките разкази трябва да притежават талант и още с първите изречения да приковат вниманието на читателя, да събудят интереса му, а после умело да го поведат по лъкатушещия път, по който читателят да мине неусетно и бързо, за да стигне до края, който да го събуди сякаш от необикновен сън и да го накара да се замисли защо тази история е разказана и какво се крие зад обикновената случка. И тогава развълнуван читателят открива, че животът е вълшебство, което понякога ни плаши, но в повечето случаи ни кара да му се възхищаваме.
         Разказите в сборника “Невинни момичета” са кратки като въздишки и както във всяка въздишка, която не сме успели да спотаим, така и разказите на Анита Тарасевич са породени от внезапно избликнала тъга, от дълго таена ярост, остра болка, дълбока мъка или копнеж по нещо, за което много сме мечтали, но не сме постигнали. Писателката ни напомня, че човек идва за кратко на този свят, както е в разказа “Вечер”, но и животът ни не е ли един кратък разказ с не кой знае колко интересно и завладяващо начало и напълно неизвестен край, за който само предполагаме и очакваме със затаен страх.
         Анита Тарасевич притежава таланта на разказвач. Историите, които ни разказва са на пръв поглед обикновени. Това не са и истории, а мигове от живота на нейните героини, които се случват за минути, колкото трае един разговор между две приятелки, или едно телевизионно предаване, или първите минути от една слънчева спокойна утрин, но тези мигове, ограничени от реалното време, са изпълнени с емоции, с размисли. Те съдържат минали и настоящи събития, в тях се зараждат бъдещи действия. В тези мигове има динамика, движение, конфликти. Те не са застинали веднъж завинаги. Те сякаш ни възпламеняват и ние, четейки разказите от “Невинни момичета”, усещаме сякаш светкавица, която внезапно озарява съзнанието ни и събужда в нас асоциации, които ни карат да разгадаем скритите послания на живота.
         Тези мигове са изпълнени с релефни образи. За Анита Тарасевич не е необходимо подробно да ни разказва и описва своите героини, как изглеждат, къде са родени, как живеят. Писателката притежава умението да ни ги покаже веднага, за миг. Тя сякаш изведнъж хвърля светлина върху героините си и ги оставя сами пред учудените ни погледи. После дискретно застава зад тях и ние се изправяме лице в лице с нейните Дарина, Маца, Вера, Ваня или Габи. Всички те са различни и не можем да ги сбъркаме. Имаме чувството, че отдавна ги познаваме. Слушаме внимателно техните изповеди, виждаме техните нервни жестове и мимики и се питаме какво ги прави такива, защо така разсъждават, защо така говорят.
         Те мечтаят за богати и красиви мъже, но животът им е сив и скучен. Мира от разказа “Габи и Мира” изпитва недоволство от мъжа, с когото живее: “Мъкне се в някакъв магазин, денонощен. И мисли, че прави нещо. А хората пари правят. Тия коли...” А Вера, от разказа “Вера”, без да усети е загубила завинаги мъжа си. Той е започнал връзка с приятелката й Таня, без Вера да подозира за това. Тя не може да задържи сълзите си и иска само едно съвсем мъничко нещо: мъжът й отново да отвори вратата и само да й каже “Вера”. А Ваня от разказа “Ваня” си задава въпроса, който често измъчва мнозина: “Как да мразиш, как да обичаш. Да мразиш, да обичаш – толкова е трудно да избереш, когато парите не стигат, връщаш се каталясал от работа, а в къщи – работа и пак работа.” Ваня иска да обича, иска да е добра, но не може да преодолее житейските неволи.
         Четейки ние неволно се усмихваме на тези жени, но в същото време изпитваме и съжаление към тях. Това са жените, които всеки ден срещаме около нас. Те не са лоши, не са нито злобни, нито заядливи, макар често да не могат да сдържат своя гняв и недоволство. Те са майки, съпруги, дъщери. Работят, обичат, мечтаят, но животът им не е лек. Тормозят ги бедността, мизерията, често не виждат цел и смисъл в съществуването си, но не можем да им се сърдим. Деликатно Анита Тарасевич ни загатва – това е животът, който живеем, това са хората около нас и те не са виновни.
         Някои от героините на Анита Тарасевич обичат красивото в живота като художничката от разказа “Художничката”, но често пошлото и грозното е толкова силно, че то може да ни убие. Как да се съпротивляваме на грозното, което ни заобикаля, как да се борим, пита писателката, но оставя всеки сам от нас да си отговори на този въпрос и да избере кое е по-важно – красотата или пошлостта, която звучи от попфолка или ни залива от конкурсите за Мис.
         Женският характер е като необятно море, трудно доловим, трудно обясним, но писателката е успяла да проникне в него и със средствата на художественото слово да ни го покаже така, че да го разберем, да го усетим. Тя обича героините си, гледа ги с лека ирония, но с доброта и разбиране. Познава техните тревоги, техните на пръв поглед дребни грижи.
         От всеки разказ, от всеки ред Анита Тарасевич ни напомня – това са нашите жени, нашите майки, близки, без които животът ни е немислим. Те страдат, радват се, тъгуват, те дават смисъл на нашето съществуване. Те са тези, които са готови да ни разберат и да ни помогнат.
         Писателката използва кинематографичния способ. Не случайно в началото споменах, че разказите й приличат на кратки филми. Само с няколко точни и ярки думи тя умее да загатне атмосферата, душевното състояние, назряващия конфликт. Диалозите са кратки и експресивни.
         Действието на разказите се развива на фона на градска или селска среда, но за авторката и това не е много важно. По-важни са героините, техните мисли и чувства, които ни карат да ги усещаме близки, да ги разбираме и да заживеем с техните копнежи и проблеми.
         Разказите завършват внезапно, както често завършват нашите разговори, които водим с близки и приятели. Замълчаваме без да кажем всичко, което сме искали да кажем, да споделим. Анита Тарасевич вярва на читателите, знае, че те са интелигентни, и добре, и точно я разбират.
         “Невинни момичета” са разкази, които не могат да се забравят и след като читателят прочете и последния разказ, дълго продължава да живее със съдбата на героините на Анита Тарасевич.

 

 

София, 07. 07. 2012 г.

 

 

 

---

 

 

   Анита Тарасевич. Невинни момичета. Изд. „Хермес”. Пловдив, 2012.

 

 

Електронна публикация на 10. юли 2012 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]