Георги Михалков

проза

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

ПРАЗНИЦИ В КВАРТАЛА

 

Георги Михалков

 

 

         Кварталът изглеждаше тайнствен и загадъчен. Не много отдалечен от центъра на града, напротив – сравнително близо, но така разположен, че не се забелязваше, а сигурно и малко хора подозираха за съществуването му. Недалеч от него минаваше голям булевард, по който непрекъснато се движеха коли, камиони, автобуси. До булеварда се намираше парк със стари многогодишни дървета и избуяла трева. Личеше, че от години никой не поддържа този парк и никой не се грижи нито за дърветата, нито за храстите, които бяха толкова гъсти, че ако човек случайно влезе в тях може да се изгуби. Навярно и никой не смееше да мине по алеите на парка нито през нощта, нито през деня. След края на парка започваше кварталът и когато Траян се упъти към него, малко се стресна. В този квартал трябваше да намери едно семейство, на което да даде един пакет. Беше го помолил негов познат от провинцията, на когото не можеше да откаже. Пакетът беше завит в кафява амбалажна хартия и на него беше написана улицата, номера на къщата и името на въпросното семейство. Приятелят му даде пакета и му каза, че всички улици в квартала имат номера, а не имена, и си приличат.
         Траян тръгна по първата улица, която се изпречи пред него. Не беше нито павирана, нито асфалтирана, прашна и тук-таме с дупки и ями, без тротоари, а от двете страни - вади със зеленясала, застояла вода. Май в квартала нямаше канализация и мръсните води се изливаха направо на улиците. Носеше се тежка зловонна миризма.
         Къщите бяха с изкривени керемидени покриви, с паднала мазилка, а дървените огради на дворовете - изгнили, изпочупени с откъртени тук-таме дъски. По средата на улиците лениво лежаха кучета, мръсни и мършави.
         Траян вървеше бавно, предпазливо и се оглеждаше, за да види кой номер е улицата и номерата на къщите, но никъде нямаше никакъв знак, нито за улиците, нито за къщите. Виждаха се и по-спретнати къщи и личеше, че стопаните им ги поддържат. Някои от тях бяха варосани, оградите им, макар и стари, постегнати, а пред къщите беше пометено и чисто. От дворовете надничаха плодни дръвчета и цветя. По прозорците на някои от къщите имаше саксии с цветя, които аленееха на фона на варосаните стени. Никъде не се мяркаха хора, нито деца, нито възрастни и Траян реши да влезе в някой двор и да попита къде се намира точно улицата, която търси.
         Както вървеше и навлизаше все по-навътре и по-навътре в квартала, изведнъж чу музика. Някъде наблизо се разнасяше весела музика, която му вдъхна надежда и той тръгна натам. Не след дълго излезе на една съседна улица, в края на която забеляза много хора. Бяха изнесли няколко маси на улицата и насядали около тях. На масите имаше ядене, вино, ракия, бира... Хората се чукаха с чашите за здраве, смееха се, а някои направо викаха и се надвикваха. Сигурно има сватба, помисли си Траян, но булка и младоженец не се виждаха. Той се приближи и попита един от мъжете:
         – Извинете, търся тази и тази улица, бихте ли ми казали къде е?
         – Да, разбира се, - отговори мъжът. Очите му сякаш плуваха в две малки мътни езера. Явно вече беше изпил няколко ракии. – Ще вървиш направо, после надясно, пак направо и после наляво и ще намериш улицата.
         – Благодаря – каза Траян, но преди да продължи попита: - Сватба ли има?
         – Не – отговори ухилен мъжът. - Племенникът ми, Трайчо, влиза в затвора и го изпращаме. Пет години ще лежи.
         – За какво са го осъдили?
         – Как за какво, за дрога – отговори мъжът, сякаш беше от ясно по-ясно.
         Траян побърза да каже довиждане и тръгна. Опита се да следва малко сложните указания на мъжа, но се обърка. Помисли си дали да се върне, но реши да продължи и не след дълго пак чу музика.
         А това е може би музиката от онова празненство, което видях – каза си Траян, но като повървя още малко разбра, че музиката идва от друга улица. Пак, както и преди, на улицата бяха изнесени маси и около тях тичаха деца, а възрастни и по-млади хора пиеха и се веселяха. Траян се приближи и най-напред попита какво празнуват, защото наоколо пак не се виждаха нито булка, нито младоженец. Една жена на средна възраст, забрадена с шарена кърпа и с дълга шарена рокля му каза:
         – Наш Райчо днес излезе от затвора и цялата рода го посрещаме.
         – За какво е бил осъден? – позаинтересува се Траян.
         – За дрога. Пет години лежа, но ето излезе. Ще пиеш ли една ракия за негово здраве? - предложи тя. – Аз съм му баба. Аз съм го гледала.
         – Не, благодаря, бързам. Да е жив и здрав – каза Траян и продължи, за да намери къщата, където трябваше да предаде пакета.

 

 

София, 20. 02. 2013 г.

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. февруари 2013 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]